Мария Николова – война и учителстване край Дунава

В началото на септември се получи и моето назначение за Русе.

И около 15 септември пристигнахме след опаковане и изпращане на багажа ни от София. Спахме няколко вечери на едно легло (нямаше стая с две) в хотел „Тетевен”, над сладкарницата. Сега вече отдавна не е хотел. Намерихме квартира срещу църковния салон, който след 1944 г. беше разрушен и на негово място построиха операта, макар че салонът беше много хубав, тоест имаше акустика и там ставаха всички концерти. После го отчетоха, че е грешка, но тогава ги дразнеше „църковният”, името му. След разрушаването му концертите се даваха в кино „Москва”, тогава още Модерен театър.

Кирчо на 3 год.

Мама доведе от Шумен Кики заедно с една моя братовчедка, Катя, която остана два месеца да го гледа, докато съм на училище. След това Катя си отиде и дойде Драга, която живееше в сиропиталището, макар че беше минала възрастта, докогато ги държат. Тя беше кръгъл сирак и нямаше къде да отиде. Драга живя у нас осем години, отгледа и Венко. Не беше лесен човек, но обичаше децата, а и досега ги обича, макар че отдавна не са деца.

Но и тя получи у нас възпитание и – смея да кажа – „образование”. Става въпрос за елементарни житейски знания, които й липсваха. Например не познаваше часовника, не знаеше що е четвъртинка и много други неща. Мама беше започнала да я учи да готви и аз продължих. Изобщо, дадохме й необходимата подготовка за самостоятелен живот. Тя оценява това, а мама боготвори... Наричаше я маминка, както Кирчо и Венко я наричаха. По шуменски бащината майка е баба, а майчината – маминка.

Венко и Драга

Станахме учители в мъжката гимназия „Княз Борис”, която в 1935 г. празнува петдесетгодишния си юбилей. Гимназия с елитен персонал, дала на страната първите професори. По това време тук учеха главно деца, които имаха данни, будни и интелигентни. Едва тройкаджиите бяха малко, но все пак ги имаше. Срещам понякога някого от тях, който с гордост ми казва, че може да помага на децата си, а сега вече и на внуците по немски език, въпреки тройката навремето.

Доста от учениците учеха музика. Тогава музикално училище имаше само в София. А Русе имаше големи музикални традиции. Мишо беше щастлив. Той дойде на мястото на Йорганджиев, челист, така че челото беше добре познато тук. Веднага Мишо събра ученици, които свирят, и създаде един много хубав ученически оркестър. Имаше голям успех. Той аранжираше някои пиеси, като ги правеше възможни за състава си. Същевременно и преподаваше чело. Едни от първите му ученици бяха Тодор Бахаров и Христофор Добрев, Светослав Мутафов, Станимир и други, всички станаха извести музиканти по-късно. 

Концертите му бяха празници на гимназията.

Казваше ми, че много се радва, че е станал учител, а и аз виждах, че е щастлив и доволен. Учениците много го обичаха. 

Стана 1942 г. Войната бушуваше. Ние още не участвахме, но и у нас се забелязваха нейните признаци. Всичко поскъпна, поскъпването стана изведнъж. На пазара дамски чорапи струваха 15 лв. – започнаха да искат 25! Тогава нямаше твърди цени още и ние почвахме да се пазарим. А търговецът спокойно казваше: „Ще свикнете с тая цена”. И свикнахме, разбира се. Появиха се купони, всеки месец получавахме нови. Именно това ни накара да сменим софийското жителство, защото трябваше всеки месец да ходим в София за купони. Зимата беше страшна. Дунав замръзна, измръзна и реколтата. Хлябът стана лош, дажбите започнаха да стават малки. Ние бяхме още чужди на града и трудно намирахме продукти. Стояхме на големи опашки. Помня, че за 250 кг въглища ми измръзна много лошо единият крак. И досега, щом се застуди, той се обажда – не е забравил измръзването. Имахме ученици от село, но те бяха слаби ученици и когато бащите им донасяха нещо, ние не го приемахме. Една пита кашкавал стоя у дома цяла седмица, докато дойде бащата да си я прибере (беше я оставил в наше отсъствие). 

И той, тоя прост селянин, ни се чудеше на ума! За чудене си беше.

