Сцената ме спаси за живот.
Мигът, в който магията те докосне и завладее, няма връщане. Това са онези моменти, в които не си Пипата, а се случва нещо изумително. Но това не можеш да го изпиташ сам. Преживяла съм няколко пъти тази магия. Вълшебно време, в което не си от плът и кръв, а си част от голямото изкуство. Ти си една тръпка, една енергия, разтворена в наситеното пространство.
Като завърших ВИТИЗ, заминах за Варна. С Владо Пенев имахме големи емоции. Варненският театър много се забавляваше с нас. Играехме „Максималистът” и той трябваше да ми удари шамар, защото му изневерявам с гардероба. Обаче един път така ме зашлеви, че ми разкървави носа. Не му простих. И докато ни сменяха мизансцена, ние с него се млатехме зад кулисите. Виках му на великия Пенев: Сега ще те смачкам! А той: Махай се! Махай се! Излизахме, покланяхме се и в момента, в който падаше завесата, боят продължаваше зад кулисите.
Владето ми е правил големи мизерии на сцената.
А в творческия ми дебют „Сън в лятна нощ” ме побъркваше. Беше прекрасен спектакъл, на режисьора на Симеон Димитров. Играехме в трика телесен цвят, все едно сме голи. И аз като дебютираща актриска много бързо си разреших образа. Поисках да ми направят големи дунапренени цици. Суперинтелигентно решение. Но се получиха много ефектни и така станах сексбомба. И на едно представление, в момент, в който сме в облаците, Владо започва нещо да се закача и едната ми цица изхвърча. Аха да падна от облака, но успях да се закрепя. Прибрах си цицата обратно, но много му се ядосах. А той ми се хихика и ми гледа сеира. Но това е Владо! С него никога не е скучно. И много ми липсваше, когато си тръгна. Поканиха го в Младежкия театър и аз осиротях.
Може би дойде моментът да разкажа за срещата ми с Никита Михалков.
Нали ти казах, че Владо шиеше приказни тензухени рокли и ми беше подарил една – пепел от рози. Беше август месец на 1985 г. От майката на Мартина разбрахме, че Никита Михалков пристига с жена си на ваканция в курорта Албена. Край! Побъркахме се всички. Тръгнахме да го търсим. Тогава все още бях във Варненския театър. Викам си: Трябва да го видя! Успях да разбера деня и часа, в който той ще си замине от аерогарата. Взех голям букет цветя, облякох роклята от Владо и се изтъпаних на летището. Треперех цялата. Освен че не знаех руски, не знаех и какво да му кажа. И виждам как пристигат с джип – той, красивата му жена и децата им. Летището е празно. Сега си представи забавен каданс... Никита Михалков върви срещу мен. Това е моят миг. Вече почти се разминаваме, аз съм замръзнала с букета и му казвам с очи: Спри се! Спри! И трептя. Усети ме и спря. А въй що? – Я, я, я... Вас обожаю! Започна да се смее. Как тебя завут? Ах, Венелиначка моя. Прегърна ме и каза: Ела да пием водка! Отидохме на терасата, където имаше подредена за него и семейството му маса, отрупана с плодове, мезета и ледена водка.
И пихме брудершафт с Никита Михалков!
Когато се разделяхме, той се заигра... Прегърна ме и започна бавно да ме целува – по едната буза, по другата буза, на петия път – по устата... В този момент ми светна! Боже, казах си, нямам нито един свидетел. Кой ще ми повярва? Смених няколко пъти агрегатното си състояние и само чух как казва на някого:
Отдай ее телефон на дачу. Когато дойдеш в Москва, обади се.
Даде ми автограф и си тръгна. А аз останах там завинаги. Не помня как съм стигнала до квартирата. Същата вечер имах репетиция. И мъжът ми (по пиеса) трябваше да ме целуне. Стана луд търкал, защото аз не му давах да ме пипне. И той пита режисьора: Мони, кво й става на тая бе? Казвам: Никой повече не може да ме целува! Мони спря репетиция и пита: Пипо, кво ти става? – Никита Михалков ме е целувал! Никой да не ме пипа!
Казвам ти, не си мих лицето една седмица. Целунатата от Никита Михалков.
По-късно какво стана? Историческа е случката от 1986 г. НДК имаше голям проект с англичани и техника от Япония да направят „Клетниците”. Първата световна премиера трябваше да бъде в София. Бяха страховити кастинги, проби, всичко що е актьор и музикант, се яви. Трябваше да играят два състава – актьори и певци. Например за ролята на Жан Валжан от певците беше избран Орлин Горанов, а от актьорите – Коста Цонев. Имаше много интересни решения.
И деня, в който цялото съсловие се явяваше на кастинг, Пипата изобщо не беше разбрала за него!
