Когато се върнах от Италия, бях на 57 г. Тогава окончателно се застопорих тук.
Първото представление, което направих след завръщането си от Брюксел при Бежар, беше „Зелена игра” в НДК, сезон 1988/89 г. По едноименната поема на Иван Радоев – много интересен текст, много ме завладя. Композитор – Румен Бальозов, а сценограф-художник – Христо Градечлиев. Изпълнителите бяха от Софийската опера – Бисер Деянов, Силвия Томова, Александър Александров, Ани Кривлева – все интересни танцьори и ансамбълът, който участва. Имаше и текст, който четеше Ицко Финци, вкаран в композицията на Румен Бальозов. Стана много любопитно представление. Тогава Йоско Сърчаджиев водеше младежко предаване по радиото и ме покани, защото беше силно впечатлен. Беше малко преди да падне Берлинската стена.
Бяхме малко революционери, така да се каже.
Темата на представлението е духовното унищожаване на човека. Докато се стигне до апокалипсиса на земята. Ето откъс от поемата: Аз съм времето, което тече, аз съм времето – бездомника, спри, о, миг, извика геният и глупакът си спря часовника. Ние идваме от стари загадъчни звукове, от времето на Големите изпарения, от битките за растения и животни, загърнати в дебели, зимни спомени, с бяла пара, която дишаме заедно с думите.
На програмата Христо е написал за Иван Радоев: Поет или драматург, това се обсъжда вече три десетилетия, а той просто е много талантлив човек, който никога не си е спирал часовника. За Румен: Четирите струни на неговата муза, добър инструменталист, солиден оркестрант, творец със сърце и ум талантлив музиковед. Христо Градечлиев, художникът, който озелени спектакъла. А пък Маргарита, една от най-смелите жени в българския балет, всичко, което е трудно, непознато, неудобно, всичко, което няма традиция у нас, тя иска и може да го прави.
Имам интересна случка с „Полиритмия” на Палиев и студио „Ек”. Поканиха ни двата състава да отидем на младежки фестивал в Ростов на Дон. Пътувахме с влак през Румъния, навлизайки в Русия, минахме и през Киев. Никой от нас няма да забрави това пътуване. Една сутрин, бяхме вече в Ростов на Дон, решаваме да излезем, за да отидем на църква. Градът беше много беден, в магазините за храна имаше краставици и зеле, а магазините за дрехи бяха заредени с типичните за онова време и соцкултура дрехи – еднакви панталони за мъжете, за момичетата – поли, задължително под коляното, и блузи – всичко в един цвят. В църквата една-единствена възрастна жена се молеше. Беше 1981 г.
Ростов на Дон - красив, забравен град! Страшна гледка.
Но връзката ни с млади и поети и музиканти беше много любопитна. Направихме пикник на самия Дон. Те бяха истински впечатлени от нашия танц. И разговори, разговори, разговори...
След това бях поканена да участвам в конкурса за млади хореографи на името на Марги Арнаудова с една миниатюра и изпълнители от „Арабеск”. Направих „Остинато” по музика на Марин Големинов, а художник беше Светлана Градечлиева, снаха ми. Много интересни костюми направи. Взех наградата на журито и публиката. Танцуваха го много. Представлението беше поканено и на „Аполония”, направиха запис и го излъчваха по телевизията.
"Остинато"
По-късно, през 1998 г., бях поканена от „Арабеск” да направя представление с „Мистерията на българските гласове”. Трябваше сама да реша какво искам и така се роди идеята за „Парабола”. От песните на „Мистерията на българските гласове” композиторът Асен Аврамов направи невероятно интересни преработки и стана едно много голямо и въздействащо представление. Разбира се, беше свързано с времето, в което живеем – едно отиване и непрекъснато връщане... Играеше се в зала 2 на НДК.
"Парабола"
Много си обичам и „История на войника”. Направих го в Пловдив, с камерния оркестър и балета на операта там. Режисьор – Кузман Попов, сценограф и костюми – Мария Диманова. Участваше и Стоян Алексиев. Тогава се запознах с него и сме приятели до днес. Играеше дявола. А войникът беше „бате Енчо” (Енчо Данаилов). Невероятно удоволствие беше за всички нас репетиционният период и имахме много голям успех. Балетистите бяха доволни, защото им правих и класове с модерен танц. И на тази база построих цялата хореография.
