Аморфно общество - 3 част

<p>&nbsp;Именно корупцията се посочва от западните експерти като една от най-сериозните пречки за демокрацията в Литва. Дали не е истина, че ние сме заразени с по-тежка форма на "посттоталитарна патология" от тази на нашите братя по съдба? <br /><br />Можем ли да открием много примери на страни с либерална демокрация, в които за власт се борят над четиридесет уж различни политически партии, които сами не са наясно по какво точно се различават идеологиите и програмите им? Изключително популярните преди време, а днес не само архаични, но и напълно погрешни прогнози за "края на идеологиите" или за "края на историята" би трябвало да са особено скъпи на подобни политически "мелези". Още повече, че идеологията на повечето политически партии в епохата на висок посткомунизъм е една и съща: да си на власт, за да можеш да грабиш от държавната хазна. <br /><br />Преди повече от десет години румънският културен критик Андрей Плешу публикува изследване на посттоталитарното общество въз основа на примера на собствената му страна. Сравнявайки епохата на тоталитаризма с новия период на социална промяна, авторът твърди: <br />"Фрустрирани, неспокойни, вътрешно разединени, ние се чувстваме изтощени, безжизнени, задушени. Ние вегетирахме в среда, едновременно неизменна и случайна; имахме само гордостта от изолацията си и от време на време мимолетен лъч надежда. Неочаквана експлозия на този фон: неврастенията изчезна като по чудо и внезапно ние станахме истерични. Типичните симптоми на истерията ни завладяха и центърът на болестта се измести от мозъка към вътрешностите ни. Обхванати бяхме от пубертетска превъзбуда, от неконтролируема агресивност, лицата ни бяха обзети от крясъци и гримаси. Изтощението бе заместено от безпокойство, излишната предпазливост даде път на тотална липса на задръжки. Когато бяхме неврастеници, изразявахме по-малко в сравнение с това, което кипеше вътре в нас. Откакто станахме истерици, изразяваме повече, отколкото можем да артикулираме мисловно чрез съдържанието, налично в нас. Патологията на безмълвието отстъпи пред тържествуващите възгласи. Очевидно всичко това трябва да се възприема като зловещо разстройство на организъм, преживяващ дълъг и драматичен период на пречистване. Все още могат да настъпят опасни ремисии". <br />Какви по-точно? Според Плешу са възможни поне три вида усложнения: първо, обществото може отново да се върне към неврастеничния период; второ, може да се адаптира към постоянно състояние на истерия; трето, може да се окаже обзето от копнеж по авторитарен режим, който да му помогне да се пребори с неврастенията и да овладее истерията. И трите "ремисии" биха интензифицирали социалния разпад и биха превърнали желаното от всички благоденствие в празна илюзия. Подобен сценарий е възможен и в Литва; може би най-малко вероятният вариант е възстановяването на авторитарния режим. Обаче не трябва да забравяме, че с помощта на зловещия лозунг "Ще има ред!" и емблеми, напомнящи за националсоциалистическите символи, дори такава безцветна и напълно лишена от харизма личност като Паскас стигна до Президентския дворец и сега отново издига популистки лозунги, обещавайки "ред и справедливост". В епохата на високия посткомунизъм аморфното общество копнее за твърда ръка. А не страдаме от липса на хора без скрупули, които на драго сърце биха изпълнили това желание на народа... Социалната истерия, провокирана от дългия и тягостен процес на отстраняване на президента Паксас, продължил повече от половин година, показа колко податливи сме на "ремисии". Тя обхвана не само обществото като цяло, но и политици, интелектуалци и анализатори на социалния живот, въпреки че именно тяхна е отговорността за контрола над социалната истерия. <br /><br />В последно време ставаме свидетели и на другата крайност &ndash; симптомите на социална неврастения стават по-сериозни, апатията и отчаянието нарастват във всички партии и форми на политическа активност. Литовското общество, завладяно от апатия и безразличие, със сигурност няма да успее да разпръсне облака на неврастеничност, който заплашително се сгъстява. Не се виждат личности, които биха могли да обединят обществото и които притежават смелостта да