Още с идването ни в Русе д-р Дуков, училищният ни лекар и съсед (ние живеехме вече на ул. „Сливница“ 27, до площад „Оборище“), започна да ми слага калциеви инжекции заради белодробните жлези. Пловдивският лекар ме предупреди най-малко една година да се пазя от нова бременност. Доста напълнях. Но мина вече година, та помислихме за второ дете. През лятото на 1942 забременях и много се радвах, надявах се на дъщеря. През цялата бременност ми поставяха калциеви инжекции, за да не се възобнови процесът. Но изглежда бременността е дошла рано. Една седмица след раждането окото ми се зачерви силно и зрението се изгуби! Какво ли не правихме, къде ли не ходихме – без резултат.

Благослових природата, която ни е дала две очи.

Нищо друго не оставаше, освен да пазя единственото останало здраво око. В началото на април 1943 г. излязох в двумесечен отпуск поради раждане. Вече бяхме по-опитни, нали е второ дете! Имахме даже и лятна количка от Кики. Мама дойде около 15 април. През нощта между 19 и 20 почувствах болките, но реших, че е рано да будя цялата къща, нека си поспят още. Към 4 часа Мишо отиде и повика акушерката, живееше наблизо. Тя се развика – защо сме чакали досега, не виждаме ли, че детето вече идва.

Дори не успяхме да преварим вода и то изплака.

Беше момче. Е, няма как. Пък беше много хубаво бебе, имаше и косичка, съвсем русо. И започнахме пак пелени, чорапки... Но сега беше много по-лесно, защото беше лято, нямаше нужда от печка и всичко изсъхваше бързо. Кръстихме го на мама. Като преведох името й Стефанка – венец на гръцки – Венцеслав. Но само го записахме, не го кръстихме в черква.

Войната напредваше.

Цар Борис упорстваше да останем неутрални. Говореше се, че Хитлер го повикал в главната си квартира и се държал много лошо с него. В някаква реч според радио Лондон, което всички слушаха, преди да запечатат апаратите само на София, той казал: 

Ако югоизтокът не ни се притече на помощ, ние може да загубим войната.

Макар че не ми се вижда вероятно такова изказване. Всеки случай, факт е, че цар Борис е бил изпратен след посещението си не лично от Хитлер, както подобава при държавен глава, а от един адютант. Това го видяхме в един кинопреглед. Защото заявил, че българските войници не могат да се бият срещу Русия. Скоро след това царят почина. Всички започнаха да шепнат, че Хитлер го е отровил. Погребаха го в страничния олтар на Рилския манастир. Погребението беше нещо грандиозно. Беше филмирано. Ковчегът беше поставен върху лафет и с бавен ход се придвижи от София до манастира, придружен от войскови части. А валеше три дни дъжд. Целият път беше обграден от народ, който без никаква заповед се беше стекъл от селата и градовете, край които минаваше, да го изпрати за последен път. И всички плачеха. Всичко се предаваше по радиото и си спомням, че и ние слушахме и плачехме. Пуснаха после филма като пълнометражен в самостоятелна прожекция 

и ние още веднъж плакахме. Всички казваха: Ами сега?!

Симеончо беше още малък и се образува регентството начело с княз Кирил. Когато България обяви война на… Америка, всички започнаха да се смеят, но скоро видяхме, че няма нищо смешно. Англо-американски въздушен флот започна да ни посещава. Започнаха да се евакуират от градовете. През септември 1943 г. разпуснахме гимназията. Решихме да се евакуираме в село Писанец. Заведохме Кирчо при мама в Шумен, докато се устроим, натоварихме най-необходимото на две каруци и отидохме в селото. То се намира на 28 км от Русе, посока Разград. Наехме две стаи на втория етаж на една селска къща, доведохме и Кирчо и заживяхме някак.

В село Писанец кръстихме Венко, тъй като селяните бяха в ужас, че е още „неуверено” дете.

А тогава кръщаването беше задължително. И когато ставаше дума за документи, никой не ти искаше акт за раждане, а кръщелно.

В Русе стана един-два пъти бомбардировка, но без особени жертви и големи разрушения. Самолетите идваха и по-навътре в страната. Затова, като чуехме аларма, бягахме от селото към пещерите. С количката! Една нощ самолет си изсипа бомбите почти до селото, не много далеч от нашата къща. Голям страх беше! През януари 1944 г. стана голямата бомбардировка в София и Враца.

Мишо веднага замина за Враца, една бомба паднала точно върху къщата им.

