Иглика Трифонова: Киното, властта и приемствеността

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Наградата ти за проекта “Лъжесвидетел” от ScriptEast в Кан и изобщо успехите на българското кино предполагаха по-ведър от обикновено разговор. Но току-що научих от теб зловещата новина за катастрофата на Славчо Спасов и гибелта на младата продуцентка Марги Радева. Светла й памет! Спомням си, че в предишен разговор ти ми каза: “Много ценя, например, обществената енергия на Радослав Спасов. Той просто има призвание за такава дейност. Аз не бих могла като него да работя ефективно за цяла общност от хора” (вж. “Култура”, бр. 9 от 2007 г.). А ето че от ноември, когато започна протестът на филмовата общност, ти застана редом с него и се превърна в един от лидерите на протестиращите организации срещу пълната незаинтересованост на държавата към киното в момент, когато то е горе-долу единственият повод за национална гордост...</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Държах се настрана от публични изявления, за да се запазя някак чиста. Така го мислех. Всъщност Славчо ме нави за излизането на трибуната на първия митинг. Просто е от шепата хора, които, като ме помолят нещо, изпитвам задължение да го изпълня като ученичка.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Изказването ти беше вълнуващо и ефектно.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Съмнявах се дали беше правилният ход за мен. Все пак на 53 години направих дебют в такова сложно занимание като обществената дейност и нямаше как да не си задавам въпроси за смисъла от това. Но през изминалите шест месеца имах много разговори – и с хора на изкуството, които за мен са реликви, и с други, дори непознати, които ме спираха и поздравяваха. И вече съм наясно, че не съм сбъркала. Първото нещо, което стоеше пред нас като интелектуален акт, беше, че някой трябва да изрече истината на глас, т.е. да огласи ситуацията “царят е гол”. Защото, като мълчиш, участваш в безумието по друг начин – просто правиш някакъв абсурд възможен.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Добре, създадоха се контактни групи, проведоха се три срещи с премиера, имаше две отворени писма до него и две пресконференции, но...</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>... сума ти срещи в Министерството на културата с хора от различни нива на администрацията, които симулират дейности. За първи път се сблъсках изобщо с типа управление в тази държава. Ужасяващо е. Това е отмятане на чавки и видима загуба на време. Не мога да разбера за какво им трябва това време и какво печелят – може би единствено стоенето си на власт. На каквото и ниво чиновници да са, те изпитват усещането, че управляват. И лексиката им е такава: “преценихме”, “даваме”, “ще ви дадем”... И в същностната култура на взаимоотношения този диалог е невъзможен. Те трябва да проумеят, че <em>не дават</em>, а става дума за пари от данъците на хората и тяхната задача е да намерят най-точния път да разпределят тези пари, дори в моменти на криза, обслужвайки всичките разнопосочни нужди в държавата. Надявам се, че ще дойде време, когато тази лексика ще бъде неприлична и всеки ще си гледа работата. Спомням си, че в тоя разговор от 2007 ти казах, че правенето на кино в тази страна не е въпрос на пари, а на вътрешна необходимост. Открай време твърдя, че, избирайки тази професия, още като кандидатстваш в академията, трябва да си наясно, че тя не ти осигурява разпределение и заплата. Режисурата е жестока професия. Успяваш или не. И така е навсякъде по света. Не става въпрос за хонорарите, а за истинската необходимост от правенето на изкуство. Няма страна без него. Просто не е възможно. За това иде реч, а не за спекулите и класическите хватки, които упражняват властващите “ама те пискат за заплатите си”. Това си е битка. Не бях готова за обидите, които трябваше да преживея. Засегнах се и от разговора ти с Цветодар Марков (вж. “Култура, бр. 3 от 2011 – бел. а.), където той твърди, че случайни хора са отишли на срещата с премиера.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Казва следното: “Не бях съгласен и със състава на групата, която почти се самоизлъчи да преговаря от името на протестиращите. В името на единството премълчах”. Цветодар споделя мнението си. И не мога да допусна, че визира теб или Росица Вълканова.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Как „се самооизлъчи”, за Бога! Тази група беше излъчена след седем часа спорове между всички протестиращи професионални киноорганизации и беше резултат от гласуване. Не се правя на ощипана госпожица. Не става въпрос, че моето самочувствие е неустойчиво и че това може да ме разклати. Имам признание по света и няма какво да се лъжем – в киното се занимавам с такива неща, които едва ли човек с неустойчиво самочувствие би устоял... Но ми стана мъчно. Хич други филми да нямам, “Писмо до Америка” ми стига да не съм случаен човек. А що се отнася до Росица Вълканова, просто няма как да се разкаже новата история на българското кино, изваждайки нейните филми. Тази квалификация по наш адрес говори за страшно клатене. И ми се ще да говорим за приемствеността и за амбицията. Наистина, в момента се случват много добри неща на българското кино. Появиха се млади и не дотам млади дебютанти и правят различни и свежи филми. И всички много им се радваме. Поне, откакто аз съм в киното, не е имало такова добро разположение към младите. Когато ние прохождахме в края на 80-те, кинообществото бе много по-кастово и затворено. А и времето си беше цензурно. Пък ние, малко или много, бяхме хулигани. А това изобщо не се толерираше. Всичко беше различно. Улавям се, че мога да простя на млад човек доста повече, отколкото на някого на години. И с голяма част от днешните млади колеги имам истински разговори, усещам ги. Хубава е дързостта им, но не приемам самочувствието им, че от тях започва всичко. Не може да е така. Това ме кара да се чувствам като в мол. Атмосферата в моловете е такава някаква - сякаш нищо не е съществувало преди &nbsp;тях – стерилно, измамно лъскаво и временно. Това ми носи голяма екзистенциална тъга. Сигурна съм, че нещата в българското кино крайно ще се стабилизират, когато се сложи край на традицията в тази страна талантливите възрастни хора да си тръгват обидени. Това е просто закономерност в културния ни живот.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Мисля, че във всички сфери е така. И според мен е въпрос на манталитет.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Да, някакво много, много дълбоко, интересно и важно за анализ желание да се изядат, да се смачкат възрастните хора. Примерите са много, но си мисля, че в културата нещата ще потръгнат по-добре, ако има и най-малък белег на приемственост. Защото все ще се явяват симпатични млади хора и не е възможно всяко следващо поколение да иска да унищожи предишното. Това говори за маргиналност.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>И за провинциализъм.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Да. За жалост.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Това съвпадна и със ступора, в който е в момента ИА Национален филмов център – няма пари, няма комисии...</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Така е, и кризата се намеси. Но имам болка на тема приемственост. Младите трябва да снимат – това не подлежи на обсъждане. Но не може и не бива доказаните автори от предишните поколения да не правят филмите си. Те може да не са най-авангардното кино, но носят белега на мъдрост, което е страшно важно. Може би и аз самата остарявам и екзистенциално започвам да мисля за тези неща, сигурно е така, психоаналитик може да го каже...</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Окуражаващ и радостен е боксофис походът на новите български филми. Това се отнася дори за “Стъпки в пясъка”, който бе лишен от професионално изведената рекламна стратегия на “Мисия Лондон”, “TILT” или “Love.net”. Но, да си призная, напоследък започвам да се отнасям амбивалентно към този зрителски бум – от една страна, безспорно съм щастлива, защото публиката опровергава твърденията на властта, че българското кино е негледаемо, но, от друга, малко ме притеснява епидермалната комуникативност на някои от филмите, на моменти преливаща в пошлост. И направо е плашещо появилото се самодоволство в някои режисьорски изказвания, че едва ли не сега започва истинското българско кино. Звучат арогантно...</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Разбирам те много точно. Това е също много сериозна тема за анализ и е ваша работа, на критиците. Радвам се страшно на успехите на всички тези филми и съм обнадеждена, защото имам вътрешното чувство, че това е абсолютно необходимо, за да се случи и авторското кино. Някак си аз самата, която правя трудни от зрителска гледна точка филми, имам предвид “Разследване”...</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Защо да е труден – той те връхлита, потъваш в дълбоко преживяване.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Така си мислех и аз и на това се надявам, но той имаше по-трудна зрителска съдба, която съвпадна с умората на обществото. Чувала съм, включително от близки, смислени хора: “Не мога повече да бъда предизвикван да мисля, защото съм страшно уморен и уплашен. Имам нужда от разтуха”. Зрителският успех на филмите ни съвпадна и с необходимостта на обществото да бъде забавлявано като отдушник. Но процесът е много сложен. Може и да е наивно, но си мисля, че, за да има място и за филми като “Разследване” и те да бъдат посрещнати от собствената си публика, трябва да ги има и тези, разведряващите, разтушаващите. Защото публиката е много специално нещо. И друг път съм ти казвала – никога не смея да я предполагам. Не съм от режисьорите, които си казват “сега се гледа това” и го предлагам. Просто не мисля така. За мен е важно дълбоко да вярвам във филма си, за да го издържа от начало докрай. Знам, че тази вяра се отпечатва вътре във филма и за мен това е важно. После публиката има свободата да реагира по неин си начин. Срещата между филма и публиката е химия. От наблюденията си върху други европейски страни, като Холандия и Унгария, съзнавам, че трябва да има стабилно комерсиално кино, за да се възприеме и авторското. От твоите думи останах с впечатлението, че публиката не е готова трите филма, произвеждани на година, да бъдат интелектуално кино.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>И не бива. Минахме през подобни ситуации. Отварянето на киното ни е страшно важно.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Изключително! Освен това, в чисто човешки план, огромните опашки за филми в Кан, т. е. този глад за кино, е невероятно зареждащ за един режисьор. А когато се случва и тук за български филм, е направо щастие.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Така е, но да не забравяме, че това са филми, произведени в друга ситуация, а реализирането на проекта от сценария до екрана отнема няколко години. И сега има реална опасност догодина да секне приливът на нови филми, да се изгуби инерцията, да се върнем към онова болезнено напъване за два-три филма годишно...</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Много е страшно. Не знам как ще се измъкнем от тази клопка. Вече наистина не разбирам смисъла от това изпитание, в което живеем. Ако допреди четири-пет години за мен още работеше мантрата на управляващите “няма пари за болници, не е момент за кино” – нещо, с което те зверски злоупотребиха, сега вече не разбирам защо е това наказание. Те правят всичко това от неразбиране, но е непростимо.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Какъв късмет имат управляващите, че точно ти получи наградата на ScriptEast.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Моят вътрешен разговор с тях е в тази посока: господа, аз съм професионален режисьор и писач на сценарии и тази награда доказва, че съм се справила много добре в международен контекст. Защо вашето управление на държавата е толкова посредствено и аматьорско?! След здравеопазването се появи друга мантра – магистралите. Тези политици управляват държавата в нейната цялост и противоречия и мантрите вече са недопустими – хората имат нужда от успех. Спор няма, магистралите трябва да бъдат направени, всеки иска безопасен път до морето и знам колко важни са за икономиката. Но те са твърде малка цел и тези управляващи трябва да мислят за необходимостта на хората от духовно съизмерване с Европа. Изтощих се от чакане да мине този Преход вече двайсет години. И така мислят всички техни гласоподаватели, не мои.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Темата на “Лъжесвидетел” не е свързана директно с България. Доста любопитно е, че български автор се е хванал с изследването на националните и универсални измерения на отговорността през случка в Хагския трибунал, свързана с войната в бивша Югославия. Каза ми преди време, че темата е инспирирана от текст на Жерминал Чивиков, публикуван в “Култура”.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Да, това беше първото запалване. Разбира се, сценарият отиде твърде далеч, но оттам поехме. В този смисъл не е случайно, че ние се одързостяваме да направим този филм – точно двама българи задълбочено и от различни позиции изследват какво се случва с процеса в Хага и особено с делото Милошевич: Жерминал Чивиков и Татяна Ваксберг. Книгите им са ценени и цитирани в Европа. От тях разбираме колко малко знаем за съседите си и колко е важно случилото се и за нас. Парадоксално, връщането ни от Кан с наградата съвпадна с етно-религиозните припалвания тук, пък няколко дни след това арестуваха Младич... Във филма става дума за участието на малкия човек и малката държава в големите политически събития.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>Гледала ли си “Буря” на немеца Ханс-Кристиян Шмид - първата европейска копродукция, посветена на Хагския трибунал, където също участва и Холандия, както в “Лъжесвидетел”? Там също присъства темата за малкия човек, лъжата, спекулите...</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Да, не съм от най-горещите му фенове. Нашият филм е в тази посока, но е съвсем различен. Разбира се, пласирайки го в такъв сюжет, той става много по-отворен, по-значим.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>“Разследване” разказва за безбожници, има ли Бог в “Лъжесвидетел”?</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Има Богове. И колко е невъзможно да приемеш различието и до какви чудовищни неща се стига.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">- <strong>През 2007 с теб си говорихме и за необходимостта от Българска филмова академия и ето, преди дни бяхме заедно на втората й церемония. Точно там бе отпразнувана и 20-годишнината на НФЦ.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>- </strong>Неусетно се изтърколиха, като миг. Имаше трудни години, понякога - и управление, което и аз самата съм критикувала. Но, повярвай ми, когато след наградите на БФА четиримата му шефове се събраха и разрязаха заедно тортата “20 години НФЦ”, много силно се изкефих, защото тези хора бяха заедно. Това е обещаващ жест. Пак става дума за приемственост. В момента най-важното е да се изпълнява Законът за филмовата индустрия и проектите да вървят.</p> <p>&nbsp;</p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial">Разговаря <strong>Геновева Димитрова</strong></p> <p style="margin: 0px; font: 12px Arial"><strong>1 юни 2011 г.&nbsp;</strong></p> <p style="margin: 0px; min-height: 14px; font: 12px Arial"><br /></p> <p style="margin: 0px; min-height: 14px; font: 12px Arial"><br /></p>