започнат борба срещу социалното отчаяние с реални действия, а не с обещания. Можем да разчитаме единствено на здравомислието ни, което, както се е доказвало неведнъж, винаги ни идва на помощ в критични ситуации. <br /><br />Необходими са съвместните усилия на цялото общество, за да променим жалкия вид на настоящето ни и още по-песимистичните сценарии за бъдещето (за които подсказват нарастващата социална сегрегация, емиграцията от отчаяние, нараставащият процент на алкохолизъм, престъпност и самоубийства). Но първо обществото трябва да бъде обединено, тъй като то става все сегрегирано, отчуждено и губи връзките на социална солидарност. Само обединението може да генерира вътрешна сила в едно посткомунистическо общество, за да започне то да изисква от своите избраници да изведат страната от контролираната демокрация и да я насочат към нормална европейска демокрация.</p> <p><strong>Отдръпването на интелигенцията</strong></p> <p>Интелектуалците, които действаха като обединители на нацията в навечерието на независимостта и през първите години на "пеещата революция", скоро след това бяха изтласкани в периферията на политическия живот. Каква е тяхната вина за това, което се случва? Според философа Аудриус Навикас в Литва е настъпила парадоксална ситуация: "Заинтересованите групи стават все по-нагли в апроприирането на държавата, а в същото време значителна част от обществото и интелигенцията се отдръпна от политиката и запазва мълчание точно когато е време да се говори и да се защитават националните интереси".<br /><br />За повече от дванайсет години политиците, независимо от принадлежността им към партии или кланове, успяха да постигнат значителна победа срещу обществото. Те си присвоиха арената за дискусия на политически проблеми, като се дистанцираха от интелектуалците (на които бе отделена второстепенна роля на коментатори и интерпретатори) и си осигуриха услугите на професионалните говорители &ndash; политолозите. Последните, усетили както нарасналото търсене на услугите им, така и своя глад за печалба, се отказаха от всякакви морални принципи и с охота предоставят на клиентите си консултантски, маркетингови и мениджмънтски услуги. Публична тайна е, че най-блестящите специалисти в тази област са изключително търсени преди избори: те помагат на партиите и техните лидери да си създадат безукорен образ и да скрият съмнителните и често срамни дела от миналото си. Така, премахвайки всички потенциални критици на партийните програми, става относително лесно да се манипулират масите. <br /><br />Каква точно е причината за отчуждаването на интелектуалците от политиката? Причините за тяхната съзнателна или несъзнателна изолация са многобройни и разнообразни; интелектуалците от другите източноевропейски страни в един момент също се отдръпнаха от политиката. Според историка Тони Джуд една от основните причини за упадъка на интелектуалците е фактът, че антикомунистическият морал, който те винаги са изповядвали, както и пледоарията им за необходимостта да се изгради морално осъзнато гражданско общество, срещнаха по-мощни социални сили. Практическото изграждане на пазарна икономика направи понятието "гражданско общество" безнадеждно остаряло и интересно единствено за социолозите, изследващи региона. Този процес е сходен с това, което се случва в Западна Европа след Втората световна война, когато патосът на съпротивата се измести от необходимостта континентът да бъде възстановен. <br /><br />Студената война също изигра своята роля. Тони Джуд сравнява следвоенните френски и италиански автори с колегите им в посткомунистическа Източна Европа и прави извода, че последните имат много по-малък успех. Единствената група интелектуалци в Източна и Централна Европа, успели да преминат прага на социалните промени, са т.нар. технократи (адвокати, икономисти и т.н.), които не са играли някаква особена роля преди &bdquo;нежните революции&rdquo;. Именно липсата на героизъм, колкото и парадоксално да изглежда, ги направи привлекателни за онези, които не са били дисиденти. Според Джуд тази позиция е най-добре отразена в изказването на чешкия министър-председател Вацлав Клаус, който заявява, че не е бил нито дисидент, нито доверено лице, нито моралист. Това го прави подобен на повечето му съграждани.