Убити от близките му нямаше, но голяма част от града беше разрушена и жертвите бяха много. Дядо Никола, баща му и сестра му Иванка с Цецка и Георги били избягали на лозе. Един месец след бомбардировката дядо Никола почина. През 1923 г. беше станал във Враца страшен пожар. Те живееха срещу Военния клуб, където имало укрити след войната бомби и експлозиви, защото според Ньойския договор вече нямахме право на такива оръжия. Как са пламнали, никой не можал да каже, но една трета от Враца е била опустошена. Сега за втори път ги постигаше същото!

В Писанец, заедно с учителката Мария Кирякова, Мишо подготви оперетата „Последният змей”, мисля, от Мишо Тодоров. Няколко ученици образуваха оркестъра, Мария Кирякова беше режисьор и всичко друго, Георги Киряков помагаше при декорите и осветлението. Включиха се и всички останали учители. Имаше две представления с огромен успех. Точно така – огромен! Имаше хора, които никога не бяха ходили на театър. Дълго говореха в селото за представлението.

Междувременно съветските войски се доближаваха до нашата граница.

В началото на септември ни обявиха война и веднага навлязоха. Писанец не е далеч от границата, та тук пристигна някаква част. Разквартируваха ги. Започнаха да изчезват пилета, сено си вземаха явно. Изобщо беше си окупация. Ние вече трябваше да се върнем в Русе. Пътувахме с каруците с голям страх, защото войниците имаха нужда от коне. Често просто разпрягаха коня на някого и или му оставяха своя, който едва дишаше, или въобще нищо. Но имахме късмет, не ни срещна никой. Русе вече имаше за градоначалник полковник Рудин. Той даде заповед да се съберат всички радиоапарати. Настана плач и буря от негодувание. Рудин обяснил, че така било в Съветския съюз – щом започнала войната, събрали радиоапаратите: А ние ще ви ги върнем след края на войната, обещавал той. Всички мислеха, че ще ги занесат в Русия. Бяха сформирали комисия от видни граждани, между тях и една наша учителка, за да преговаря с него, и му задали въпроса:
– Къде ще ги съхранявате?
– Че колко радиоапарата може да има Русе?
– Най-малко 10 000.
– Невъзможно! У нас в цяла Русия (не казал Съюза) няма повече от 5000!
После се убедил, че няма къде да ги сложи, и отмени събирането им. Така че следяхме новините по радиото. 

Гимназията я взеха за болница. Чудехме се как да не изпуснем съвсем учениците и измислихме да ги събираме по класове – всички паралелки от един клас в един киносалон и учителят изнася една лекция за всички. Аз преподавах в Модерен театър („Москва“) и кино „Цанко Церковски“. Класните ръководители стояха в салона и въвеждаха ред. Всички знаехме, че не правим кой знае какво, но все пак беше нещо, иначе трябваше да разпуснем учениците за още една година. Не помня колко продължи това, мисля няколко месеца, след което вдигнаха болницата и ние се върнахме в доста разбитата гимназия. Война, какво да правиш! Един войник, който взел от кабинета по физика голямата лупа на епидиаскопа, така каза:

У нас цяла Русия изгоря, а вие за една лупа! Употребявал я като огледало!

Сега вече се приспособявахме към новото. Идваха да ни „ориентират” разни лектори, съвсем не от класа. Сказките ставаха обикновено в църковния салон. Един поиска да съберем и учениците, говори им два и половина часа и от всичкото, което каза,

в главите на всички остана само едно – че пушенето не пречи на усвояването на науката! 

Но, извика той патетично накрая, когато учителят ти преподава, разкрива ти науката, а ти пушиш, това вече е простъпка! На никой ученик не би му дошло на ума да пуши в час! Но щом иначе може! Още на другия ден в коридори и клозетите учениците се разхождаха съвсем открито с цигари! Които не пушеха, и те пропушиха! Това беше най-силният удар върху дисциплината, която започна да се клати. Идваха инспектори, някои ни изнасяха и лекции, най-често под всякаква критика, но ние (без мене естествено) ги хвалехме. Започнахме да пишем „план-скици” за всеки урок. Трябваше да има и възпитателна, и политически ориентираща цел! Изобщо много наредби, които само ни затормозваха и не допринасяха нищо. Съкратиха гимназията от осем на седем класа, така че два випуска завършиха едновременно.

Ама че тия в седмия клас не са минали материала, предвиден за гимназиалния курс – голяма работа!