"История на войника"
2001 г. в „Арабеск” ме поканиха и направих танцовия спектакъл „а, пропо Медея”. Елена Панайотова подготви видео материал, направи костюми и сценографията. Композитори бяха Илия Александров и Борис Динев. Имахме идея да направим нещо заедно с Йълдъз, но се разминахме, не се осъществи. И когато започнах да правя „а, пропо Медея”, оказа се, че Илия Александров за радост пази записите с Йълдъз. Направи върху тях нова трактовка и музиката въздействаше много силно. Преплете и текст от немски автор, посветен на пиесата „Медея” на Еврипид, написана през 431 г. пр. Хр.
Мисля, че „а, пропо Медея”е моето представление – свързано с моята професия и с моите мисли.
Юлия Почева в ролята на Медея, "а, пропо Медея", танцова игра, 2001 г.
През 2011 г. навърших 70 години. Голямата изненада беше за мен, че г-н Първанов, беше президент, ми връчи орден „Св. св. Кирил и Методий”. Кой как прие от моите колеги тази награда, но поканих всички да празнуваме в къщата на Борис Христов на ул. „Цар Самуил” моя юбилей, заедно със студио „Ек”, Росен Михайлов, с театралите Явор (Гърдев) и Фичо (Никола Тороманов), Бисер Деянов, Мария Диманова, Стоян Алексиев, Кузман Попов и най-скъпите ми хора от фамилията.
Росен Михайлов, Албена Атанасова, Георги Първанов, Маргарита Градечлиева, Таня Соколова
Преди две години Джо (Георги Арнаудов) ме покани в зала „България” – филхармонията изпълняваше негова музика в зала „България”. Бях много впечатлена и след концерта му казах: Даваш ми музиката, иначе ще ти се случи нещо! После ми разказа неговата история – какво го е провокирало да напише тази музика. Бил в Истанбул, където посетил малка църква. В нея видял голяма, много стара икона с Богородица. Джо така потънал в иконата, че поискал да разбере историята на иконописеца и тази икона. Марин Бодаков, поетът, също беше на концерта на Джо и беше много впечатлен. Затова тримата се събрахме и предложихме на Марин да създаде драматургия към спектакъла. Марин написа текст, като използва откъси от молитвата на Димитър Кантакузин. Така се роди спектакълът „Мафория на светлината”. Според християнската традиция мафорията е връхната дреха, покривалото, което се спуска от главата до петите на Светата Дева. Реализацията на танцовия спектакъл нямаше за цел да пресъздаде буквално някаква история, а да подчини идеята си върху пречистващата мощ на любовта и светлината.
Бях поканена от Таня Соколова и Росен Михайлов, преподаватели в департамент „Танцов театър” на Нов български университет, да го направя със студенти. Танцуваха 13 момичета и едно момче. Бях решила на сцената да има клетка, символ на греха, в която влизат и излизат момичетата – тя се върти заедно с тях в кръг, те се освобождават, сплитат се една в друга през цялото време. Накрая момчето казва молитвата за греха. И се спуска плащът, „мафорията”, за да освободи душата от греха. И да я пречисти. Много позитивни отзиви имаше за това представление. Защото не стана „студентско”, както всеки очакваше, а се превърна в много хубав спектакъл. Играхме го и в „Сфумато”. Публиката беше от мои колеги, музиканти, театрали, които бяха наистина много впечатлени. Успехът беше значим.
Освен танцовите представления, които съм създала, след спектакъла на Явор Гърдев и Никола Тороманов „Таня, Таня” в Малък градски театър (било е преди близо 20 години) заваляха предложения като хореограф в театрални спектакли – Сатиричен театър, Театър на армията, Народен театър, Варненски театър, театърът във Враца, „Зад канала” и др.
