Веста Атанасова: Какви времена! Татко се крие, баба в затвора, дядо и вуйчо арестувани, мама сама с децата

<p>Не съм от богато семейство, средна класа бяхме. Виж тази снимка:</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_3cXRydLNRSpfBkCkgPgn5lymbSJsWp.jpg" style="height:435px; width:600px" /></p> <p>На първия ред долу&nbsp;сме баба, аз и дядо -&nbsp;Петър Марков. Над него е баща ми, след това е мама. До нея, горе вляво, е вуйчо.&nbsp;Тримата&nbsp;мъже са били убити от комунистите. &nbsp;</p> <p>Дядо (Петър Марков) идва в България през 1908 год. и записва художественото училище в София. Обаче от бомбардировките всички картини изгоряха и само онази там на емайла, е останала от него. Бил учител. Участвал е в Илинденското въстание.<br /> &nbsp;<br /> <strong>В Мюнхен имаме едно знаме от 1903 г., огромно, на което пише &bdquo;Свобода или смърт&rdquo;.</strong></p> <p>Дядо е бил четник. Когато убиват знаменосеца,&nbsp; знамето остава у него. Затова сега е у нас.<br /> Виж дядо ми на&nbsp;тази снимка:</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_6tdlUVNO9dYEfI9OgqnwPGXT71FWEA.jpg" style="height:384px; width:600px" /></p> <p>Бил е доста артистичен, постоянен посетител на кафенето на &bdquo;Цар Освободител&ldquo;, точно там, където сега е градинката на Руската черква. Там имаше жълта сграда отдолу с книжарница. Доста след 9-ти септември я махнаха. Имаше много брожения срещу събарянето на тази сграда, защото в това кафене са се събирали Багряна, Елин Пелин, художници, Балабанов.</p> <p>Били са много близки приятели с Александър Добринов. Тази карикатура на стената на баща ми е от него. Всяка неделя сутрин дядо е подбирал майка ми, вуйчо ми, децата на сестра си и след &bdquo;Александър Невски&ldquo; ги е водил там да се черпят. Понеже човекът, който е държал сградата и кафенето, е бил също македонец&nbsp; - Югрев, приятел на дядо.</p> <p>Но дядо разбира, че с рисуване няма да може да си изхранва семейството и става предприемач. Успява да вземе някакви заеми и става бояджия с една малка фирмичка. Не са били много хора, пет - шест работника, които са боядисвали стълбища, апартаменти, такава работа.</p> <p>Родителите на баща ми също идват от Македония. По време на Балканската война, 1914 г. бягат и идват в София.</p> <p>Другият ми дядо, бащата на баща ми, след като е бил гимназиален учител в София, става кмет на Несебър. Организацията го изпраща в Несебър, за да засили македонското влияние там. И баба, неговата жена, е била бясна. Тя е била една хубавица, с едни тоалети, с лисици... И изведнъж той да я завре нея в Несебър, където няма вода, няма елекричество. Но той (Антон Атанасов) прокарва водата и електричеството в Несебър.</p> <p>Татко е бил много чаровен, както всички приятели и лели разказват. От затвора пише такива писма на майка ми, че аз, ето сега като ти говоря, започвам да рева. Бил е поет по душа. Знаеш ли колко рядко ги чета. Защото ужасно се разстройвам. Но като излиза от затвора, се жени за майка ми. Имали са една от тези прелестни македонски сватби, на които се събира цялата рода и&nbsp; готвят седем дни. Живеят много радостно и щастливо! 40-те г. - Здравей живот!&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_Ec9LVotcA0vU9l9EpBJDP7WVU8PF5z.jpg" style="height:792px; width:600px" /><br /> <br /> <em>Родителите на Веста като годеници</em></p> <p>В това време дядо (Петър Марков) ми вече е построил две много хубави къщи с общ двор. Намираха се на ул.&bdquo;Сталинград&ldquo;, беше &bdquo;Волгоград&ldquo;, сега е бул. &bdquo;Левски&ldquo;, между &bdquo;Искър&ldquo; и &bdquo;Стара планина&ldquo;. А в тях се живееше весело. Аз съм била много малка тогава, говоря ти за 1941 г.</p> <p>Къщата, в която ние живеехме имаше, сутерен и два етажа. Но тези спомени са ми много бегли, защото 1941 г., когато германците окупират Югославия и&nbsp; Македония, присъединяват Битоля и всичко това става българско. Баща ми е изпратен отново от македонскатата &nbsp;организация да работи в Битоля и ние от 1941 до 1944 г. живеехме там. Но аз от Битоля не помня много. Само как мама ми казваше, като отидем на гости, да не искам да ям, защото съм се нахранила. И те все ме питат : <em>Искаш ли?