Аморфно общество

<p>Знаците, сочещи, че Литва е навлязла в епохата на високия посткомунизъм, са в изобилие. За известно време оптимизмът, свързан с членството в ЕС, будеше вярата, че страната бързо ще стане истинска европейска държава и ще достигне "западния" жизнен стандарт. Наистина този път очакванията бяха по-сдържани, отколкото в навечерието на независимостта, когато много икономисти и политици бяха омагьосани от илюзорни надежди, че за три-четири години страната ще достигне икономическото ниво на Швеция или Норвегия. Интеграционните процеси, които за известно време прикриваха социалната реалност на закъснелия посткомунизъм, бяха придружени от сляпата вяра в магическите, почти чудодейни сили на обединена Европа. Например литовският парламент ратифицира новата Конституция на ЕС без сериозен критичен анализ или задълбочено обмисляне; скоро след това тя беше категорично отхвърлена от "старите" европейски държави. Друг пример: за един дълъг период от десет години след възстановяването на независимостта, някои харизматични политически лидери продължиха да обясняват на обществото, че Литва не само би могла, но и трябва да научи Европа какво е "морална политика", сякаш тя е единствената страна, призвана да изпълни тази благородна месианска задача, тъй като притежава специални метафизични качества. Тези особености на менталността на политическия елит и на част от обществото не трябва да се свързват само с последиците на съветската окупация, но и с времето на царистката колонизация, продължила повече от 150 години. <br /><br />Политиката във все по-голяма степен се ръководи от популистка реторика, така че особените усилия през последните години за контрол над колективната памет не са изненада за никого. Направени бяха множество опити тя да бъде заместена от колективна амнезия или най-малкото на общественото съзнание да бъдат наложени няколко противоречащи си и дори радикално противоположни версии за съветското минало. Между няколко мнемонични групи се водеше жестока битка за правото да се управлява пренаписването на миналото; най-общо &ndash; Лявото воюваше с Дясното. В тази борба членове на бившия комунистически апарат разчитаха на подкрепа от страна на обеднелите и маргинализирани слоеве на обществото, изпитващи носталгия към социалната стабилност по съветско време. <br /><br />Преходът обаче от памет към забрава е доста сложен: освен колективната и индивидуална памет съществува и политика на паметта, т.е. държавните ритуали, знаци и символи, чрез които се отдава почит на миналото; също така спомените на отделни индивиди или групи обхващат едновременно съветския период, драматичния следвоенен период и дори периода на независимост между войните. Така полето от интерпретации на историята се оказва твърде обширно. Политическите групи, които се опитват да контролират паметта, искат да постигнат това, налагайки на обществото противоречиви версии за миналото. През последното десетилетие бившата съветска номенклатура правеше всичко, което е по силите й, за да оправдае ролята си в периода на политическа зависимост. <br /><br />Паметта се "коригира" и чрез бързо променящия се публичен речник. В условията на висок посткомунизъм политическият дискурс е доминиран от абстрактни понятия, напълно изпразнени от конкретно съдържание: например "демокрация", "гражданско общество", "свободен пазар", "икономическо развитие", "икономически стратегии", "общество, основано на знание" и т.н. Лингвистът Уве Пьорксен уместно нарича тези податливи понятия "пластични думи", а въздействието на цялостите, които те формират &ndash; "деспотизъм на модуларния език". Според него бюрократизираният жаргонен език на експертите изолира хората от действителността и ги принуждава да пребивават във въобразена реалност, в която понятията губят смисъла си и могат да означават всичко. Такъв тип политически дискурси съзнателно или несъзнателно чертаят контурите на едно в действителност несъществуващо (въпреки че е повсеместно желано) гражданско общество и/или общество на благоденствието. Абстрактните вербални формули и фигури се манипулират, за да създадат представа за европеизация, бърз икономически прогрес и благоденствие &ndash; виртуална реалност, която няма нищо общо със сложната социална действителност. Всичко това поражда основателни съмнения дали в условия на посткомунизъм изобщо може да се говори за общество. Не е ли и то още един пластичен вербален фантом или мираж, който изчезва в мига, в който изключим телевизорите си? Възможно ли е "народът", мачкан, тормозен и "съветизиран" в продължение на половин век, за петнайсет години да се превърне в съзнателно общество? Може би са прави критиците, които ни призовават да се ограничим до изграждането на обществени структури, вместо да говорим за общество. Социалната сегрегация се задълбочава толкова бързо, че изглежда сякаш единственото общо между литовците са паспортите и държавните символи. Може би е истина, че само "бирата и победите" ни обединяват, както се казва в популярна телевизионна реклама. Аморфно общество, неопределена политика, реалност, превърнала се във вирутална, трансформирана в симулакрум от медиите, нестабилна икономика, хаотично люшкане между ред и безредие, изблици на колективна истерия или апатия: това са само част от чертите на високия посткомунизъм. <br /><br />Много