Голямо удоволствие беше за мен да работя с Николай Калчев. С първото му представление „Предложение” от Чехов, започнаха нашите срещи на сцената. Беше 1999 г. В състава влезе младият (тогава) актьор Иван Бърнев. Голяма забава беше работата! Шегата беше в действие през цялото време. За да избяга от младоженеца бях „закачила” да виси на една чига Албена (Павлова). Поканиха ни на театралния фестивал в Санкт Петербург, където Николай взе награда за режисура. И след това представление, аз съм винаги хореограф, когато Николай Калчев поставя. Станахме тандем, така да се каже. Виж какво послание ми е написал на програмата!
Провокира ме времето, в което живея.
Живеем в сложно време... Не мога да повярвам, не приемам приказките, че затъваме. Човек потъва, когато поиска това. Дали се въртим? Не, днес сме в стоп.
Когато падна стената, надеждите бяха много големи. Имаше време, изпълнено с надежда и перспектива. Но се оказа, че ние българите не знаем какво е свобода. Бързо ни стана присъща свободията, но свободата и до днес ни е чужда. Неподготвени сме да приемем света, който ни се предлага. Най-голямата мечта на българина е осигуровката от 3 лева, тя му е стигала и му стига. Българинът не е запознат с паричната единица, той не познава стойността на парата. Защото никога не се е трудил самостоятелно, за да спечели пари. Парите му ги „даваха”. „Даваха заплати”, „пускаха банани”, имаше „безплатно образование” – глупости! Затова не познаваме свободата. Защото живяхме във времена, в които ни отнеха и собствеността, и вярата, и духа.
Самоизтребихме се. Така разбираме ние свободата.
Били сме малка, хубава и много удобна мишена – да им станем република на Сталин и на Ленин. И станахме. И ни смачкаха. А като си помисля в Русия каква силна интелигенция има, колко гении са се родили там, колко от тях са напуснали страната си – художници, писатели и танцьори... Но Русия е била империя! А при нас тепърва се е зараждала буржоазна държава. Можеше да се развием, защото буржоазията е много позитивно нещо в ХХ век, те са градивните... Но всичко беше унищожено! Обезлюдиха селата. Ужким ТКЗС направиха. Сега пък „работливите селяни” плачат за ТКЗС. За какво? Защото го мързи да обработва собствената си земя.
Мързелив се оказа работливият българин.
Или такъв го направиха, като му взеха малкото имотец и му отнеха и тази способност. Дадоха му хляб, мляко и 3 лева. Българинът страда от неграмотност и липса на отговорност. Той се продава много лесно. Ами министър-председателят на България? Това момче наясно ли е с комунистите? Дядо му казал на Бойко Борисов да бъде против комунистите.
Той дядо всичко загуби, защото комунистите така направиха.
Ако с такава лексика се става политик... Накъде ни води?... Нали фалира първия път? И наистина недоумявам как и защо към него се присъединиха и по-интелигентни хора. Защото там има умни хора, определено. Замирисало им е на власт и на пари. А жените влюбени! Бях на гости при позната, слава богу не приятелка, където видях със собствените си очи под стъклото на масичката негова снимка. Харесват го, защото е „народен”.
Разбираш ли какво сме ние? На никого не вярваме.
Ще ти дам пример, защото много съм работила извън тази страна, в т.нар. капиталистически страни, където трябва да си знаеш мястото. Когато заминах за Италия, бях в по-зряла възраст. Кой какво ли не бълва срещу интенданта на театъра! Но той ми се беше доверил. Беше ми дал възможност да направя всичко по силите си, за да просперира балетното изкуство. Повтарям – той ми се довери! Кой ли не ми говореше! Казах: Моля ви се, аз няма да ставам приятелка с него. Но този човек ми се е доверил и трябва да има моята лоялност. – Ама ти си луда бе, искай повече пари. – Моля? Това никога няма да стане. И пак ще повторя – така съм възпитана – от моята майка, от моя баща, благодарение на вярата и религията. Там е моят морал, там е моята стабилност в развитието ми като човек.
