Аморфно общество - 2 част

<p>Десетилетия по-късно ситуацията се повтаря. Линде-Добилас пише горния текст, когато Литва се освобождава от продължилото сто и петдесет години потисничество от страна на царска Русия и започват да се изграждат основите на независимата държава. Сега обсъждаме проблема за конформизма след петдесет години съветска окупация. Съвременните ни мисловни навици са формирани от менталното наследство не само от съветския период, но и от дълги векове робство, насадили в съзнанието на много литовци склонността да се примиряват и адаптират към различни обстоятелства &ndash; особено към свързаните с властта, наложена от чужда държава и стремежа й да управлява и контролира всичко.<br /><br />Формите на адаптация, доминиращи през съветския период, се обсъждат неохотно и несистематично както в публичната, така и в академичната сфера. Но процесът на пробуждане на общественото съзнание би се ускорил единствено ако добросъвестно анализираме наследството на окупацията/колонизацията, все още твърде живо, макар и внимателно и изкусно прикривано в посткомунистическото общество.</p> <p>Конформизмът е проникнал в почти всички сфери на живота. Страхът от властта провокира привидно одобрение. Йерархичните отношения в обществените институции процъфтяват и вместо инициативност се насърчава безусловно послушание. Безгласното примирение властва дори във висшето образование, което трябва да е сред най-активните центрове за формиране на критично мислене. Инстинктът за адаптация, развит през съветския период и по мнението на много учени и културни дейци, помогнал на литовската нация да оцелее, се разкрива в цялото си "великолепие" в епохата на високия посткомунизъм. Този противен, дълго насаждан инстинкт е един от най-големите виновници за социалната мимикрия и атрофия. Манипулирайки го, хората с власт (независимо от ориентацията си) засилват контрола над гражданите и усилват зависимостта им от държавата. Докато не успеем да победим тази нагласа, послушната аморфна маса няма да се превърне в гражданско общество.</p> <p><strong>Миражът гражданско общество</strong></p> <p>Преди повече от десет години в епохата, предхождаща високия посткомунизъм, отвореното общество по образец на идеите на философа Карл Попър и бившия му студент, финансиста и филантроп Джордж Сорос, се смяташе за панацея за всички социални проблеми. Трудно е да се определи доколко сме се приближили до състоянието на отворено общество оттогава насам, но без съмнение дейността на Сорос донесе значителни ползи за Литва (както и за цяла Източна Европа) в период на икономически трудности. Освен това тя остави видими следи в интелектуалната сфера: бяха преведени редица отлични книги от областта на хуманитаристиката и социалните науки (предимно от автори либерали), литовските учени усвоиха съвременния жаргон, който им позволи да се почувстват равни с колегите си от западните страни. <br /><br />Наскоро обаче понятието за отворено общество излезе от масова употреба и бе заместено от по-модерната категория &ndash; гражданското общество, която се установи трайно в речника на политиците и социалните анализатори. Нейното съдържание обаче е доста неясно и неопределено, въпреки че може би именно тези негови качества я правят толкова привлекателна. Всеки път след провеждането на избори коментаторите на литовския социален живот (журналистите, както и философи, политолози, социолози и икономисти) поставят диагноза дали устоите на гражданското общество са се укрепили, или напротив, са разклатени още повече. Например, когато популистът Роландас Паксас, лидер на партия с неясна идеология, бе избран за президент, мнозинството интелектуалци стигнаха до извода, че в Литва не могат да бъдат открити дори зародишни форми на гражданско общество. След като той бе свален от поста си половин година по-късно и бившият му конкурент Валдас Адамкус зае поста му, всички се зарадваха на новопоявилите се симптоми на гражданско общество. Възможно ли е такова невероятно чудо на социална и гражданска зрелост? Във всеки случай, понятието за гражданско общество стана още по-неопределено и мистериозно.</p> <p>В последно време решимостта да се изгради устойчиво гражданско общество значително нарасна. Структурите, които трябва да изпълнят това в национален мащаб, се появиха, но независимо от тяхната сугестивна и дори искрена реторика, дотук нито обхватът, нито резултатите им са задоволителни. Вероятно една от пречките е наивната увереност на интелигенцията, че гражданско общество може да се изгради "отгоре", като добре образованите интелектуалци просвещават и наставляват примитивните маси. Но съдбата на рационалистките мечти от епохата на Просвещението вече доказа утопичността на подобен тип мислене. Остава само да съжаляваме, че в епохата на високия посткомунизъм хората все още разчитат и вярват в силата на проповедта. Строителите на гражданското единство изпращат лектори от столицата в по-малките градчета, за да научат обитателите им как да направят първите стъпки в изграждането на гражданско