критици и наблюдатели на социалния живот са съгласни, че седемнайсетата година от независимостта на Литва е доста мрачна. Страната, тормозена от посткомунистическия кошмар, не успява да създаде условия за повече или по-малко нормален живот за всички социални страти (не само за "каймака на обществото"). Повече от половин милион са напуснали Литва и са заминали на запад (според официалната статистика 400 000 души) и много от тях вероятно никога няма да се върнат. Налице е масова емиграция на талантливи студенти, висококвалифицирани професионалисти, интелектуалци в пенсионна възраст и дори млади хора без висше образование. Някои предпочитат неквалифициран труд в чужбина вместо усещането, че са излишни и унизени в собствената си родина, а други, уморени и фрустрирани, по собствена воля решават да се оттеглят от живота: Литва е първа в Европа по процент на самоубийства, изпреварвайки дори бившия "лидер" Унгария. Състоянието на преход, което продължава неочаквано дълго, разруши илюзиите, чудесно резюмирани в този предизборен лозунг: "Литва, прекрасно място за всеки". <br /><strong></strong></p> <p><strong>Театралността на политиката</strong></p> <p>Нека анализираме най-типичните характеристики на аморфното общество на високия посткомунизъм, разбира се, без претенции за изчерпателност. Преди повече от десет години писах, че политическият живот в Литва започва да придобива редица черти, типични за театралното представление; по онова време тезата за театралния характер на политиката беше по-скоро метафора. Днес тя е театър в буквален смисъл. Вероятно няма друга европейска държава, в която медиите (в частност телевизията) да са толкова тясно свързани с политиката. Дори холивудските звезди не се появяват на екрана толкова често, колкото литовските политически фигури, независимо от каква величина са. Политиците преобладават във всички ток шоута и всеки от тях знае съвсем точно какво трябва да говори, какво се очаква от него и какви ще бъдат резултатите от публичната им изява. Изглежда литовските политици са научили един от най-важните принципи на масовите комуникации &ndash; ако постоянно се появявате на телевизионния екран, значи съществувате. И обратно &ndash; онези, които не стигат до екрана или до лъскавите корици на модерните "лайфстайл" списания, се оказват извън пределите на политиката. <br /><br />Особено подозрителна е ролята на професионалните политолози в този вид телевизионни предавания. Вместо критично да анализират процесите, които протичат в обществото, те правят PR на една или повече политически групи, дори те да са в конкуренция. В условията на висок посткомунизъм независимостта на политолозите е илюзия. Сферата на политиката се виртуализира и границите между театрално изпълнение и политическо действие бързо изчезват. Само че в първия случай изпълнителите са актьори и това е тяхната професия и задължение, докато във втория са политици, които за загърбили професионалния си дълг и са се превърнали в марионетки, изпълняващи възложени им публични роли.</p> <p><strong>Триумфът на дилетантството</strong></p> <p>По думите на един от най-проницателните анализатори на литовското общество, Ричардас Гавелис: "Дилетантството е наш основен проблем, може би един от най-важните в нашия нерадостен живот. Явно е, че сме прихванали тази ужасна болест отдругаде, но пък й се отдадохме с такъв ентусиазъм, че дори добавихме някои чисто литовски симптоми. Докато не се излекуваме, няма смисъл да мечтаем за бъдещо щастие".<br /><br />Изминали са почти десет години от написването на тези редове, но все още дилетантството процъфтява в почти всички сфери на живота: политиката, икономиката, социалната сигурност, медиите, училищната система, висшето образование... Повече от десет години реформите бяха провеждани по такъв дилетантски начин, че провалът им не изненадва никого. Реформата на здравната система в Литва, толкова шумно огласявана, се оказа пълен неуспех, а образователната реформа почти не донесе резултат. Идеята за "национално училище", очевидно архаична, но привлекателна за определени слоеве от обществото, започна да се осъществява през 1990 г. и постепенно се превърна в псевдозападна стандартизирана форма на масово средно образование. Необразоваността сред младите хора расте въпреки голямото натоварване в училищата; култът към успешната кариера и претрупаните учебни планове напълно подчиниха средното образование. Реформата на висшето образование е обречена на подобна съдба. Въпреки че никой не се съмнява в необходимостта от нея, в ръцете на политиците тя може да се превърне в поредната симулация на социално действие, която ще погълне много енергия и средства. Дискусиите върху тази реформа, които текат вече няколко години, ясно показват, че културата на диалога в Литва в епохата на високия посткомунизъм все още е на зачатъчно ниво &ndash; по думите на философа Леонидас Донскис културата на монолога и днес процъфтява. <br /><br />От днешна гледна точка Ричардас Гавелис сякаш не успя да предскаже само едно &ndash; дилетантството не само се разраства, но и се институционализира. Дилетантите си пробиват път към властовите структури и когато станат политици или висши чиновници, се грижат децата, роднините и приятелите им да получат уютни държавни службици. Неслучайно през последните седемнайсет години броят на служителите