Нали ще имат диплома! Така започна инфлацията в образованието. Елитният персонал понамаля, пенсионираха се, отидоха на друга работа. Дойдоха политически „ориентирани” учители, имаше такива, на които държавният изпит беше даден като награда, че са отишли доброволци във войната. Нали бяхме се включили вече на страната на Съветския съюз. Голямата атака дойде в 1952 г., когато направиха смесените гимназии. Разделихме момчетата на две и пратихме едната част в Девическата гимназия, а те ни пратиха половината от момичетата. Скоро след това ни взеха цялото здание за педагогическо училище, а ние отидохме в Девическата гимназия и учехме на смени с тях. Кабинети, библиотека – всичко се разнебити и разпиля! След десетина години педагогическото го премахнаха, беше вече изфабрикувало много начални учители. Така се върнахме в нашата разнебитена вече сграда, но и образованието беше вече доста разнебитено.

През 1945 г. Кирчо тръгна в детската градина при начално училище „Христо Ботев” на улица „Деветнадесети февруари”. Бяхме се преместили вече на „Цар Калоян” 22 у Градинарови. Кирчо беше много стеснително дете. Имаше чудесна учителка – Софка Игнатова. Детската градина много му помогна да свикне с други деца, защото в старата квартира нямаше никакви другарчета. Веднъж учителката казала, че щъркелът донесъл на Васко братче. Кирчо с пълна сериозност, казал:

Не, другарко, децата не ги носят щъркелите, а ги раждат майките.

Като си дойде у дома, най-сериозно ми го разказа с добавката: Нали другарката не е женена, не знае, че децата не ги носят щъркелите. Попитах Софка как е излязла от това положение. Казала му: Нали Кирчо има братче, ето че той знае! В първо отделение учителка му беше Екатерина Добрева, майка на Христофор, ученика на Мишо. Кирчо вървеше добре, но не беше блестящ. Минаваше обикновено с „празно шест”. (Нали има такива, които минават с „пълно шест”, той си беше измислил това „празно шест”.) Беше вече започнал да свири пиано при Катя Рашенова. Мишо беше решил да започне с челото по-късно. Не проявяваше голям възторг към пианото, но беше много послушен, изпълнителен и напредваше добре. В четвърто отделение започна с татко си челото.

Вече "музиканти": Венко на 2 години и Кики на 6 

Искам да кажа нещо за самото начално училище „Христо Ботев”. Малка, кокетна сграда с пет учебни и една учителска стая. Рядко сплотен колектив, с главен учител Георги Киряков, Мария Кирякова, Екатерина Добрева, Тройчева, Софка Игнатова и по-късно Тотка Пеева. Сградата се поддържаше като истински дом. По стените имаше дървена ламперия, в хола беше красиво, с хубави полилеи и изискана украса. Когато „уедриха” училищата, преместиха цялото училище в нашата сграда, станахме Първо единно училище „Христо Ботев” с курс от първи до единадесети клас. В опразнената сграда настаниха противотуберкулозния диспансер. След една-две години решиха да го надстрояват за детски дом. Тича Георги Киряков до съответните инстанции, за да им каже, че основите няма да издържат. Защото и по-рано са искали да го надстрояват, но архитектурната служба не е позволила – основите били слаби. По това време се отричаше всичко предишно, така че никой не се вслушал в предупреждението му. Махнали покрива, започнали нещо и накрая съборили цялата сграда. След това построиха в двора нов детски дом. 

В 1945 г. се пенсионира учителят по музика Йорданов в Девическата гимназия. И Мишо го преместиха там, тъй като в Мъжката часовете по музика намаляха и нямаше място за двама. А Христо Дюлгеров беше тук по-рано от нас. Мишо беше много доволен и се залови с жар за оркестъра и хора. Имаше голям успех сред момичетата. Концертите бяха очаквани с радост. Включи и фанфарната музика с концертни номера. Пиесите аранжираше сам. Мисля в 1946 г. или 1947 г. ходихме (и аз с тях) на турне с фанфарната музика в Букурещ, на гости на българското училище. В Букурещ нямаха нито една ученическа музика и нашите фанфари направиха поразяващо впечатление. Ученичките имаха и красива униформа. Още на другата година румънците почнаха да си доставят фанфари...

Кирчо беше вече в пети клас, а Венко в първи. При Венко много работи бяха по-леки за нас. Вече имахме опит, пък и неговият характер беше по-друг. Той беше по-смел, по-самостоятелен и разбира се, и много по-непослушен. Мишо започна с него чело още в детската градина, беше едва на шест години. Работеше с голямо желание и бързо напредна. В училище нямаше проблем с учението, но с дисциплината... По-късно го преместихме при Мария Кирякова, а когато напредна с челото, Мишо го взе в оркестъра си. 

