Фил Колинс. Изкуплението

- Защо издавате отново соло албумите си?

- Не искам да хапя ръката, която ме е хранила, но ме свързват само с моите сингли. Познават хитовете ми, но във всеки албум има десет или 11 други заглавия, които не са били забелязани. Имах хубава кариера и това е подходящият момент, за да наблегна на моите дискове. Още повече, че с новите технологии те ще звучат по-добре отпреди. И ще включа в тях много песни, които не са били издавани.

- Слуховете твърдят, че ще се върнете към музиката и ще заминете на турне. Истина или лъжа?

- Не, аз съм напълно неспособен на това. Един американски журналист обяви завръщането ми и това беше твърде преждевременно. Счупих си крака и сега ходя с бастун. Няма да бъда в състояние да тръгна на турне. Вече не свиря на барабани, ръцете ме болят, гърбът ме боли и имам увреден слух. Но съм готов да се върна към музиката по друг начин, да напиша нови песни. Ще замина да живея в Маями с децата и последната ми съпруга, там ще направя студио и смятам да си купя барабани. Просто за да посвиря, но знам, че няма да бъда в състояние да си върна предишното ниво. Там ще живея по различен начин. Последните години не бяха приятни. Това, което искам най-много, е да бъда със семейството си.

- Като че ли идвате отдалеч…

- Връщам се отдалеч. Когато разбрах, че животът ми на музикант, така както аз го разбирах, е приключил, заради здравословните ми проблеми, изпаднах в депресия, след това в алкохола. Въпреки това не съм бил алкохолик! (Той се смее). Да, знам, че всички алкохолици казват това… Децата ми бяха заминали за Маями, вече не правех нищо, бях като пенсионер. Усещах, че имам право да не правя нищо, да се забия пред телевизора в 11 часа и да си налея питие. Преди три години успях да се справя с този проблем.

- Трябва да е било трудно това бездействие, като се има предвид, че вие наистина бяхте свръхактивен!

- Малко прекалявах. Дадох си сметка, че трябва да съм бил много дразнещ преди, защото бях навсякъде. Това не беше заради егото ми; често ми се обаждаха и аз не умеех да казвам “не”. Когато Ерик Клептън иска да свириш с него, не отказваш. Не бих го направил пак, дори и да изпитвах удоволствие. След това спрях да харесвам човека, за чиито подвизи четях във вестниците. Имах чувството, че това не съм аз, вече не бях под контрол, това беше човек, когото не харесвах.

- Английската преса винаги е обичала да се заяжда с вас. Знаете ли защо? 

- Не. За нея аз съм мишена, това се превърна в традиция. Аз съм човек, когото всички обичат да мачкат, това е нещо като национален спорт… Дори и Ноел Галахър се включи! Но аз мисля, че същевременно ме харесват и това вече не ми пречи. Клиф Ричард има същия проблем като мен.

- От всичко, което сте правили, кое ви е оставило най-хубав спомен?

- Никога не съм бил толкова щастлив, както когато свирих на барабани с Ерик Клептън. Всичко, което трябваше да направя, бе да бъда зад един от най-великите музиканти в света. Освен това, той много ме разсмиваше. Все още поддържаме връзка, пишем си есемеси.

- Какъв спомен пазите от Live Aid, когато хванахте самолета, за да свирите в един ден в Лондон със Стинг и във Филаделфия с Клептън и “Лед Цепелин”?

- Това беш луд ден и разбирам, че може би съм подразнил много хора. Прекалих. Но бях много разстроен, че ме упрекнаха за лошото представяне на “Лед Цепелин”.

- Какво стана?

- Всъщност те не бяха във форма. Джими (Пейдж - б.а.) не беше свирил от доста време, Робърт (Плант - б.а.) също. Атмосферата беше средна, те могат да бъдат доста неприятни, когато са заедно. Пейдж каза след това, че аз съм сгафил, а Плант, който все пак беше мой приятел, каза, че презокеанският полет ме е изморил. Това не беше така. Аз си свърших работата, те ме нарочиха за изкупителна жертва, защото не бяха много добри. 

- Непрекъснато има слухове, че първоначалният “Дженезис” се събира отново. Какво мислите за това?

- Мисля, че няма да стане. Аз съм “за”, ако можех да свиря, както преди, но аз не мога. И ако “Дженезис” се събере, ние ще свирим само репертоара от времето на Питър, публиката ще бъде изненадана. Има много малки шансове това да се случи.

- Една канадска група, The Musical Box, свири всички концерти на “Дженезис” с Питър Гейбриъл. Познавате ли ги?

- Да, дори се съгласих да изляза при тях на сцената в Женева, когато ме извикаха, и това беше грешка. Вече не си спомнях моите партии за барабани, бях ужасно притеснен. Вероятно те свирят по-добре, отколкото ние навремето.

- Пишете ли автобиография?

- Да, стигнал съм до средата, това много ме забавлява. Поне паметта не ме е изоставила, спомням си всичко. Започнах преди пет години. Аз съм много откровен, казвам всичко, нямам човек, който да пише вместо мен, но има някой, който ми помага, в смисъл, че аз разказвам, а той записва. Писането е упражнение, което познавам, написах книга от 400 сраници съвсем сам, за битката при Аламо (The Alamo and Beyond), рядка и скъпа книга, която се продава по Amazon.

- Това е любопитен избор…

- Очарован съм от Аламо. Купих много предмети от тази битка. (Той дари цялата си колекция на музея - б.а.). Пред дома ми в Маями имам оръдие, което е било в Аламо. Това е свързано с детската ми страст към телевизионния сериал “Дейви Крокет” на Дисни. Последният епизод, в който той умира при Аламо, ме беляза за цял живот. Прочетох всичко, което можеше да се прочете за Крокет.

- Като момче, носехте ли траперската шапка на Крокет?

- Да, разбира се! Всички момчета от моето поколение носеха шапката на Дейви Крокет. Никога няма да се разделя с нея! Имам снимка, която ще сложа в книгата си.

Ерик Клептън и Фил Колинс на живо 

Превод от френски: Галя Дачкова