</em> И аз винаги казвах: Искам! Имахме една Марийка, която ни гледаше, имаше и една Маджа, която идваше да пере.</p> <p><strong>Един дребнобуржоазен живот - слугиня вкъщи, кожено палто, вечери, копринени нощници...</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_6NEqN80La2OHHBtA2psHKKEnXaO1lZ.jpg" style="height:909px; width:600px" /></p> <p><em>Малката Веста на 3 г. </em></p> <p>Когато става голямата бомбардировка в София през 1941 г., вуйчо ми е вече мобилизиран, но дядо ми и баба ми решават да дойдат в Битоля. Той взима всички картини, които е рисувал, и ги оставя в млекарницата на един македонец, съвсем до гарата. За да тръгнат на другия ден с влака и да вземат сандъците с картини. Същата нощ пада бомба върху тази млекарничка и нищо не остава, ама нищо! Останала ни е само една картина, която намерихме в мазето. Но ние годините 1942-1944 ги прекарвахме в постоянно пътуване: Битоля - София - Битоля.</p> <p><strong>Един ден ние, трите жени - аз, майка ни и Мера, оставаме сами в София. </strong></p> <p>Чуй сега каква интересна история. Къщата ни имаше балкон срещу голямата улица и срещу нас имаше една кооперация, тя още стои. В нея живееше семейството на Панчо Владигеров. София по това време беше обезлюдена, защото всички са се пръснали - кой има вила, кой има роднини, много малко хора имаше в София. Баба решила да извади килимите на въздух и да ги нафталиноса. В това време правят блокада, затварят улиците наоколо и минават полицаи. Виждат я и я питат: <em>Абе тук виждали ли сте хора да минават?</em> И тя казва: <em>Да, видях един човек да влиза отсреща</em>. И толкова.</p> <p>На другия ден ние тръгваме за Несебър, стоим там цяло лято. И ето че идва 9 септември и ние посрещаме руските войски в Несебър. Там, където сега е портата, веднага до нея вляво имаше едноетажна сива сграда, която аз много добре помня, тогава беше полицията. Аз съм била дете на шест години и помня как дойдоха с едно джипче някакви руски войници и с това се свърши цялата работа: от полиция стана милиция.</p> <p><strong>На къщата на дядо ми написаха: Тук живее народен враг! </strong></p> <p>Няколко месеца след това го изпратиха на лагер. Но него не го убиха.</p> <p>Ние се върнахме в София. Цялата къща на майка - сервизи, мебели, всичко остава в Битоля. Отношенията се развалят, ние не можем да се върнем. Ама нямахме чаршафи, нищо. И започва един ужас. Баща ми, който докато ние сме на море в Несебър, е в Битоля, решава да се върне, но понеже знае, че комунистите ще ги търсят всички михайловисти, две години живее нелегално. Аз дори не знаех, че той е тук. Криел се е у Югрев, собственика на кафенето на &quot;Цар Освободител&quot;.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_0XObOVCwSa2HeP2aN11FmF8uJSTKb6.jpg" style="height:442px; width:600px" /></p> <p><em>Първият вляво е&nbsp;Югрев, последният е дядото на Веста&nbsp;&nbsp;</em></p> <p><strong>И се започна. </strong><strong>Началото на октомври 1944 г. идват и арестуват баба ми.&nbsp; </strong></p> <p>Защото се оказа, че този господин, когото баба&nbsp;е видяла да влиза през входа на отсрещната кооперация, е бил нелегален комунист и се е самоубил в това мазе. Един от полицаите, който също бил комунист, казал, че тази жена от балкона го е предала. И баба ми без никакъв процес лежи в затвора. След това я интернираха.</p> <p>Разликата между интернираните и изселените беше, че интернираните ги питаха къде искат. Баба ми поиска да отиде във Варна, защото дядо е имал сестра там, за да има къде да живее. Защото когато са ги интернирали, не са им предлагали нито покрив, нито храна, нищо. Тези наши роднини прибраха баба. А това е било героизъм страхотен - да приемеш интерниран човек да ти живее в къщата. Какви хора! Никой не ни предаде дори в мисълта си.