<br /><br />Тази теза е по-приложима към интелектуалците и дисидентите от Централна Европа &ndash; Чехия, Унгария и Полша. Дисидентските действия в Съветска Литва са много по-маргинални, ограничени и като цяло ориентирани главно срещу гоненията на Католическата църква; тук не познаваме такива забележителни личности като изключителните чешки или полски интелектуалци. Освен това литовските дисиденти бяха изтласкани встрани още по времето на перестройката или "пеещата революция", защото радикализмът им е твърде плашещ; по-популярните активисти от първата вълна на литовското национално възродително движение бяха известни юристи. Тони Джуд е прав, че личностите, които не са герои, но са активни и добре познати се оказаха по-привлекателни за обществото, отколкото дисидентите и радикалите, рискували живота и свободата си. <br /><br />Изглежда тенденцията е сходна навсякъде в Източна Европа: още преди началото на големия скок към пазарна икономика по-прагматичните "технократи" изпъдиха интелектуалците-хуманитаристи от политиката с мълчаливото съгласие на обществото. От друга страна, те трябва отчасти да винят и самите себе си за това, че изгубиха надпреварата за правото да контролират политическите лостове. Докато обществените приоритети бързо се променяха, те продължаваха да говорят с овехтелия речник на "пеещата революция" и не усетиха трансформациите в ценностната ориентация, настъпили при сблъсъка на Литва с икономическите трудности (особено когато Москва наложи икономическа блокада) &ndash; индивидуализмът, прагматичната нагласа и стремежът към лична печалба вече процъфтяваха и отношенията на социална солидарност бяха в разпад. Интелектуалците се завърнаха в професионалната си академична среда, откъснаха се от гражданските инициативи и понякога дори открито демонстрираха отвращението си от политическата активност. Авторитетът и значимостта им в социалния живот чувствително намаляха. <br /><br />Едуард Саид анализира изкушенията и духовната поквара, на които са изложени интелектуалците и които проникват дълбоко, когато те се откажат от истината и принципните позиции, когато избягват да се ангажират твърде много политически или да предизвикват полемика, защото се страхуват от неодобрението на властовите структури. Покварени са и онези, които се опитват да запазят репутацията си на обективни и безпристрастни наблюдатели, надявайки се, че ако запазят мълчание относно редица проблеми, ще получат съответно възнаграждение &ndash; почетна титла, престижна награда, държавен пост, посланически мандат. Смълчавайки се, когато е задължително да се говори открито и безкомпромисно, те се отклониха от дълга си да казват истината и станаха пленници на собствената си нерешителност. Ще успеят ли литовските интелектуалци да изпълнят дълга си да ускорят процеса на изграждане на гражданско общество? Ще могат ли да отхвърлят лакейската роля, възложена им от властта? В едно не може да има съмнение: съдбата на обществото и собствената им участ зависят от позицията, която ще заемат по отношение на сложните и объркани социополитически процеси.</p> <p><em>*Алмантас Самалавициус е доктор по история и теория на изкуството и асоцииран професор в Техническия университет във Вилнюс. Автор и съавтор е на 7 книги &ndash; Visionaries of the Twentieth Century, Idea of a University and Academic Industry, Lithuanian Mentalities, Ideas and Structures in the History of Architecture, City Culture, както и на много есета в областта на културологията и литературната критика. Гост-лектор е на Университета Илинойс в Чикаго и на няколкио университета в Европа. Съиздател на списанието &bdquo;Kulturos barai&rdquo; и е президент ва латвийския ПЕН клуб.<br />Настояшият текст (който ще ви представим в няколко поредни броя) е публикуван през декември 2008 г. на сайта на водещите европейски списания за култура eurozine,con . Намираме текста&nbsp; не само за&nbsp; бляскав, актуален и дълбок, но и за удивително релевантен на днешната наша ситуация &ndash; достатъчно е само да&nbsp; заменим &bdquo;Литва&rdquo; с &bdquo;България&rdquo; и да&nbsp; опитаме забавната по други поводи игра &bdquo;Открийте разликите&rdquo;. </em></p>