Бях в депресия и си боядисвах кухнята и тавана в зелено и жълто. Когато разбрах, беше минал първи кръг. Отидох зад НДК, където беше кабинетът на шефа. Чаках два часа на улицата и когато той излезе, успях да смънкам нещо под носа си. Помолих го през сълзи и той склони да се явя направо на втори кръг. Трябваше да подготвя две арии – едната от Джизъс Крайст Суперстар” „Jesus Christ Superstar”а другата – Епонин от „Клетниците”. Моят приятел Дени, музикант, който от години живее в Лос Анджелис, ми беше корепетитор и много ми помогна. Явих се. И спечелих!
Бях избрана да играя Епонин!
Три месеца репетирахме паралелно – актьори и певци. Корепетитор ни беше известната Ани Дръндарова. Беше опияняващо. Защото беше на път да се сбъдне най-голямата ми мечта! Репетирахме не само с текст, а с ноти. Велико! Но когато започнахме групови репетиции, спряха проекта. Точка.
"Опакометаморфози" от Валери Петров, реж. Маргарита Младенова, Драматичен театър "Стефан Киров", Сливен На снимката: Валери Малчев, Валери Главчовски, Венелина Гяурова. Отгоре: Чавдар Монов (Чачо) и Албена Павлова
Последното ми представление?
Най-страхотният спектакъл – „Опакометаморфози” с Маргарита Младенова и великия Валери Петров! Идваше на репетициите и пишеше и дописваше текстове специално за нас, актьорите. Беше 1987 г., времето на перестройката и изключителен творчески период. В Сливен идваха от ЦК на БКП, опитваха се да го спрат и цензурират. Защото беше най-революционното представление в това време. Последната поема – „Опакометаморфози”, я разказвах аз: Пеперуди сини, бели, над градините летели... Но все пак една от тях казала си с малък страх: Я навреме да се скрия от възможната стихия... И от пеперуда тя се превръща в какавида. Това е най-фантастичният групов процес, който помня от работата си в театъра. И на премиерата на програмата, ще ми повярваш ли, Валери Петров ми написа:
„На добър час, Пипа! След тази постановка искам да направим мюзикъл, където ти самата да изпълняваш всички музикални партии – защото си прекрасна артистка. С уважение: Валери Петров”
Ето, това е най-голямата ми награда в целия ми живот!
Беше последното представление, което изиграх, преди да забегна. Как се случи?
От България бяхме избрани седем човека да участваме в международен стаж във Франция за две седмици. Това беше първото ми излизане на Запад. След няколко месеца падна Берлинската стена. Колкото повече минаваше времето, толкова повече се разболявах, защото бях решила да не се връщам. И защото не знаех какво ще се случи с мен, къде ще отида. Бях с един куфар, картонен, като тези на Кафка, натъпкан с дрехи, и сак, пълен с речници.
Бяхме събрани 500 артисти от цял свят. С нас работеше една от асистентките на Питър Брук, Клод Шаброл. Бяхме разпределени в различни ателиета – марионетки, музиканти, художници, фотографи, кино, театър, всички музи на изкуството – и в продължение на две седмици играехме, творяхме и се веселяхме. Живеехме в една местност на 20 мин. от Париж. На финала, когато беше големият купон, с който се отбелязваше 200 години от Великата френска революция, се роди т.нар. фестакль (от фестивал и спектакъл). Всеки трябваше да направи нещо на самия финал, да импровизира. И аз се качих на покрива на замъка, който служеше за декор, и запях: Non, je ne regrette rien... Не съжалявам за нищо
Пеех през сълзи на живот и смърт! И започна другият ми живот.
Новината за свалянето на Живков и режима ме намери в Париж. Живеех на едно таванче в центъра на града на моята свобода. Ама какво таванче? Изкачвах се по едно буржоазно стълбище с червени пътеки и стигах до тавана, който беше друг свят – на бедни и бездомни... Но имаше малко прозорче, което гледаше покривите на Париж, виждаше се дори малка част от операта.
На 8 срещу 9 ноември намерих бележка в пощенската кутия от Калина, моя приятелка. Пишеше да й се обадя веднага, било много важно! Така и направих. Тя беше толкова екзалтирана! Трябвало да се видим веднага! Случило се нещо невероятно! Спомням си, че й казах: Калино, ти така ми говориш, все едно Тодор Живков е паднал! А тя отсреща крещи: Дааааа!!! Не повярвах веднага. Но когато се срещнахме, за да отпразнуваме новината, тя ми разказа, че дори в България още не знаят… Няма да забравя Париж на 9 ноември – незабравим звезден миг! Навсякъде се гледаше по телевизията падането на Стената! Всички хора бяха по улиците, прегръщахме се и празнувахме свободата в еуфория и екстаз.
Сега си мисля, че преди малко ти казах, че не съжалявам за нищо. Не е така. Съжалявам, че не бях част от синята революция в България през 1990 г., защото за мен тя е истинската! Но не мисля, че пропуснах нещо важно от т.нар. преход, в който българинът беше обречен на мизерно и унизително съществуване.
Какво намерих в живота зад граница?
