- Автор: Милена Нейова
- 10 Sep 2020
- 429
- 13
- Накъде си тръгнала?
- Търся село Бостаните. Или махала...
- Аз живея тука, откакто се помня. Такова място няма.
Пътувам с кола в посока Белоградчик. Приятели ми разказаха за човек, останал да живее сам в една от малкото оцелели постройки тук... След дълго обикаляне по пътищата и питане срещам овчар, който сочи някъде към хоризонта:
- Бостаните ли? Ееее там, ама то май никой не остана...
Продължавам. Пътят става все по-неравен, надеждата, че този „някой” живее там - все по-мъглява... Профучавам покрай парче полусрутен покрив, който прозира зад малка горичка и рекичка. От другата страна на пътя се припичат „две схлупени къщурки” с две купи сено отпред. Намалявам и обръщам. От единствената къща до пътя излиза човек.
- К`во дириш тука?
- Теб. Сам ли живееш?
- Сам. Засъга съм сам. Времето е лошо и никой не отива никъде. За к`во си дошла ча от София?
- Заради теб. Искам да разкажа за теб.
- К`во че ти разказвам. Сама видиш... Ти малко ма съмняваш. А това к`во е?
- Диктофонче. С него ти записвам гласа.
- К`во приказвам? Аааа, значи требва да се съобразявам к`во говорим. А това к`во е?
- Телефон. Мобилен. Виждал ли си такъв телефон?
- ...
- Как живееш тук? Как се прехранваш?
- Ооо, живеем си като никой друг! Садим царевица, боб, картофе. Имам и радио на бетерии. Иначе немам ток. Не минава линия. Светим си с газ. То и газ нема. Зимата кладем печка. Седим вътре, к`во да прайм. Кога ми омръзне, отидем некъде.
- Пиеш ли?
- Пием, ама съга нема. Кога има - пием, кога нема - к`во да пием?
- Имаш ли жена, деца?
- Немам деца. И жена немам. Имаше една, ама... си отиде у Михайловград. Па не може да живее тука.
- Защо?
- Що... Щото скучно тука... Ти одила ли си на Михайловград?
- Ходила съм.
- Ееее!
- Защо не си се оженил? Да не си много лош?
- Па или я съм лош, или они са лоши. Или съм много добър. От двете едно е. Всеки случай, щом съм останал сам тука, не съм много добър.
- Ходил ли си на други места?
- Нигде. Къде да одим на друго место? Я би фанал света и не би се връщал, ама...
- Къде искаш да отидеш?
- Па къде живеят ората.
- За какво мечтаеш?
- Оууу, я за много работи съм мечтал. Бил съм голем мерак да идем у Чехия. Обачеее...
- Идваха ли от преброяването тук?
- Нема никой. Я не знам у наш'то село да има преброяване. Чух нещо, ама тука не са идвале. Ама за к`во че идват, я сам сам тука. Они ме знаят.
- Знаеш ли какво става в България? Знаеш ли, че идват избори?
- Има. Ама за кого че гласуваме... не знам за кого. За Симеон Втори ли... за Петър Младенов ли... Ама они че ме закарат с автобуса. Я не съм партиец. Един вика: "Я съм комунист, я съм комунист!". Друг вика: "Я съм земеделец". Я съм прост човек. Никакъв. Моа да гласувам, моа да не гласувам. Абе ти че доаш от София за мене тука. Съмнително е...
- Живееш сам тук. За какво си мислиш по цял ден?
- К`во си мислим... К`во да мислим? Лежа досъга.
Между този и онзи свят...
- Вярващ човек ли си?
- А?
- Вярваш ли, че има Господ?
- Па едно вервам, друго не вервам... Учените ора, кога бех войник, казват, че Господ не съществува. Я викам, че има некаква природа, ама.... Господ не оди по земята.
- Не ти се е обаждал?
- Не е. Че се обажда ли, нема ли? Сигур че се обади кога дойде да мреме, он че се покаже. Абе кой ти е разправял за мене? Такива хора не съм срещал да ми задават такива въпроси. Да знам кой е, я би го черпил!
Така и не повярва, че никой не ме е изпратил, че сама съм решила да спра при него. Накрая дори се усъмни, че е възможно да сме роднини. Изпрати ме до колата. Дълго се взира през прозореца. Попита нося ли бомба. Прие само една цигара. Да си я изпуши „с кеф”, като си тръгна. Не разбрах дали защото сме се срещнали, или защото съм си тръгнала.
Светът, побран в един автобус, сутрин, обед и вечер минава покрай това място. Към два и половина заминава нагоре, а към три и половина се връща „надоле”. Единствен той отмерва времето тук. „Последният човек” е само наблюдател.