Венко беше на четири години, когато се случи катастрофата. 

Отивал да пусне едно писмо в кутията на банката (до пожарната команда) и едно кола го блъсва, счупва му дясното ребро и го отхвърля към тротоара, на ръба на който главата му се разбива. За щастие черепът остана здрав. Гипсираха крака, зашиха главата, но стана голяма инфекция, беше почти пред менингит. Трябваше да се срежат конците, за да се отвори раната и да изтече гнойта. Остана му много голям белег, но иначе нямаше да е жив. И кракът му не го опънаха добре и стана с 2 см по-къс, но за щастие не куца. После започна отново да се учи да върви, но много бързо преодоля. 

Мама преживя всичко това много тежко, защото се чувстваше виновна – тя го била пратила да пусне писмото. Може би и това имаше значение за заболяването й, рак в белия дроб. На следната 1949 г. почина в Шумен. Много я обичах. Когато разбрах за болестта й, ми се стори, че целият свят се събори. Излязох на улицата, грееше хубаво слънце, хората вървят, а аз не виждам светлина и хора. Запитах се, как ще живея сега? (А разбира се, ето че продължих и си живях хубаво досега. Колко е умна природата!)

Щом съм започнала да разказвам за болести, нека кажа и за Кирчовото заболяване. Един ден се поду целият. Жълтеница! – каза старият д-р Доганов. Оказа че обаче, че е последица от скарлатина, която изкарал, без някой от нас да забележи. А всеки ден на входа на училището стоеше лекарят и децата отваряха устата си, за да види той има ли възпаление. Един месец прекара в болницата под карантина. Получи и загнояване на средното ухо. Наложи се да срежат тъпанчето. Бяхме много уплашени за слуха му, но д-р Анастасов ни успокои. И наистина тъпанчето зарасна, а слухът му не намаля. Докато беше много малък, ученичките на Мишо обичаха да го изпитват да познава тоновете. Никога не грешеше. След едномесечно отсъствие от училище решихме да му вземем учител по математика. Разбираше я, но някак все не можеше да успее, на класно особено. Аз му помагах, но като дойде Делиганев, видях грешката си – помагала съм му по гимназиален начин, а той беше в прогимназия. Цяла година работиха, дори на другата продължиха, и изведнъж Кирчо стана математик. Нямаше вече никакви проблеми, беше отличен ученик, постигаше всичко с лекота. Не се мъчеше както по-рано.

На шест години Кики започна да свири на цигулка.

Мишо му поръча специално малка ¼ цигулка при Хених, чех, който тогава беше май единственият майстор на музикални инструменти у нас. Мишо му преподаваше не по школа, а с написани от него упражнения и песни. Всички детски песни влизаха в употреба.

Ходихме веднъж на детска оперета – „Майчино сърце”, или нещо подобно. Артистката пееше по мелодия на известната песен „Цвете мило, цвете красно”. Изведнъж Кирчо, увлечен, запя и то по ноти: до, до, си, до, до, си, ла сол, до… наложи се аз да му затворя устата. Толкова се беше увлякъл, че в първия момент не му беше ясно защо го спирам.

С Мишо и децата във Враца

Лятото ходехме във Враца. Цигулката винаги вървеше с нас. Кирчо играеше нещо в коридора. Мишо изсвири един тон и го попита кой е този тон. Кирчо каза без колебание. Мишо започна да го изпитва и така установихме, че Кики има абсолютен слух. Неотдавна го попитах дали е имал някаква полза от това. Отговори ми: Не особено. В първо отделение учителката ги учила една песен. За края й обяснила на децата, че първо ще го пеят нагоре (показала с ръка), а при повторението ще го пеят надолу (пак показала). Кики се обадил: То, другарко, не се казва така, то се казва първа волта и втора волта, разказваше учителката му после.