</p> <p>В това време ние, мама, Мера и аз, едвам връзваме двата края, защото парите, които сме имали, са останали в македонската банка. И така, баща ми е в нелегалност, баба в затвора.</p> <p><strong>Малко след това, 1945 г., арестуват и дядо, </strong></p> <p>защото не дал на руснаците задната къща. Помня думите на дядо ми: <em>Никога, никога, никога няма да ги пусна.</em></p> <p>Оттогава до ден днешен ние не знаем нищо за него. Не можахме и досие да получим за него. Арестуваха го и оттогава нищо. Ти представяш ли си какво става с майка ми?</p> <p>Арестуваха дядо, докато баба е в затвора. Но майка не й каза.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_wjjnJEbmVgXMSHmXZzfPuQL4UHeLDN.jpg" style="height:421px; width:600px" /></p> <p><em>Последното писмо от вуйчо й... Коми, 1948 г.</em></p> <p><strong>Февруари месец арестуват и вуйчо.</strong></p> <p>Той беше завършил немско училище и знаеше немски. Затова е работил в немската легация. Години по-късно, когато търсихме досиетата, разбрахме, че неговото досие е изпратено в КГБ. Така ни отговориха най-официално. Погледни тази картичка. Изпратена е от Коми 1948 г. Това е последното доказателство за него от времето, когато е бил жив. Не мога да го чета&hellip; Опитай сама:</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_JNq2D5ehzLTT9AzofU5kF0S3RdxAWQ.jpg" /></p> <p><em>Скъпо Весте, измина повече от една година, откакто ти не знаеш где е твоя вуйчо, но днес на твоя имен ден той ти пише специално, за да ти докаже, че не те е забравил, макар да се намира на хиляди километри далече от къщи в страната, где живее дядо Мраз, помагайки му в изготовлението на чудно хубави играчки за послушните и умни деца. Вуйчо ти отдавна очаква писмо от вас, но вярвам ти ще засрамиш всички и не само ще напишеш първа на вуйчо писмо, но и ще му изпратиш пликове и листа за писма, цигарки и всичко останало, което ти сама намериш за добре, както едно време, когато вуйчо ти беше войник по неволя. Трябва да бъда кратък, желая ти всичко най-хубаво за имения ден. И желая ти като именица да целунеш вместо мен Мари, баба, дядо, майка, татко и леля Сашка. А теб целува хиляди пъти и горещо твоят вуйчо... </em></p> <p>През пролетта баба се връща от Варна и разбира, че и мъжът й, и единият й син са арестувани. И хуква да събира информация. Това бяха едни ужасяващи истории, които много хора тогава преживяха. Ходиш в милицията, питаш къде са, живи ли са, не ти дават никакви сведения. Идват хора, казват: <em>Дайте храна, ще им предадем</em>. И ние на това нямане събирахме, носехме.</p> <p><strong>Яли са тези говеда от нашия залък! </strong></p> <p>По това време обаче се пооправят нещата между България и Югославия и баща ми и неговите приятели, един от македонстващите ни чичовци, решават, че вече не е толкова страшно. И баща ми се прибра вкъщи. Но пак не излизаше. Оттогава, говоря вече за 1945 г., имам първите спомени с баща си. Помагаше ми да пиша, говореше ми, но аз знаех, че не трябва да казвам на никого, че татко се е прибрал. &nbsp;</p> <p>Баба никак не обичаше да говори за затвора. Години по-късно, когато Мера (сестра ми) вече беше заминала за Германия, се поотпусна една вечер и ми разказа такива ужасяващи неща за затвора. Първо е лежала три месеца в следствието на &quot;Лъвов мост&quot;.</p> <p><strong>Била е с Фани&nbsp; Попова-Мутафова в една килия. </strong></p> <p>С тях двете са се държали сравнително прилично. Но е имало млади жени, едната от които познавах и си спомням, леля Мери, която е арестувана и лежала в затвора за това, че е имала гадже германец, за когото е била официално сгодена. Тези млади жени са били бити и изнасилвани който където му падне, толкова гнусна история. После баба е преместена в Софийския затвор.</p> <p>Представяш ли си какви времена! Баща ми се крие, баба ми е в затвора, дядо ми е арестуван, вуйчо ми е арестуван&hellip; И майка ми е сам-сама с двете деца, ужас. Но през 1946 г., когато изтича наказанието на баба във Варна, тя се прибра.