Бавно и мъчително намерих свободата си. Тя не е за всеки. Цяла книга мога да напиша за това... Какво съм постигнала не знам, но натрупах житейски опит, какъвто не бих могла тук, в родината.
Венелина Гяурова и Стефан Жак след премиерата на „Полковникът птица” от Христо Бойчев, реж. Петър Батаклиев, Монреал 2001 г.
Северна Америка е място, на което хора от цял свят се учим как да живеем заедно. Учим се да се съобразяваме един с друг, да бъдем толерантни с различията в културата, във вярата, в мисленето. Истинско предизвикателство и богатство беше за мен да съм част от това цветно и етническо разнообразие. Важно е само да си с отворени сетива. Но най-трудният период за оцеляване и адаптиране в емигрантството са първите пет години. Все пак мисля, че за времето, прекарано там, израснах като човек, обогатих разбиранията си за хората и живота в по-универсален мащаб. Намерих нови приятели, които ми помогнаха, маркираха и вдъхновиха. Без тях днес не мога да си представя живота си.
90-те години бяха много силни за мен.
Макар и душата ми непрекъснато да боледуваше, че съм далеч от сцената, натрупвах богат и разнообразен опит в области, които дори и не подозирах... Беше време на експлозията на видеото и прилагането му в най-различни форми на изкуството. Работех за театрални компании, фестивали за видео и електронно изкуство (както го наричат), продукции и артистични центрове, където се срещах и обменях опит с артисти от цял свят. Работих и в няколко експериментални спектакъла.
През 2001 г. получих субсидия за иновация в мултидисциплинарното изкуство от Canada Council for Arts. И това беше за мен истинско предизвикателство и признание. Помниш ли филмчето, което ви пуснах, когато се срещнахме за първи път на терасата на Жана? Казваше се „Молитва“ и разказваше за геноцида в Косово.
Венелина Гяурова в ролята на София в популярния сериал „Мотелът на черното куче” на Централната Канадска телевизия
В началото на 2002 г. ме избраха за роля в нов телевизионен сериал на канадската франкофонска телевизия – първи канал. Не беше голяма роля, но направи впечатление и продължи 6 сезона. Много я обичах София, моята героиня! Тя ми донесе опит в телевизионното студио и известност. Но последните 5 години бяха нелесни и свързани с лични и здравословни проблеми.
Кои са важните неща?
Важно е да сме будни, да осъзнаваме, че сме частици от целия болен и изтощен от човешки грешки свят. Че сме прекалено подобни, за да се мразим и воюваме помежду си. Че в същото време сме различни и уникални в това, което можем да създадем и споделим с ближните и света. Важно е да се грижим за душата и това, което я храни.
Иначе сме живи-умрели.
И мечтите са важни. Разделих се с няколко. Беше болезнен процес, но това са прекалено лични неща. Но ми е трудно да се разделя с мечтата да се върна в храма на Мелпомена. Дори и за малко.
Смисълът? Често го загубвам. Намирам го, пак ми се изплъзва. Но не преставам да го търся. Знам, че той е както екзистенциално значим, толкова и простичък. Може и банално да звучи, но има мигове , в които съм изпълнена с чиста всемирна любов – като тази към природата, към децата и животните, към музиката. В тези мигове всички ние, хората, притежаваме сила да разбираме и ближния, и врага, и целия свят. Съпричастни сме помежду си. Както и към всичко хубаво и грозно, което се случва на нашата красива планета.
Когато бях по-млада ми беше много важно да намирам оригинални мисли, които се доближават до мен и моето разбиране за живота. Днес нямам кредо. Опитвам се да се съхраня, да бъда автентична и вярна на себе си. На тези, които вярват в мен и ме даряват с обичта си. Да не се загубвам и да не загубвам смисъла да продължавам. Ето една мисъл (на Тхич Ихат Хан), която намирам, че е във връзка с това, за което говорим:
Нашият собствен живот е инструмента за експериментиране с истината.
Завръщането? Все ме питат окончателно или завинаги се връщам? Много ме развеселява този въпрос. Върна ме необходимостта да се свържа с най-близките си тук – скъпите ми роднини и техните пораснали деца, сестриците, душките и техните деца, приятелите ми. И не на последно място, желанието ми да работя с тези изключителни актьори, музиканти и творци, които са оцелели, които са съхранили таланта си през тежките години на нашия абсурден преход.
Дадох си свободата и правото
да затворя един исторически цикъл от 25 години. Завръщането ми е не по-малко трудно от заминаването. Мисля, че е важно човек да практикува от време навреме излизане от зоната на комфорта. Нелесен експеримент, но изключително ефикасен. Препоръчвам го на всеки. Най-голямото предизвикателство за мен в този живот беше моят стремеж и път към свободата. С цената на всички лишения. И както се казва в една извeстна песен:
I did it my way ! Направих го по моя начин.
П.С. Първа част на интервюто с Венелина Гяурова можете да прочетете на адрес: