Жерар Депардийо: Да бъдем позитивни е днешната мания. Ние сме в ужасна безизходица

 

9 часа сутринта, Жерар Депардийо отваря вратата на парижката си бърлога. Синя риза, дънки, боси крака. Мърмори, сумти и недоволства, но любезно, по-скоро е в добро настроение. Сядаме около маса, покрита с книги. По-конкретно цялата колекция на Жозеф Кесел.  Депардийо чете много, извънредно много. Малко неща му убягват. В този момент на колективно съмнение, когато всичко се тресе, трябва да чуете тази говореща грамада. Депардийо е велик актьор и пазител на част от френския дух.  Дори би могло да се каже на френската душа. Последната му книга, Ailleurs (Другаде), излиза следващата седмица. Често поетична разходка между спомените от детството и пътешествия до края на света, лично, а понякога духовно търсене, форма на трактат за свободата. Или на мъдростта.  Депардийо, мъдър? А защо не? Човекът, който дължи съществуването си на неуспешен аборт, е запазил доброжелателния си поглед: “Мисля, че това беше първият ми урок: зад иглата е радостта. Отвъд всичко, което ни атакува, има другаде”.

 

- “Ако остана в себе си затворен, аз съм като растение, което вехне и умира”, четем в книгата ви. По време на карантината ли я написахте?

 

- Не, преди!

 

- После всички бяха затворени…

 

- Франция вече беше затворена, но не го знаеше. Дивотията на карантината е, че политиците нито знаят къде са, нито какъв е този шибан Covid. Куп глупости се изговориха от месец март.

 

- Малко сте несправедлив с политиците. Каквото и да направят, за да ограничат пандемията, все ги упрекват…

 

- Винаги съм мразел политиците, защото мразя да ме обгрижват.

 

- Не се ли страхувате от болестта?

 

- Не. Спазвам някои жестове. Но ни третират като деца.

 

- Ще ни подлуди ли този вирус?

 

- Като гледам, че французите биха подкрепили връщане на смъртното наказание! Те са луди.

 

- Сюжетът на вашата книга е отказът от затварянето. Като се започне с това на французите, които описвате като невротичен и затворен в себе си народ…

 

- Французите са откъснати от своята история. Въртят се в кръг. Виждаме го в романите, които излизат в момента.

 

- Упреквате французите, че четат книги за личностното развитие…

 

- Не само французите! Всички западняци. “Бъдете позитивни” е манията на нашето време. Ние сме в ужасна безизходица.

 

- Излязоха ли французите от историята?

 

- Цяла Европа излезе от историята.

 

- Според вас откога датира френският упадък?

 

- Във великолепната книга на Ксавие Патие Demain la France. Tombeaux de Mauriac, Michelet, de Gaulle (Франция утре. Гробовете на Мориак, Мишле, Дьо Гол) попаднах на следното писмо на Дьо Гол до вдовицата на Мориак от 1 септември 1970 г.: “Независимо дали става въпрос за Бог, човек или Франция или за общите им творения, които са мисълта, действието и изкуството, неговият великолепен талант умееше чрез писането да достигне и развълнува дъното на душата”. Виждаме всичко, което сме изгубили впоследствие заради глобализацията… Деконструкцията е в действие. Четете Патие, книгата му е умна. Селска Франция вече не съществува. Вече има само хора, зазидани пред друг прозорец, този на социалните мрежи.

 

- Описвате една “стара”, “обхваната от артрит” Франция…

 

- Не можем да съдим болестите. Франция има артрит и какво? Трябва да се лекува. Трябва малко да се смаже.

 

- Като спрем да се вторачваме в себе си?

 

- Като начало трябва да спрем да политиканстваме и да се опитаме да живеем с това, което имаме. Унищожихме три четвърти от това, което имаме. Не само селските райони. Стана невъзможно да намериш лекар в провинцията. Лекарят чернокож ли е? Не искам да отида, той е черен! Ние сме  луди. В Етиопия всички религии се зачитат. В Узбукистан, в синагогата в Бухара, има Тора на повече от 1000 години. Човекът, който я пази, има изключителни неща.

 

- Узбеки, етиопци, алжирци… Всички тези народи, които хвалите, какво имат, което ние сме загубили?

 

- Алжирците и африканците са най-онеправданите. Французите извършиха ужасяващи неща там. Не говоря за всички французи с алжирски произход. Някои ги уважаваха много, като Андре Мандуз, Камю, въпреки че…

 

- Не харесвате Камю?

 

- Можем да го видим напълно в кореспонденцията му с Мария Казарес. Тя е била човек, който обича. Трагична актриса с нещо повече. Имала е ритъм, вдъхновение.

 

- На Камю му е липсвало вдъхновение?

 

- Да. Дори да е написал хубави неща: “Чумата”…

 

- А “Сватба”?

 

- Изпипано е. Малко прекалено за моя вкус.

 

- Единствената ви надежда за Франция е в мигрантите.

 

- Мигрантите, това е другаде, което идва при нас. Гонят ги, вместо да се опитат да ги разберат. Пребройте колко са французите сред чистачите на улицата, в строителството! Обикновено мигрантите искат да работят, да научат езика, да споделят нещата. Така е направен светът още от Кроманьонеца!

 

- “Възрастните ме отегчават със своите правила и граници”, пишете вие. Днес има широк консенсус около границите, от “Еколозите” до Марин Льо Пен…

 

- “Еколозите” и Льо Пен са едно и също семейство. Дори Виктор Орбан, който беше левичар и футболен фен. Но на терена е целият свят. Да, има граници и всичко, което върви с тях: функционерите. Почти бихме могли да кажем “фронткционерите”.

 

- Хвалите исляма. Щастието в рамадана ли е?

 

- Много обичам религиите. Юдаизмът е много красив. Практикувах исляма. Това беше религия за бедните. Дори сурите са интересни. Втората, която е най-дългата, за кравата, е пълна с възвишени метафори. Но не говоря арабски. Научих френски благодарение на един учител по арабска литература в Иси-ле-Мулино, който имаше увреждане. Не можеше да ходи. Той ме научи на френския език в Корней и Расин. Обясняваше ми 12-сричковия стих. Жан-Лоран Коше ме изпрати при него и бях много щастлив. Искаше ми се да ме бе научил на арабски. Имах желание, но бях твърде пиян. Трябваше да оправя френския си език. Бях загубил словото и желанието си за слово. Открих го в театралната изразителност и книгите.

 

- Можехте ли да приемете исляма?

 

- Да, можех. Когато съм в Саудитска Арабия или Алжир, понякога влизам в джамия. Там съм много добре. Не вярвам в Бог. Имам вяра, но в природата, в красотата. Когато съм пред Чаринския каньон, в Казахстан… Това e изключително красиво.

 

- Ужасен сте с еколозите… Дори ги наричате “Хитлер на доброто”!

 

- Нямам нужда от еколозите, за да си мия задника или да сортирам боклука. Дори когато бях хлапе, събирах боклука и отделях някои неща. Не обичам еколозите, защото не харесвам техния дух. Това е нова политическа партия, която ви обгрижва сякаш не знаете, че трябва да пазите природата… Знаем го.

 

 

Жерар Депардийо и Владимир Путин Снимка: ТАСС

 

- Путин наистина ли ви е казал, че Ширак е най-интересната особа, с която се е срещал?

 

- Да, Путин ми го каза. Ширак изглеждаше като голямо лудо куче, но той знаеше много точни неща за цивилизациите. Беше естет. Може би повече от Митеран.

 

- Не беше ли Ширак донякъде като Депардийо в политиката?

 

- Не знам. Беше много човечен.

 

- А Макрон познавате ли го?

 

- Обади ми се по телефона, бях в Албания. Там има един, който е добър, това е Еди Рама, министър-председателят на Албания. Огромен човек, който прилича на Малкович и рисува… Там видях онзи тип от Косово, който се отърва от затвора… (бившият премиер Рамуш Харадинай - бел. ред.). Балканите също са очарователни… Но Еди Рама наистина е хубав човек… И картините му са хубави…

 

- А Путин от какво се интересува?

 

- Той ми даде много уроци по геополитика. Аз не съм му говорил за политика. Той започна разговор по тези теми. Казах му, че се възхищавам на Екатерина Велика. Говореха, че е избождала очи… Но на кого му пука? Путин говори за история и религия. Освен това видях неговия наставник, отец Тихон.

 

- Вие явно харесвате религиозните хора…

 

- Да. Срещам се с много такива. Религиозните хора ми харесват. С изключения на онези, които искат да те обърнат във вярата. Но обичам да говоря с тях…

 

- В книгата си цитирате Харари, интересувате ли се от историята на човека?

 

- Да, това е вълнуващо… И тези въпроси: защо човекът е напуснал Африка? Говорих много с Копенс. И навсякъде винаги се чудя: стъпвал ли е човек там? Например в Долината на смъртта, в Калифорния… Тези мигранти… Преминаването, с каруци, жени, деца, в безкрайна пещ, опасността. Те са го направили и защо? Гледал ли си този великолепен филм с Даниел Дей-Луис, “Ще се лее кръв”? Това е пионерският дух…

 

- Това е пионерският дух на американците. Но днес като че ли сте им ядосан на американците.