В желанието ни да научим Кирчо колкото можем повече, той започна и пиано. Докато му пораснат пръстите за чело, казваше Мишо. Може би това претоварване допринесе за изостряне на нервната му система, появиха се тикове, с които лекарите дълго време не се справиха. В трети клас започна и чело. Свиреше на Мишовото чело и напредваше много бързо, тъй като познаваше вече основите на музиката. Понякога му тежеше всичко това, но беше послушен и изпълнителен. Веднъж, беше в шести клас, забелязах, че вече два дни никак не е свирил. На въпроса ми отговори: Може да се живее и без свирене, всички не са музиканти... Проведох разяснителен разговор, че той свири не за да стане непременно музикант, това той ще реши сам по-късно, но всеки син трябва да научи занаята на баща си – за всеки случай, не се знае в живота кое ще потрябва. И когато Кики завърши седми клас, предложих му да избира – гимназията или техническото училище. Но във втория случай няма да има вече време да свири:

Ха, толкова съм се мъчил, докато го науча, че да ми отиде трудът на вятъра!

И така, той сам реши, че ще учи в гимназията, а техниката да му остане като хоби. По-после той беше много доволен от „занаята си”, който му даде възможност да замине за чужбина, и от „подготовката“, която караше музикантите да го ценят. Наскоро ми каза: Вие като родители добре си свършихте работата.

Със синовете Кики и Венко

Не помня на колко години беше Венко, може би около 10. Не помня и защо го наплясках, сигурно е заслужавал, но помня той какво ми каза: Ти да не мислиш, че аз вече не съм по-силен от теб и че не мога да ти хвана ръцете! Но разбира се, не го направи. Разбрах, че вече е минало времето, когато бива да го бия, за да не става нужда в изблик на наранено достойнство да ми покаже наистина силата си. Когато Венко стана в седми клас, постъпи в Интерната за даровити деца в София. Беше там само една година, защото на другата го закриха „по финансови причини”. Тогава тъкмо Кики завърши гимназия и постъпи в Консерваторията. Венко остана в музикалната гимназия в София при Вапорджиев, а Кики беше при Велко Карастоянов.

Така останахме сами с Мишо.

Финансовото ни положение не беше много добро, защото бяхме започнали вече (1955 г.) да строим апартамента, а се прибави и издръжката на Кики и Венко в София. В сравнение с други студенти нашите синове получаваха малко, но все пак се справяха и не бяха гладни. Това ги научи на строга финансова дисциплина, много полезна за живота. Кирчо ми каза веднъж: Как ни научихте да се справяме с толкова пари, колкото имаме? Никак не сме ги „учили”, ами просто им пращахме на определена дата парите за месеца и толкоз. Трябваше да им стигнат до другата дата. Следователно те трябваше да си ги разпределят. Няма по-сигурно финансово възпитание от това.

В 1958 г. татко, който след смъртта на мама отиде да живее при Христови, се пресели при нас в Русе. Те щяха да имат четвърто дете. От години татко страдаше от ревматични крака и ходеше бавно. Помня, в мъжката гимназия често ни водеше на исторически екскурзии (Мадара, Преслав, Плиска) и вървеше бавно за нашите тогавашни понятия, но постоянно, не спираше. А ние като козлета бързахме, но сядахме да почиваме. Когато дойде в Русе, движението вече му беше проблем, беше на 78 години (също както сега е при мене на 75 г.). През лятото на 1959 бяхме на бригада с учениците с Мишо, всеки с гимназията си. Татко остана сам известно време. Излизаше и често се срещаше с приятели, македонци, обикновено в някоя гостилница. Пред една кръчма имало струпани камъни, той не ги видял (имаше вече над 8 диоптъра), паднал, наранил главата и си счупил ръката в рамото. Идва си Мишо и му казват, че татко от два дни го няма. Започват да го търсят с д-р Дуков и го намират в болницата. Когато аз се върнах, беше вече в къщи, лежеше неподвижен. Не гипсираха рамото му поради възрастта, трябваше само да лежи. И без това болните му крака атрофираха и не можеше вече да излиза. Когато през декември трябваше да се местим в новия апартамент, с голямо усилие отиде до таксито и още по-трудно изкачи стълбите до третия етаж с наша помощ. Легна в кухнята и вече не излезе, дори до банята. Една година след това почина.

В апартамента в Русе

И така, най-после след дълъг петгодишен строеж, през 1960 г. влязохме в новия апартамент. Беше декември, но времето беше много топло. Бяхме радостни и щастливи. Струваше около 60 000 лв., но точно нея година направиха поредната обмяна, та станаха 6000. Не беше съвсем завършен, защото не ни стигнаха парите, но постепенно си го довършихме – направихме облицовка на банята, на мивката, няколко долапчета. Бяхме платили 20 000 и трябваше да изплащаме за 20 години заема от 40 000 + 2% лихва. Трябваше всеки месец да внасяме по 21 лв., което не ни беше много тежко и мина някак незабелязано. С течение на годините виждахме кое би могло да бъде по-добре направено, но в началото нямахме излишни пари за ремонти, а по-после свикнахме. Сега си казвам: Защо ли пък! Децата ми едва ли ще живеят тук.