в държавния сектор нарасна неимоверно. Заедно с бързото увеличаване на броя на чиновниците, бюрократичната система става все по-тромава и непрозрачна като тъмна гора. Дори да са изправени пред най-дребния проблем, гражданите трябва да чукат на безброй врати, докато успеят да намерят елементарно решение. Без съмнение бюрократизацията на страната и на общинските структури е резултат не само от дилетантството &ndash; разрастването на бюрократичния апарат безспорно е свързано и със стремежа на политиците да контролират всички жизнени сфери. Но именно дилетантството създава толкова много допълнителни бюрократични прегради. <br /><br />Ирония на съдбата е, че лозунгът на Ленин, гласящ, че всеки готвач трябва да може да управлява държава, се осъществи в страна, която първа се освободи от "братската" прегръдка на Съветска Русия. В постсъветска Литва има много политици с ниска квалификация и отличителната черта на тези "политически готвачи" е ненаситната алчност и произтичащата от нея корупция &ndash; по този показател друга мрачна класация ни поставя на едно от първите места в Европейския съюз. Открило чудесна социална среда за развитие, дилетантството в епохата на висок посткомунизъм се превърна в саморегенерираща се система. <br /><strong></strong></p> <p><strong>Култът към развлечението</strong></p> <p>Дори древните римляни са познавали мощта на забавлението като политически инструмент &ndash; плебеите искат "хляб и зрелище". За разлика от комунистите или ислямските фундаменталисти, които полагат много усилия в опитите си строго да контролират и да ограничават правото на забавления (особено публични), посткомунистическа Литва превърна забавлението в култ. Този факт има няколко интерпретации. Дълго продължилият пост обикновено бива последван от дълъг гуляй; той компенсира изгубеното време. Бедният съветски репертоар от развлечения, забраните и контролът &ndash; образно казано, пост, продължил половин век, хвърли обществото в другата крайност: внезапният сблъсък с консуматорското общество провокира неутолим глад за забавления. Развлекателният бизнес, който задоволява тези нужди и вече изкуствено ги създава, се разрасна отвъд всякаква мяра и придоби опасни мащаби. Особено тревожна негова характеристика е насочеността към необразованата и ниско културна публика. Повечето литовски телевизионни програми са предназначени за "обикновения народ", т.е. хората от провинцията и социалната периферия, пролетариата от предградията и необразованата младеж. Те са основната публика на литовските "риалити" програми, телевизионни игри и токшоута, чиито вулгарни нотки са съпоставими със съветската пропаганда. Показателно е, че създателите на най-популярните развлекателни програми произлизат от съветските структури и носят със себе си мисловната нагласа, клишетата, специфичния речник и лесно разпознаваемите интонации на гласа (например местният диалект бива имитиран чрез вулгаризация).<br /><br />На политиците не отне много време да осъзнаят силата на култа към развлеченията. Заради това те с такъв ентусиазъм участват в различни проекти на шоубизнеса, дори в онези, които пародират литовската политика. Парадоксално е, но политическите пародии увеличават символния капитал на политиците. Индивид, пренесен на екрана, става комичен, но и дружелюбен и мил герой &ndash; качества, които постепенно се приписват на самия човек. Пародираните политици се приближават до "обикновения народ", т.е. електората. Социалният гняв и омразата се разсейват и хората усещат облекчение. Какви отговорности може да поеме такъв човек? Има ли смисъл да се настоява един безмозъчен глупак да стане "архитект" на обществото? Ако герой, който "забавлява зрителите/избирателите до смърт", бъде отстранен от политическата арена, той изчезва и от телевизионните екрани; така вечерите пред телевизорите &ndash; единственото забавление на средностатистическия литовец &ndash; ще станат още по-тъжни и мрачни. Леката носталгия по онези фигури, които вече не са политическата сцена може да се усети дори в новинарските емисии. <br /><br />*<em>Алмантас Самалавициус е доктор по история и теория на изкуството и асоцииран професор в Техническия университет във Вилнюс. Автор и съавтор е на 7 книги &ndash; Visionaries of the Twentieth Century, Idea of a University and Academic Industry, Lithuanian Mentalities, Ideas and Structures in the History of Architecture, City Culture, както и на много есета в областта на културологията и литературната критика. Гост-лектор е на Университета Илинойс в Чикаго и на няколкио университета в Европа. Съиздател на списанието &bdquo;Kulturos barai&rdquo; и е президент ва латвийския ПЕН клуб.<br /> Настояшият текст (който ще ви представим в няколко поредни броя) е публикуван през декември 2008 г. на сайта на водещите европейски списания за култура eurozine,con . Намираме текста&nbsp; не само за&nbsp; бляскав, актуален и дълбок, но и за удивително релевантен на днешната наша ситуация &ndash; достатъчно е само да&nbsp; заменим &bdquo;Литва&rdquo; с &bdquo;България&rdquo; и да&nbsp; опитаме забавната по други поводи игра &bdquo;Открийте разликите&rdquo;. <br /></em> <br /><em><strong>Продължава в следващия брой</strong></em>...<br /> <br /><strong>Публикувано в http://www.eurozine.com</strong><br /><em>Превод: Ина Димитрова&nbsp;&nbsp; <br /></em></p>