</p> <p><strong>Следващата история вече помня много добре</strong>.</p> <p>Майка ми и баща ми отиват на вечеря у роднини.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_8iN6S0Zq9ATk0uTEU3tWyHN23bF5oj.jpg" style="height:903px; width:600px" /></p> <p><em>Веста, баба й и сестра и Мера</em></p> <p>Сутринта се събуждам, вече съм на 8 г., и виждам ужаса в очите на баба. Тя цяла нощ е звъняла у чичо Йосиф, никой не се обажда. Накрая в 6 ч. сутринта се обажда майка, която казва: <em>Аз сега си тръгвам, но другите ги арестуваха.</em></p> <p>Същия ден дойдоха и направиха обиск. Обърнаха къщата наопаки. И ни интернираха и нас - двете деца и майка. Отидохме в Несебър, при другите дядо и баба. Затова аз съм учила второ отделение там. Мера беше в забавачка.</p> <p>Но изхвърлиха и баба от къщата в София, за да настанят разни &bdquo;другари&rdquo;. Тя отиде да живее при един наш вуйчо, който е крил преди това баща ми. А ние седим в Несебър с майка. Беше много страшно там, мизерия страшна. Дядо ми е обявен за враг на народа, имаше някакви ниви, които му ги взеха, няма никакви доходи. Имаше хора, които ни носеха жито и цаца. Валяха едни снегове, дъждове, гръмотевици.</p> <p><strong>Майка всяка вечер плачеше, но се криеше. </strong></p> <p>Все пак софийската ми баба успя да вземе в задната къща една стая и тогава майка реши да ме изпрати при нея, за да ходя на по-добро училище. Учителката ни от първо отделение, г-жа Петкова, на която после трябваше да казваме &bdquo;другарко&rdquo;, беше много готина, наш човек. Абе имаше и много свестни хора тогава.</p> <p>Та по мое време нямаше чавдарчета. Бяхме септемврийчета. И аз да взема да не вдигна ръка, да се запиша септемврийче&hellip;</p> <p><strong>От четвърто отделение започнаха моите политически проблеми. </strong></p> <p>Аз бях много добра ученичка и моята учителка решава аз да поднеса букета на директорката и да кажа нещо с джуфка на главата. Директорката разбира чия дъщеря съм, едно говедо беше тази директорка. Разказаха й играта на учителката, която ме е избрала мен.</p> <p>И ето, вече съм в прогимназията. Била съм на 12 г., когато започнах да плувам. Имаше едни норми за покриване на ГТО - готов за труд и отбрана.</p> <p><strong>Не се смей, имаше и ГСО - готов за санитарна отбрана! </strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_dGdQUZb57Xq74s6yvaaSbh4YowQkci.jpg" style="height:891px; width:600px" /></p> <p>А в ГТО имаше плуване, аз знаех да плувам, в Несебър се бях научила. Била съм първо отделение, когато изплувах от града Несебър до плажа, имаше два моста, около километър и половина. И бях толкова горда!</p> <p>Вече плувах много хубаво, когато отидох да покрия нормата. И Коста Гецов, много любим мой треньор, ме покани да се запиша в школата по плуване. Но за да се запиша, ми трябваше характеристика от училище. Като я получих, майка ми, която вече доста се беше отракала, отваря характеристиката и вижда вътре:</p> <p><em><strong>Тя е отлична ученичка, пее в хора, рисува плакати, но всичко това прави, за да прикрие буржоазния си произход. </strong></em></p> <p>И се чудим какво да направим. Майка решава да се срещнем с Коста Гецов, който се оказа &bdquo;наш човек&ldquo; - скъса характеристиката. Започнах да плувам и станах републиканска шампионка.</p> <p>Живеехме в старата задна къща, в една стая - аз, майка, сестра ми и баба. Беше ни страх да отворим вратата. Страх, ужас! А да говориш с някой... ама моля ти се...</p> <p>Имаше двама съученици на вуйчо, които бяха единствените, които смееха да идват да посещават баба ми. Шубе! Бяха много особени години. И майка и баба ми си умряха със страха. Но въпреки всичко, отгледаха ни, държаха се както трябва. Водеха ни на концерти, театри. Помня, че чичо Гошо ме заведе за първи път на опера. Тогава не помня какво точно гледах, но оттогава не обичам операта.