 

- Вижте социалните мрежи, които измислиха: хората вече нямат чувство за лична дистанция. Мислят като хайка.

 

- Когато сте били млад обаче, Америка е била мечта, нали?

 

- Вярно е. Американците бяха другото място. С цветните си тениски, този различен език, музиката. Те донесоха всичко: начинът на хранене. Но в американската основа съм срещнал и расизма. Имаше квартали с чернокожи и квартали с испаноезични. Американските индианци също имаха свое място. И белите, само сред свои. Това беше през 1962 г. Ако четете Джеймс Болдуин, виждате сегрегацията.

 

- Станал сте много руски…

 

- Ах, великата Русия! Очарован съм от начина, по който Екатерина Велика е превзела Донецк, земята на дърветата и метала… Путин беше изумен, че знам тази история. Както и Михаил Калашников. Той беше страхотен човек, с когото се запознах. До него Пикасо е като момче. Пикасо имаше гений, но беше чудовище. Калашников е правил оръжие, за да защити родината си.

 

- Говорите за история, но пишете, че не вярвате в “опита”…

 

- Опитът е като курс. Аз никога не съм посещавал курс, освен онзи на Томатис, който е д-р Раул на ухото и говора, при когото ме изпрати Жан-Лоран Коше. Накрая открих това ухо и говор в Казахстан. Затова направих филма La Voix des steppes (“Гласът на степите”). Отворих се за езиците, като се предадох на звуците, Моцарт, руските песни… Научих руската фонетика.

 

- Харесвате езици, които не разбирате…

 

- Накрая винаги ги разбирам. Хинди, например, на един пазар в Калкута или Делхи. Бях с един голям бижутер. Той падна от изненада. Аз винаги имитирам. Когато отивам в Япония, чувам звуци и ги имитирам. И човекът ме гледа така, сякаш говоря езика му… Повтарям. Ако анализирате един звук, който сте чули, край, загубили сте го. С езика е същото. Руският разбирам малко по-добре. Лесно е да се научи. Скоро ще го науча.

 

- Вие сте малцинство… Във Франция от Кюстин насам говорят по-скоро зле за Русия, нали?

 

- Всички казват ужасни неща за Русия… Не е лесно да се поддържа такава държава. Като Толстой, когато е искал да освободи крепостните си селяни, те не искали. Русия е и при Достоевски, и при Гогол, както и при Лермонтов. Не можем да разберем това… Това е страна, в която вятърът не спира.

 

- Това е също страна на литературата…

 

- Всичко има там! Литература, музика, още нещо много популярно… Те са нещастни… Отидох в Болшой театър, за да видя живота на Нуреев. Това е  изумително.

 

- Смятали сте да се заселите в Алжир?

 

- Ако си взема лодка, мога, имам алжирско знаме. Имах белгийско знаме, но вече не искам. В Алжир мога да отида, но и в Обединените арабски емирства, защото е по-просто. И познавам двама-трима души там. Няма да остана, много е горещо. Както и в Русия, Путин ми каза: “Няма да оставаш тук шест месеца”.

 

- А двойката затвор ли е?

 

- Двойката е хубава, когато имаш деца. Макар че има мъже, които се страхуват от закръглеността на бременната жена и изчезват преди това. Сега има много малко жени, които искат деца.

 

- За децата казвате, че любовта е по-важна от възпитанието…

 

- Предавате какво искате на едно дете, ако го обичате. Дори когато му казвате: “Това не е хубаво”. Шамарът носи само неприятности. Шамарът, който сте му ударили, ще ви се върне десет пъти по-силно. Истината е, че трябва да сте там. А аз отсъствах. Но по-малко с Жюли и Роксан. Жан, синът ми с Елен Бизо, е изключителен. Стана на 14 години. Много е сладък. Аз трябваше винаги да намирам авариен изход. От момента, в който се почувстваш заклещен, става така.

 

- А любовта във всичко това?

 

- Любовта е навсякъде, това е друго място. Любовта, разбира се, е красива, но след това трябва да я изживееш. Аз понякога не съм способен за щастието на една любов… Мога да правя деца, опитвам се да ги отглеждам, но знаете ли, това не е дадено на всеки. Това е благородно, прекрасно чувство.

 

Със съкращения. Заглавието е на "Гласове"

Превод от френски: Галя Дачкова