Защото в онези страшни години родителите ми не се уплашиха и не ме лишиха от вярата в Бог. Научиха ме да уважавам всекиго. На всекиго да кажа добър ден. И никога да не връщам. Ако някой ме нападне, да се обвия в ризница и да се оттегля. Но нямам право да не простя. Въпреки валяците, през които минах, не загубих вярата и любовта си. Те са моята сила, която ми дава живот. Много е силен духът, който ме пази. Имам си моя молитва: Дядо Боже, Света Богородичке, Иисус Христос, моля ви, пазете децата, пазете и мен, Христо. И всичките ми най-мили хора да са в светлина. Благодаря ви. Моля за прошка, защото не съм безгрешен човек. И им благодаря.
Разбира се, имам минути и на тъга. Често тъгувам, че Христо го няма, но знам, че е с мене. Това са малко парадни думи, но така го чувствам - вътре в мен е. Тъгувам за близки, които имат много грижи и правя всичко възможно, за да им помагам. Нямам страх от болест. Приемам я. И търся път да се справя с нея. Както стана с операцията ми... Много силно нещо ти казвам сега... Но мисля, че съдбата не ми е случайна, тя ме води. Човек трябва да знае кой е, защото той е винаги сам. Но обичта го свързва с хората.
Какво може да ме разсмее? Николай (Калчев) с неговото разкошно чувство за хумор. Христо беше цар на вицовете. Разказваше ги в пълно спокойствие, без гримаса и емоция. И всичко живо прихваше да се смее. Аз не го мога, забравям на секундата вица. Имам една приятелка, която понякога ни чете вицове от вестници. И така се смеем! Ето ти едно забавление на възрастни жени.
Маргарита Градечлиева в ателието на Андрей Градечлиев, Олденбург, 2008 г.
Искаш за моите деца да ти разкажа. За Андрей, Светла и Анна.
Андрей като малък много искаше да стане балетист. Бяхме съученички и много близки с Марги Арнаудова. Нейната дъщеря Олесия влезе в балетното училище. В една година са раждани с Андрей, та може и от нея да е бил повлиян. Но му казах: Анди, Олесия е момиче, хубаво е, че отрано започва, но ти трябва да узрееш физически. Винаги щом пожелаеш, ще те подготвя за балетното училище. Прие го. Но се разви в друга посока. Разбира се, повлиян и от баща си, той от малък рисуваше. Кандидатства в Художествената гимназия, завърши я. После отиде войник в Асеновград, където изкара две години и два месеца. След казармата записа илюстрация в Академията. Тръгна му добре, кандидатства за стипендия в Германия и замина за Ворпсведе, северната част на Германия. В селището има ателиета, къщи – само за хора, които се занимават с творческа работа – композитори, художници, писатели. Беше там 9 месеца. Там забременя Светла, съпругата му, но дойде тук, за да си роди детето.
Светлана и Андрей
Като млад художник Светлана участва в голяма национална изложба на „Шипка” 6 – Съюза на художниците, и спечели стипендия да отиде в Париж за два месеца в ателиетата на художниците. Но тя отказа, искаше да бъде с Андрей. След нея, на второ място, беше големият художник Кольо Карамфилов, Бог да го прости. Затова той замина. Много бяха щастливи всички. Жалко за този невероятно талантлив живописец. И съдбата негова, с любов към детето си, грижа и всеотдайност. Личност.
След стипендията предложиха на Андрей да стане художник в театъра на град Хоф, Южна Германия. Много се чудеха как да постъпят, но решиха да опитат. Анна беше на 36 дена, когато Светлана я сложи отпред на корема си в една торба и тръгна. За да научи езика (перфектно!), си направи тапети с граматиката. После си намери много любопитна работа точно за нейната специалност вече в Северна Германия – Олденбург. Един ден Андрей реши да напусне театъра. Приятели му казваха, че е луд – да се откаже от държавна работа в Германия. Но така реши. И започна да рисува. Светлана каза: Ти си художникът! Добре му тръгна – изложба след изложба. Да са живи и здрави.