</p> <p><strong>Помня само една певица Рада Конфорти и един Рударов, които трябваше да се целунат. </strong></p> <p>Ама аз съм на 12 г., а те и двамата бяха страхотно дебели. Това ми се видя толкова нелепо и безинтересно! Ходила съм, разбира се по-късно пак на опера, но не ми е такава слабост, каквато ми стана театърът. Майка ме заведе на едно представление &bdquo;Спящата красавица&ldquo; в Народния театър. Имаше страхотни декори, светлини, така се впечатлих тогава. И заобичах много театъра. Бягах от училище, за да гледам генерална репетиция, защото е по-евтино. Дори на едно такова представление майка ме хвана, защото и тя беше там. Помня, че</p> <p><strong>беше &bdquo;Дон Карлос&ldquo;, който съм гледала може би 15 пъти. Защото аз пък бях влюбена в Чапразов. </strong></p> <p>Така минаха ученическите години. Аз съм радостна, щастлива, уча в гимназия, единствена във випуска с пълно пет (тогава ни оценяваха по петобалната система). И какво стана? Тогава даваха златни медали на пълните отличници, но аз не взех. Защото имахме една учителка по физика, много шантава и готина, която каза: <em>Ученички, утре ще правите класно</em>. Всички недоволстваха, но аз се прибрах, минах материала и бях готова. На другия ден в клас ние решаваме да саботираме класното. Тя влиза и ние стоим всички прави. Съвсем естествено тя се обръща към мен и Жива, двете най-силни ученички, и ме пита: <em>Благовеста, ще правиш ли класно?</em> И аз казвам: <em>Не!</em> Тя: <em>Излез!</em> И целият клас излезе след мен. Другият клас, като разбра какво сме направили, не влязоха и те в час.</p> <p>Стана голям скандал. Намалиха ми поведението на 3. Но само за един срок. Защото лятото трябваше да участвам в републиканско състезание и поведението ми трябваше да е примерно. И&nbsp; понеже съм имала намалено поведение, не ми дадоха златния медал. След това не ми дадоха и разрешение да следвам. Исках да следвам индустриална химия, беше много модерно тогава.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_4qZFSyrU18LYNvdeyZ2DNTyGRONnkJ.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p>Но въпреки режима сме имали много радостни и весели години. Завършвайки гимназия, с една от тези мои приятелки, нашите майки и сестра ми отидохме в Несебър на курорт. До пристанището имаше ресторант, в който свиреше оркестър. Модата беше вече на по-широките рокли и конските опашки. Тогава точно започнаха роковете, но тях ги танцувахме вкъщи.</p> <p><strong>Имаше един сладур, който имаше транзистор. </strong></p> <p>Събирахме се в съседната къща до нашата, имаха един голям хол и танцувахме рок като луди. А хазайката държеше гардероба да не падне, защото стени, под, всичко се тресеше страхотно. От това лято в Несебър имам страхотно добро приятелство с един Хованес. До днес ми и страхотен приятел. Но живее в Белгия. Абе всички приятели от това време се разбягаха, никой не остана в България.</p> <p><strong>А и немотията ни свързваше.</strong></p> <p>Защото всички в крайна сметка се оказа, че мислим еднакво политически. Но никога не сме си го говорили тогава. Явно сме имали друга, вътрешна връзка.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_WT0bqbwgs8gPoyr3GN7sx85eUih9cc.jpg" style="height:414px; width:600px" /></p> <p><em>Мера (сестрата на Веста), Иван Кирков и Веста</em></p> <p>В Несебър започна и приятелството ми с Иван Кирков, един Крум, който сега е в Америка, Боби Стаменов. Та това прочуто лято ние сме на плажа, ама аз съм плувкиня, нали разбираш. В това време идва един милиционер и започва да ни се кара на всички, че се къпем. И Крум казва на Иван Кирков:</p> <p><em><strong>Иване, вземи фотоапарата, джина и уискито и да си ходим от тия идиоти! </strong></em></p> <p>Започна един кикот страхотен. Вечерта се събрахме, ядохме делфиново филе, танцувахме&hellip; После се видяхме в София и започна моето много дълго и хубаво приятелство с Иван Кирков.