Първото излизане в чужбина на Венко беше с пионерския оркестър в София. Ходиха до Палермо, Сицилия. В единайсети клас замина за конкурс в Прага, където получи почетна диплома. Същата година, но през лятото, отиде на бригада и за „лошо държание” го изключиха от музикалното училище. Не можах да разбера като учителка кое е било „лошото”, та да заслужава изключване. Нищо конкретно не ми казаха. Изключването му се дължеше на озлоблението на учителите, не толкоз спрямо него, а въобще спрямо бригадата. За първи път отивали на бригада (а някои не отишли, и тъкмо тия, които останали, го защитавали). И тъй като нямало на кого да си излеят яда, излели го върху него, като при разискванията говорили не за Венко и простъпката му, а въобще се възмущавали от учениците и „колко било тежко”! 

Затова Венко завърши годината като частен ученик. 

Едновременно с него и Кирчо завърши Консерваторията и беше назначен в Музикалното училище в Русе. 

С казармата Кики имаше голям късмет. Те бяха последният випуск, който я изкара само за две лета по два месеца между следването. (Изобщо не разбирам защо трябва да се губят тези важни две години от живота на един младеж!) 

Но Венко трябваше да отиде в казармата. Взеха го в санитарната школа в Русе като телефонист. Хубавото беше, че разполагаше със стая, в която можеше да свири през свободното време. Използваха го и като музикант, т.е. дирижираше войнишки хорове. Изобщо, не скъса съвсем с музиката. Та като минаха двете години, веднага през октомври се яви на Общобългарското състезание и получи втора награда. Постъпи в Консерваторията в 1964 г. Обучението през Кирчово време траеше пет години, а сега ги намалиха на четири, а Венко и завърши предсрочно, като взе последните две години за една. Веднага замина за Москва на специализация при Ростропович и Шаховская.

През тези шест години Кирчо беше учител в Музикалното училище. Ползваше се с много добро име, но той изобщо не обича да преподава. Работеше, естествено, добросъвестно, но му тежеше, особено когато учениците не се интересуваха много. А повечето бяха такива. Свиреше и в операта малко. В това време Сашо Попов състави оркестър, с който отиде в операта в Кайро. Мишо предложи на Кирчо да говори със Сашо за него, но той категорично отказа: Много е горещо там! (После оркестърът не остана в Египет, мисля, че отидоха в някъде в Америка.)

Покрай многото си увлечения Кирчо стана и алпинист,

ходеше на Басарбово и се катереше по скалите. Ние с Мишо доста треперехме. Още като ученик той взе изпит за мотоциклетист и му купихме един мотор „Тула“. Много му се радваше и понеже разбираше от мотори, можеше сам да го поправя. Вече като учител, аз почнах да го подтиквам да завърши курс за шофьор. Сега лежа само под мотора, тогава ще трябва да лежа и под колата! Но повечето учители имаха коли и караха, аз го попитах не го ли е срам, че именно той, който е най-добре технически от всички, не знае още да кара. И той взе шофьорския изпит. Един ден дойде „сърдит” и ми казва: Ти ме накара да взема книжка, ти си виновна, сега ще трябва да купуваме и кола! – Ами който е виновен, ще си плаща! Колко струва? – попитах го.

Намери трабант комби, не беше лош и го купихме. Голяма радост беше. И Мишо го ползваше понякога, Кирчо го водеше на риба. С този трабант замина за ГДР, Франкфурт на Одер. Хубаво, чисто градче, но оркестърът беше жалък. И заплащането също. На следната година отиде в Айслебен, след това в Цвикау, където остана около 10 години.

 На посещение в ГДР

Започнахме да пътуваме, било с „Балкантурист”, било самостоятелно. При едно подаване на документи прие ги самият началник на милицията и ми каза:
– Вие много често пътувате!
Отговорих рязко:
– Да, вярно е. Ние вече сме отгледали децата си, изпълнили сме и задължението си към държавата и сега имаме право на такива удоволствия. А не ни завиждайте, защото не ни остава много. Може би скоро и слънцето няма да можем да гледаме и да му се радваме.
Той ме изслуша с наведена глава и каза:
– Не исках това да кажа, но се получи неволно така.
За пръв път видях милиционер (и то началник) да се засрами. Значи не всичко е убито у човека.