Анна беше на 5 годинки, когато се преместиха в Олденбург. Светлана я записа в детска предучилищна градина, където продължи образованието си до четвърти клас. Завърши с пълно отличие и кандидатства в една от най-престижните гимназии. Разбира се, изкуството съпътства живота й. От малка започна да свири на флейта, от пан флейта тръгна на по-голяма, сега свири на професионална флейта. От 8-годишна играе балет, но класически. Навлезе в културата на това изкуство и е много щастлива. И се радвам, че Анна е толкова жизнена и любопитна към живота и света. Обичам моето съкровище Анна.
Анна
А сега ще ти разкажа за една нощ...
Разбра се, че Христо има „лошата болест” на дебелото черво. Налагаше се спешна оперативна намеса. Слава на Бога, много добър хирург го оперира, грижих се за него, възстанови се. Тогава ми предложиха да създам едно представление в Казанлък - „Мистерии в долината”. Авторска музика Георги Арнаудов, сценограф – Кънчо Касабов, и консултанти – Валерия Фол и Красимира Филипова. Спектакълът се играеше на открито, артистите и стажантите от театъра играеха и танцуваха с възторг и професионализъм. За радост Андрей доведе Христо на премиерата.
След „Мистерии в долината”, 2004 г., Красимира (Филипова) ми предложи да направя представление с цигани от квартал „Факултета”. Христо настоя да не отказвам. Вечер се работеше. С кола ме взимаха, с кола ме връщаха. Много се привързах към тези цигани и те към мен. Ти знаеш ли историята на представлението? Трябваше да намерим сцена. Обаждам на Рашо (Рашко Младенов), беше директор на „Сатирата” и казвам: Раше, дай да го пуснем това представление, искат да го играят на 14 февруари, когато е тяхната Нова година. А той отговори: Марги, само ти можеш да ми предложиш такова нещо! Готово! Правим го! Той облече сцената с декор, помогна ми в режисурата и беше на „ти” с циганите. Имахме много весели и забавни дни. За циганите беше чудо да танцуват на професионална сцена!
Много се говореше за това представление. А циганчетата, говоря за децата, които участваха в представлението, за първи път слизаха в центъра на София, за първи път влизаха в театър. Претъпкано беше! Христо дойде да гледа, но вече никак не беше добре. Затова Рашко го взе в ложата на кабинета си.
Върнахме се вкъщи и каза: Марги, толкоз...
Много те моля, това, което ще се случи с мен, не бива да те разстройва. Имаме и Андрей, и Светлана, и Анна. Имаме други близки и роднини. Пък и толкоз много приятели. Залежа се. След циганското представление, може би от края на февруари до 19 март. Спря да ходи във вестника. Вечер седяхме до късно – говорехме си, четем си, той слушаше радио. Докато започнаха да се случват странни неща. Една сутрин, два-три дни преди да си отиде, ми каза: Марги, тука е баба ми Деспина. Много ти се моля, искам да говоря с нея. – Няма я, Ичо. Той не ми отговори. Обадих се на Андрей и той веднага пристигна. Бяхме тримата следващите няколко дни.
Нощта, в която отлетя...
си легнах до Ичо, взех ръката му, той дойде в просветление и ми каза: Марги, няма да ми се ядосваш. Имахме невероятно интересен живот. Ние сме заедно.
Живей, Марги.
Затвори очи и заспа. Леко се унесох и усетих, когато отлетя.
Така живяхме.
Маргарита и Христо Градечлиеви
Но не мога да говоря за раздяла. Ако приживе някой от двамата беше намерил друг път в живота, тогава щеше да е раздяла. Мъчно ми е, че рано си отиде. Беше на 69 години. Но поне си написа книгата и беше много щастлив, че я има.
Откъс от “Безкраят на играта” от Христо Градечлиев:
Моят живот е като роман, на който на най-интересните моменти липсват страници... Не носех вратовръзка. Всъщност, от всички дертове, които ме стягаха за гушата, успях да отстраня само вратовръзката... Когато съм тук нея я няма. Когато дойде аз няма да съм тук. Тъй че със смъртта ще се разминем... Който каже повече от две изречения - на третото започва да говори глупости... Не обичам дискотеките. Ако започне война няма да я чуя...
Първа част - http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/margarita-gradechlieva-o-shtastlivi-dni