</p> <p>В това време ние вече ходим по журове, по море. Едно лято тръгвам аз за Созопол. Срещаме се с Иван (Кирков), Били и Моцата в Бургас и аз решавам да остана вечерта. Иван ми беше казал, че на другия ден ще ме запознае с Николай Бинев, който бил малко особен. И като се срещнахме... Сякаш цял живот сме били заедно!</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_t5svNNpO9ZusogxneMbaXreGzB2rBD.jpg" /></p> <p><em>На плажа в Созопол&nbsp;със семейство Биневи&nbsp;&nbsp;</em></p> <p>Хубаво си живеехме. Събирахме стотинки за една порция сирене и една бутилка червено вино и чакахме да стане 23 ч., за да отидем в БИАД. Беше хубава кръчма. Преди това се разхождахме, играехме карти по къщите. Понякога пък</p> <p><strong>събирахме пари и ходехме да ядем кренвирш с горчица. Мммм, много хубаво.</strong></p> <p>По-късно станах близка и с Рокси, Жана (Стоянович), Иван Андонов, Леда Тасева, Галя Бъчварова, безкрайно близки мои приятели. Ути (Бъчваров) е израснал пред очите ми. Събирахме се и играехме най-вече на игри, които Николай (Бинев) измисляше и режисираше. Имаше страхотни безумия с тези маскаради.</p> <p>Примерно Николай ни дава листче и пише на единия край дума и ми го дава на мен, аз пиша следваща, която да се римува с неговата, сгъвам и предавам на следващия, който обаче не вижда първите думи...</p> <p><strong>И се получаваха такива глупости, такива смешни стихотворения, заливали сме се от смях. </strong></p> <p>Николай ги пазеше. Може би са при Домна сега.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_01VHC8P7nWTjQRoEszBlU1sBpD2kPj.jpg" style="height:866px; width:600px" /></p> <p><em>Веста, под нея Николай Бинев и Иван Кирков</em></p> <p>Много пеехме и танцувахме. И така с Николай и Домна, дойдоха всички мои приятели от театралните среди, които аз много заобичах &ndash; и Илка (Зафирова), и Мегата (Караламбова), и Андрей Аврамов&hellip; А да не ти говоря за Васко Димитров и Сашо Палиев, Бог да го прости. Кой ли още не идваше у Домна и Николай?! Въпреки времената, бяха много весели години.</p> <p>Но никой не коментираше нищо.</p> <p><strong>Моят най-голям страх беше да не ме привикат да ставам комунистка. </strong></p> <p>Когато завърших гимназия с пълно отличие и без златен медал, си подадох документи, бях сигурна, че ще вляза и когато излезе списъкът, се разбра, че седем души не ни приемат, защото нямаме характеристика от Райсъвета.</p> <p>Майка беше в Хисаря по това време, имаше проблеми с жлъчката. Аз й се обаждам, за да й кажа резултата. Мисля, че тя преживя по-тежко факта, че няма да следвам, отколкото аз. Тогава ме извикаха в милицията на &bdquo;Марин Дринов&ldquo;, за да ми правят уж справка по паспортен отдел. И ми казват: <em>Вие не сте влезли, но ние можем да направим нещо</em>&hellip; В това време</p> <p><strong>майка ми, горката, стои отвън на една пейка, а детето й вътре в милицията. </strong></p> <p>Нали си представяш какво е изживяла, след като е преживяла всичко преди това. Не знае дали ще изляза. А те продължават: <em>Вие сте много силна ученичка, ние можем да ви помогнем да влезете в Университета, но ще трябва от време на време да ни давате някои сведения.</em> На което аз имах, слава Богу, смелостта да откажа. И казах: <em>Не!</em> Но мисля, че ако аз бях на мястото на майка ми отвън, ако имах дете и ми бяха казали: <em>Ако вие ни служите, ние ще й помогнем.</em> Де да знам как щях да постъпя. Така че</p> <p><strong>аз не съм много озлобена към тези, които са били накарани насила да сътрудничат. Съдби! </strong></p> <p>Но важното е, че аз казах &bdquo;не&ldquo;. А те ми отговориха: <em>Много хубаво. Решението е ваше. Вие сте много умно момиче. Но ние можем и с по-малко умни, &bdquo;наши хора&ldquo;, да работим.