общество. И въпреки че има някои спонтанни изблици на гражданско съзнание, невъзможно е да се изгради обществото, за което мечтаем, като се използват вертикални прийоми на просвещаване. Докато те не бъдат заменени с хоризонтални, докато не се появят повече локални радиостанции, вестници, граждански клубове, асоциации и други подобни мрежови структури, обслужващи определени общности и изградени по инициатива на гражданите дори и в най-отдалечените кътчета на страната, говорителите на гражданското общество ще хабят енергията си напразно. Ако не изследваме, не анализираме критично и не прилагаме творчески опита на гражданските инициативи в други страни, гражданското движение в Литва на високия посткомунизъм ще се превърне в още един неуспешен просвещенски проект, каквито има в изобилие в Източна Европа.</p> <p><strong>Тази сладка дума популизъм<br /></strong></p> <p>Днес дискусията относно социалните и политически промени в много източни и централни европейски страни не може да се проведе без понятието "популизъм": то е станало задължителен компонент в речника на политици, политически анализатори и коментатори. Подобно на много други "пластични" думи, и то е постоянно изплъзващо се и неопределено. На много хора обаче им изглежда, че използвайки го, могат да обяснят почти всичко, което се случва в Литва на високия посткомунизъм. Моята цел не е да изследвам доколко то може да бъде полезно за интрепретирането на социалните промени, протичащи в Източна централна Европа, но все пак трябва да призная, че в локалния контекст понятието все още не е придобило ясно значение. По-строгите критици задават въпроса: съществува ли партия в Литва, на която да не приляга етикетът "популистка"? Различават ли се обещанията за благоденствие и предизборната реторика на социалдемократите от тези на консерваторите, въпреки че и двете партии се обявяват за "традиционни", т.е. по дефиниция непопулистки? Има ли наистина толкова голяма разлика между т.нар. "традиционни" партии, които бяха основани само преди десетина години, и публичните инициативи на Роландас Паксас и призивите му към "обикновения народ" (по време на президентските избори той находчиво използва опита и образа си на професионален пилот, пилотирайки самолет до различните гласоподавателни райони)? Демамгогията на друг популист, бившия кмет на Вилнюс с либерално-центристка ориентация, Артурас Зуокас, не се различаваше особено от реторическите хитрини на дългогодишния лидер на левицата, бившия комунист ("традиционалист") Алгирдас Бразаускас &ndash; и двамата се опитаха да си изградят имиджа на "типичен литовец" близък до "народа".</p> <p>Независимо от някои специфични особености на реториката, образността, характера или биографията, целият политически елит на високия посткомунизъм носи едни и същи качества: безпринципност, лицемерие, цинична алчност, която го кара да източва държавни или общински средства. Политическият маратонец на Литва, Алгирдас Бразаускас, бивш генерален секретар на комунистическата партия, вече и бивш президент и бивш министър-председател, убеди по-младото поколение от политици, че аморфното посткомунистическо общество е само една атомизирана тълпа без здрави социални и граждански връзки, чиито желания и нежелания могат да се манипулират лесно с минимална компетентност в политическата реклама, изграждането на имидж и комуникацията с обществеността. Както показа шеметната (макар и краткотрайна) победа на бившия президент Паксас, най-добрата тактика е да се внесат от чужбина PR консултанти, дори те да са свързани с тайните служби на чужда държава. Но трябва да се признае, че и родните политически технолози овладяха до съвършенство популистките тактики и стратегии.<br /><br /><em>*Алмантас Самалавициус е доктор по история и теория на изкуството и асоцииран професор в Техническия университет във Вилнюс. Автор и съавтор е на 7 книги &ndash; Visionaries of the Twentieth Century, Idea of a University and Academic Industry, Lithuanian Mentalities, Ideas and Structures in the History of Architecture, City Culture, както и на много есета в областта на културологията и литературната критика. Гост-лектор е на Университета Илинойс в Чикаго и на няколкио университета в Европа. Съиздател на списанието &bdquo;Kulturos barai&rdquo; и е президент ва латвийския ПЕН клуб.<br />Настояшият текст (който ще ви представим в няколко поредни броя) е публикуван през декември 2008 г. на сайта на водещите европейски списания за култура eurozine,con . Намираме текста&nbsp; не само за&nbsp; бляскав, актуален и дълбок, но и за удивително релевантен на днешната наша ситуация &ndash; достатъчно е само да&nbsp; заменим &bdquo;Литва&rdquo; с &bdquo;България&rdquo; и да&nbsp; опитаме забавната по други поводи игра &bdquo;Открийте разликите&rdquo;.<br /></em><br /><em>Продължава от миналия брой</em></p> <p>Публикувано в http://www.eurozine.com<br /><em><strong></strong></em></p> <p><em><strong>Превод: Ина Димитрова&nbsp;&nbsp; <br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp; </strong></em></p>