Американската политика е в задънена улица

<p>Никога няма да се случи да навлезем в златна ера &ndash; както предупреди политическият коментатор Майкъл Барон &ndash; докато американците са вкарвани в тази хармонизирана двупартийна партизанщина. На този етап популизмът в политиката изглежда доста силен. Резултатите от скорошно проучване на общественото мнение показват, че ако им се удаде възможност, 48 процента от американците биха сменили всеки член на Конгреса, включително и избраните от самите тях. Само 11 процента имат &bdquo;много положително&rdquo; мнение за Демократическата партия, което е малко по-добре от резултата на Републиканската партия (само 7 процента) и малко по-зле от Чаеното парти (12 процента). 77 процента от хората определят партиите като &bdquo;вдигащи излишна врява&rdquo;, което е огромно нарастване спрямо 2009 година, когато този процент е бил 53.</p> <p>Голяма част от гнева на хората е отражение на икономическата криза. Ефектът от резкия икономически спад се е отразил на изключително много хора в личен план. Повече от две трети от американците заявяват, че познават някого, който е изгубил работата си. Предстоящите избори може и да намалят част от разочарованието. Но нима изборите не са за това &ndash; да отслабят общественото напрежение и да позволят промяна. Вероятно са и за това.<br />Но историята предполага да подходим леко скептично към подобно твърдение. В политиката съществуват периодично настъпващи цикли на разочарование. След всеки избор победителите са в еуфория. И е въпрос на време да разберат пред какво са изправени и да се почувстват предадени, за разлика от загубилите, които няма нужда да се притесняват от провал. Почти никой не е очарован от политическите лидери, всеки по различни причини, разбира се.</p> <p>Политиката не изпълнява своите задачи, защото политическите лидери не могат да си осигурят широка обществена подкрепа, а различията в обществото се задълбочават. Законите често се приемат с подкрепата само на една от партиите.</p> <p>Тактиките в Конгреса се променят периодично, за да предотвратяват двупартийната партизанщина, както написа Сюзън Дейвис в &bdquo;National Journal&rdquo;. Обструкциите в Сената са били запазена марка само за въпроси, провокиращи разногласия, особено в предизборни надпревари и там, където е нямало друг избор. Сега тези обструкции са всекидневие. От 1919 до 1960 година решение за прекратяване на дебати (днес за това се изискват 60 гласа в Сената) е било взимано само 27 пъти. От 2003 до 2006 година, времето през което републиканците контролират Сената, те взимат такова решение 130 пъти, за да предотвратят обструкции от страна на демократите. От 2007 г., когато демократите вземат превес в Сената, са взети 257 решения за прекратяване на дебатите, казва Дейвис.</p> <p>И това не е в резултат на остро противопоставяне в обществото. През 2010 година 42 процента от американците определят себе си като консерватори, 35 процента се определят като умерени и 20 процента като либерали, според &ldquo;Галъп&rdquo;. През 1992 година резултатите са били съответно 43, 36 и 17 процента. Очевидно имаме прекъсване на връзката между силно поляризираната политическа система и далеч по-малко поляризираното общество. Има поне четири причини за този резултат.</p> <p>Първо, политиците все повече зависят от своето твърдо ядро от привърженици за избори, за пари и за сигурна работа (не и при първичните избори). Но интересите на това ядро са концентрирани само вляво или вдясно. Затова, докато политиците ухажват своите твърди поддръжници, те често нарушават интересите на центристите. Според едно изследване 70 процента от регистрираните гласоподаватели казват, че позициите на републиканците в повечето случаи са твърде консервативни, а 76 процента считат, че позициите на демократите пък са &bdquo;твърде либерални&rdquo;.</p> <p>Второ, политиците и отляво, и отдясно са започнали прекалено да морализаторстват. И правят идеалистични идеологически кампании с послания в стил &bdquo;да спасим планетата&rdquo;, &bdquo;да защитим неродените&rdquo;, &bdquo;да възстановим конституционния ред&rdquo;. Когато посланията бъдат превърнати в морални императиви, тогава не остава място за постигане на компромис. Опонентът вече не просто греши, той е заклеймяван като неморален. Те взаимно се определят като зли, невежи, опасни или дори като трите накуп.</p> <p>Трето, кабелните телевизии и интернет се наложиха като сериозни комуникационни канали в политиката. Властта премина в ръцете на заклетите чатъри. Езикът на скандала и противопоставянето взе надмощие. Политическият анализ стана отегчителен.</p> <p>Четвърто, политиците се надпреварват в обещанията. Дефицитът във федералния бюджет нараства като цяло на всеки пет години от 1961 година насам. Основната причина е, че и републиканците, и демократите искат увеличение на държавните разходи и намаление на данъците. За да извлекат електорални дивиденти, и двете партии сипят обвинения една върху друга.</p> <p>Политиците винаги са се нападали един друг, но ставащото сега промени напълно характера на системата. Много играчи имат нескрит интерес да се запазят несъгласията и различията. Много лобистки групи и техните съюзници извличат душевно удоволствие (усещане за превъзходство) и политически ползи (повече членове и дарители) от демонизирането на своите противници. Кабелните телевизии искат ожесточени битки, а не размяна на любезности.</p> <p>Импулсът подтиква към решението управлението да не се излъчва от центъра, където все още стоят повечето американци, а от &bdquo;твърдото ядро&rdquo;. Здравната реформа на президента Обама е добър пример в това отношение. Силно желана от демократите, тя беше напълно отхвърлена от половината американци. И за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че президентът Буш-младши управляваше по същия начин.</p> <p>Резултатът от такъв тип управление е масово недоволство. Когато създаваш у хората прекалени очаквания, е нормално да понесеш и прекалено разочарование. Твърдите либерални и консервативни ядра се чувстват употребени, защото техните искания рядко се изпълняват. А исканията им често са радикални и нереалистични. Центърът е разочарован заради непропорционалното влияние на &bdquo;твърдите ядра&rdquo;, пречещи за налагане на трайно решение на проблемите с бюджета, с имигрантите, с енергийната сигурност. Има ли възможност следващата седмица да излезем от задънената улица? Изглежда малко вероятно.</p>