</em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23914_GbzbkBHqDpluMAbZ8w88nPUjivuLEX.jpg" style="height:415px; width:600px" /></p> <p><em>Веста, майка й и сестра й Мера на море</em></p> <p>Но като не ми разрешиха да следвам, сега накъде? Майка ми работеше като шивачка в една кооперация &bdquo;Витоша&ldquo; и аз отидох да работя в склада, за да изкарам малко пари и стаж. Започнах да разнасям конфекция. След време с връзки и без разрешение на Райсъвета ме приеха в техникума за медицински сестри. Завърших го и започнах да работя. Като премахнаха изискването за бележка от Райсъвета, кандидатствах и ме приеха задочно математика. В крайна сметка единственото, за което съм благодарна на тази власт, е че изкарах този техникум за сестри, защото в Германия нямаше да мога да се оправя. На 44 г. с математика в Германия беше невъзможно.</p> <p>През 1967 г. се ожениха Мера и Боро и тръгнаха за Югославия. Връща се само Боро. А!</p> <p>Мера се била уговорила с един наш братовчед в Германия да я прекара</p> <p><strong>с чужд паспорт и кола през Югославия, както е ставало тогава.</strong></p> <p>Но Боро се връща, защото не си беше взел още дипломата. Та той си взе тук дипломната работа и се разведе моментално, защото тя е изменница на родината.</p> <p>Идваха два пъти да ни питат мен и майка ми какво знаем. Но трябва да кажа, че нищо не ни направиха, държаха се прилично. Питаха какво знаем, ние казахме: <em>Нищо.</em> Което беше и вярно. Боро се изнесе от нас и се прибра при майка си. Дипломира се. Но все се въртеше около мен. А аз мислех, че те са се разделили, защото той не ми обяснява точно какви планове имат. Майка ми се разболя, той идваше да я вижда, извеждаше я на разходка. Явно уговорката е била да се съберат.</p> <p><strong>Той наистина успя с фалшив открит лист да избяга през Югославия</strong> <strong>в Унгария.</strong></p> <p>В Югославия го чакала Мера, която вече е успяла да му уреди фалшив паспорт на приятел американец. Решават от Любляна той да вземе спален вагон, а тя да спи в друго купе. Дава той на шафнера паспорта и моли да не го буди. Дали му е дал пари, това не знам, защото</p> <p><strong>той тогава не е знаел никакъв английски, какъв американец е бил&hellip; </strong></p> <p>Но не го будят, не го проверяват и те слизат в Австрия! Здравей живот!</p> <p>Отначало бях много стресната, но после разбрах, че няма да последва нищо особено. Бях започнала работа в Академията на науките. Но не ме махнаха оттам заради Мера. А защото ме бяха сложили да работя в една комисия за развитието на България до 2000 г. и как ще влезем в комунизма. Шефът на икономическия отдел на БАН беше комунист, който навремето е бил емигрант в Русия, от времето на Георги Димитров. Заинтересувал се той от мен, защото аз бях започнала да се обаждам.</p> <p>Но шефът на секцията, който ме беше изпратил в тази група, за да се развивам, да вървя напред, който беше наш близък, като вижда какво става, ме вика и ми казва: <em>Виж какво, стана много лошо. Аз вместо да ти помогна, ще те объркам. Няма да те уволнят, но няма да мръднеш от техническия отдел и това бюро.</em> Аз поседях година и половина и като се убедих, че никога нищо няма да се промени, отидох в &quot;Кремиковци&quot;, в Института по черна металургия, секция статистика. Занимавах се с математика. Там беше спокойно.</p> <p>Изведнъж Мера и Боро се обаждат от Германия!</p> <p><strong>Майка вече умираше, но беше толкова щастлива!</strong></p> <p>Защото какво по-хубаво от това, да знаеш, че детето ти е добре, че е с човек до себе си. Тя почина година след като те заминаха. Тогава аз реших, че няма вече какво да правя тук. Много мъчно ми беше само за приятелите. Но напуснах България.</p> <p>Когато през декември 1989 г. се качих на самолета за София за първи път, бях с толкова свито сърце. Викам си, тези хора, които толкова много съм обичала, които тайно ми се обаждаха, какво ще бъде сега&hellip; Оказа се, че в нито един от приятелите си не съм се излъгала. Честна дума! И това беше огромна радост!</p> <p><strong>Затова заобичах да идвам пак тук.&nbsp;&nbsp; </strong></p> <p><em>Втора част от интервюто с Веста Атанасова можете да прочетете на адрес:<br /> http://glasove.com/vutreshni-glasove/39104-vesta-atanasova-za-vernite-priqteli-i-neistinskite-hora</em></p> <p>&nbsp;</p>