След отиването ни с Мишовите фанфари в Румъния през 1946 г. дълго време никой не отиде в чужбина. В 1960 г. от ГДР дойдоха Кете, с която от години си кореспондирахме, заедно с внучката си Инге. На следващата година получих разрешение да замина за ГДР. Това беше такова голямо събитие! Бях класна на дъщерята на един от милицията от съответния отдел, иначе изобщо не пускаха. Във влака се запознах със семейство Винделбанд от Потсдам, с които приятелството ни продължава и досега. Тъй като излизах за първи път след 1944 г., всичко ме впечатляваше. Като си погледна сега някои записки, колко съм се учудвала и възхищавала например на стъклария. У нас още не идваха хубави сервизи, часовници, фотоапарати... Тези, които се продаваха, не бяха с високо качество. Но пък и струваха малко.

С първите гости от ГДР Кете и Инге на "Моста на дружбата" на река Дунав, 1960 г.

В 1962 г. отидох в Югославия, пак със специално разрешение. За пръв път виждах Македония и всички роднини на татко. Шествах триумфално – всеки искаше да спя и при неговото семейство. Бях посрещната като първата лястовица напролет, с надежда, че ще можем вече да се виждаме. Същото лято Мишо отиде в Чехословакия с екскурзия на „Балкантурист”, а Венко гостува един месец на Винделбанд в ГДР. В следващите години ходехме из България. Когато Венко замина през 1968 г. на специализация, изпрати ни покана и посетихме Москва и Ленинград. Особено ме впечатли последният, с удоволствие бих го видяла пак!

През 1969 г. вече Кики замина за ГДР и ние почти не пропускахме лято да му отидем на гости – Франкфурт на Одер, Айслебен и после Цвикау; по-късно в Югославия, в Сплит... В Сараево на следната година не отидохме. Сега малко съжалявам, но тогава не ми се видя интересно. (Неговият колега Косю се шегуваше: Откак убиха австрийския престолонаследник през 1914 в Сараево, все те мислим!) После той отиде в ГФР – Бад Вьорисхофен и Баден-Баден. Там вече Кики се установи за постоянно, беше идеално място във всяко едно отношение. Идвахме всеки две години, такава беше наредбата. Сега е всяка година. Но последните два пъти ходих самичка, Мишо не идваше:

Не ми е интересно вече, видях всичко.

Междувременно от 1972 г. се включихме към екскурзиите, организирани от „Балкантурист”:

1972 г. Виена, 12 дни с кораб

1973 г. Париж, 8 дни със самолет

1974 г. Цариград, 3 дни с кораб

1975 г. Гърция, 10 дни с автобус

1976 г. Египет, 8 дни със самолет

1977 г. Италия, 8 дни със самолет

1978 г. Англия, 8 дни със самолет

1979 г. Средна Азия, 18 дни с влак и самолет

1976 г. На екскурзията в Египет, случайна среща с Кики Вапорджиев и съпругата му (колегата на Мишо от Царския оркестър и по-късно учител на Венко). 

Парите, които сме дали за екскурзиите са около 9000 лв., колкото струваше тогава една вила или по-луксозна кола.

През 1980 г. се записахме за екскурзия в Испания, но през февруари паднах и си пукнах някакъв прешлен, та се отказахме (Мишо с голямо удоволствие, вече не му се ходеше с „Балкантурист”). И толкоз, сложихме точка.

Това лято, 1989 г., обаче Кики и Венко ми направиха голям подарък – върнахме се от Баден-Баден с кораб, с българския кораб „София”. Екскурзията беше платена с марки, но бяхме единствените българи сред немската група. Много се радвах, може би за последен път отивах в ГФР. Не ми се ходи вече, но кой знае. Всичко ме боли и съм немощна, но може и да се подобри нещо!... Ами!!!

Днес, 28 август 1989 г., след дълга борба със себе си, по-право с лесноразбираемата женска суетност, си купих бастунче. С него ходя доста по-изправена и съм, естествено, по-сигурна.

Няма как...

П.С. Редакцията на "Гласове" благодари на проф. Венцеслав Николов, че предостави спомените на своята майка Мария Николова, по баща Тренкова, които публикувахме в три части.

Първа част от разказа на Мария Николова можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/mariya-nikolova

Втора част от разказа на Мария Николова можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/mariya-nikolova%202