Да погледнем зад Тръмп

Макар че официалните първични избори ще започнат едва през февруари, избирателната кампания в САЩ вече започна. Целта на демократите е да я превърнат в лично разследване на „комсомолеца“ Тръмп. Това ще им позволи да избегнат дискусията по същество, за която Демократическата партия не е особено подготвена. Видимо в партията върви битка между умереното и лявото крило. При това левите са по-предизвикателни и разгорещени, макар че без съмнение са неизбираеми на федерално ниво. А още по-важното е, че демократите не си взеха урок от поражението, което претърпяха през 2016 г., като тогава също се бяха съсредоточили върху „руската следа“ и усилията си лично да дискредитират Тръмп. В резултат на това, през 2020 г. партията ще излезе без атрактивна програма, с която да убеди разочарованите американски избиратели в готовността си да отговори на техните очаквания, а така също и без кандидат, който знае как да „запали“ масите, каквито бяха предишните кандидати, Клинтън и Обама.

Сега главният критерий за годността на кандидата е способността му да победи Тръмп, а това не е същото, като да предложиш ярка предизборна програма. Съответно кампанията ще бъде мръсна и крайно персонифицирана. Претендентите на демократите ще се нахвърлят като глутница върху стопанина на Белия дом, но и той няма да им остане длъжен. Според една от последните анкети сред читателите на "Ню Йорк Таймс", 84 на сто от американците твърдят, че вече знаят за кого ще гласуват и нямат намерение да променят мнението си. Тоест, за да променят баланса на силите, на демократите ще им трябват бронебойни информационно-пропагандни усилия.

Увлечени от външните фойерверки обаче, не трябва да пропуснем същественото. Реално осъзнаване на промените в Съединените щати е в ход и от това се правят съответните изводи. Авторът на тази статия изслуша с интерес дискусията по американската тема в хода на заседанието на Съвета за глобално бъдеще. Този съвет провежда своите заседания един път годишно под егидата на Давоския форум. Това, разбира се, не е „дълбоката държава“ за борбата, с която гръмогласно говори Доналд Тръмп. Но представителната палитра в съвета е от различни професионални слоеве и политически лагери. Участниците в дискусиите изнесоха симпатиите и антипатиите, които разкъсват обществото извън скоби, а самите те са се постараха да се съсредоточат върху същността. В концентриран вид, според мненията на участниците в Съвета, може да се каже следното:

американският елит вече „преглътна“ Тръмп.

Тоест, той вече не предизвиква шок и ужас, а по-скоро желание да се осмисли бъдещето. Шоуто, което ще продължи през цялата следваща година, има отношение повече към борбата за власт, но по-своему също е важно. Тези, които анализират процесите, по-скоро гледат на периода след Тръмп, без значение дали той ще бъде след 2021 г. или след 2025 г.

Според преобладаващото мнение дали волно, или неволно, президентът Тръмп е свършил своята работа. Даже и ако загуби изборите през 2020 г., връщане към това, което беше преди Тръмп, не може да има. Тръмпизмът може би е мъчителен и уродлив период, но е

неизбежна автокорекцията на американската система,

която не от днес се оказа в състояние на криза, а последователно и от дълго време вървеше към нея. Необходимо е да се възстанови обратната връзка с американския народ. В частност, това е залог и за успех на САЩ на международната сцена. Главна сила на Америка винаги е била не военната и даже не икономическата, а имиджът на страната като предоставяща най-добри възможности за успех и самореализация, страна, способна да привлича към себе си най-ценния човешки капитал. Но с тези ценности вече има проблем, необходими са вътрешни трансформации и сега действащия президент на САЩ стана катализатор на тези промени.

Доналд Тръмп предизвика едва ли не физическо отхвърляне на по-голяма част от външнополитическия естаблишмънт на САЩ. Но вече почти никой не спори, че във външната политика не може да се мине без нова концепция за американското присъствие в света. Предишните лидерски амбиции не са актуални, затова расте нуждата от такъв курс, който да бъде гаранция за защита не просто на меркантилни интереси, а на определена система от изгодни за САЩ правила. Това не е лесно защото а) „либералният световен ред“ вече не може да бъде възстановен в предишния си вид, и б) американското общество е изстинало към външната политика. В елита обаче има консенсус по отношение на Китай, относно необходимостта да се предприемат мерки за неговото сдържане и забавяне. Разбира се, има различен прочит по отношение на средствата, които да бъдат използвани, но целта се споделя от всички.

Любопитни са различните видове мотивация. Протекционистите и противниците на глобализацията, виждат в икономическата симбиоза с Китай антинационален модел. Структурите по сигурността оценяват нарастващия потенциал на китайците като тревожен и алармират елита. Но привържениците на глобализма и на активното участие на САЩ в международните процеси не са против да използват китайската заплаха с намерението да мобилизират интереса на населението към действия извън пределите на страната. Те казват, че или трябва да се даде отпор на китайците, или заплахата ще дойде в Америка. Всъщност тази постановка е желание да се възпроизведе модела на Студената война, но този път с Китай вместо със СССР, като целта е да се преодолее инстинктивния изолационизъм на голямата част от американците.

Любопитно е, че в продължителната и интензивна дискусия, Русия практически отсъстваше. Към цялата истерия от последните три години, участниците в дискусиите на Съвета се отнасоха, като към някакво изключително вътрешнополитическо обстоятелство. Във външнополитически план те не възприемат Русия като стратегически приоритет, а още по-малко като някакъв дългосрочен фактор. А ние трябва да се опитаме да разберем дали това е добро или лошо, но към днешна дата общата картина е такава. 

Превод: Никола Стефанов