Хайде да използваме един забранен прийом. Да изнесем пред скоби всички изявления, политически кампании, личностни особености и „кредитната история“ на сирийския конфликт. След което, от гледна точка на действията на основните играчи, да погледнем „неутрално“ какво става там сега.
Как би изглеждала картината, ако изнесем пред скоби гореспоменатите неща? Тогава изглежда, че играчите действат съгласувано. САЩ, реализирайки отдавна обявената цел на Белия дом, взеха решение да прекратят присъствието си в Сирия, защото са на мнение, че тяхната мисия там, свързана с разгрома на терористичната псевдо-държава е изпълнена. Това поставя в опасна ситуация кюрдските отряди, които помагаха на американците да изпълнят мисията си, но самите те бяха само ситуационен партньор.
Дългосрочен партньор на американците в тази зона е Турция, с която сега отношенията са сложни, но за сметка на това от много години има установени трайни връзки в рамките на НАТО. Турция има свои интереси за сигурността си, които са свързани с отслабване на влиянието на кюрдските формирования по протежение на собствената им граница. Но Вашингтон тръгна срещу своя стар съюзник. Нещо повече, с визитата на вицепрезидента Пенс в Турция, американците положиха усилия техния ситуационен съюзник да получи възможност да минимизира щетите от действията на турците.
В днешният момент Русия е призната от всички за най-важният нерегионален играч на терена. Без разбирателство с нея, никой не може да предприеме нещо сериозно. В Турция осъзнават, че бойната им операция е възможна само до степен, до която няма опасност от стълкновение с правителствените сирийски войски и подкрепящата ги Москва.
Съединените щати също осъзнават, че ако не искат да изпуснат духа от бутилката, което е свързано с риска от ново активизиране на притиснатите сега радикални ислямисти, трябва да разрешат на сирийските и руски подразделения да вземат под свой контрол освободената инфраструктура. Днес се поддържа постоянна комуникация между военните представители на САЩ и Русия и между политическите представители на Турция и Русия. Страните изработват съвместно определен алгоритъм на действията си. Естествено, този алгоритъм не може да бъде съгласуван до най-малките подробности, но той очертава общите контури на действията. Това не налага необходимостта от пряко взаимодействие, но обозначава взаимно приемливите „червени линии“. И в крайна сметка по този начин се избягва челният сблъсък на интереси.
Турция получава мълчаливото одобрение на двете велики държави за зоната си на сигурност, макар че, честно казано това е незаконно. САЩ излизат от този рунд на играта, частично запазвайки имиджа си, защото не смятат, че това е важно за тях. Дамаск, разпростира зоната си на юрисдикция върху сегмент от неконтролирана до този момент територия. Кюрдите започват преговори с правителството на Асад за условията, при които могат да останат на сирийска територия, като фактически признават правителството на Асад за легитимно, като в замяна получават необходимата защита, която то ще им осигури.
Русия утвърждава ролята си на главен регулатор и гарант, разширявайки едновременно с това и военните си възможности. Вече се създават предпоставки за следващи опити да се очертае образа на новата Сирия. Такава е идеалната картина. Това е така при условие, че всички действат рационално и разумно.
А сега да отворим скобите и да внесем всичко, което изнесохме пред тях, обратно. Обективно, в буквалния смисъл на думата, съгласуване няма. По-скоро всичко се случва де факто. Позицията на САЩ е крайно противоречива, защото решението на Тръмп да напуснат Сирия се отрича от по-голямата част от политическата общност. Това решение нанесе удар и върху електоралната му база. Отказът от подкрепа на кюрдите предизвика недоволството на християнските фундаменталисти, които са една от важните опори на тръмпизма и същевременно удари по имиджа на Америка, така че Белият дом започна да увърта в обясненията си за изцепките на Тръмп.
Нивото на взаимодействие с Турция също е непонятно. Първо ѝ дават „зелена светлина“, а след това включват „червена“. В отношенията има много емоции и натрупани обиди, което въобще не помага на рационалността. Между Путин и Ердоган ситуацията е много по-проста и натрупаният между тях опит за разрешаване на форсмажорни ситуации е по-голям. Но и там не може да се мине съвсем без напрежение. Турция нахлу на суверенната територия на Сирия, което засега е възможно „по-малкото зло“, но противоречи на основните принципи на Русия. А и като цяло, е много голям рискът бойните действия да излязат извън контрол и да се разпространят на територията на страната.
Виждаме и крайно сдържаната позиция на Иран, който не харесва активността на Турция, защото разклаща и без това крехкото статукво.
Кюрдите се чувстват обкръжени от врагове и могат в даден момент да започнат да се държат агресивно. Като цяло обстановката изглежда много двусмислена. От една страна, случващото се не противоречи на логиката и при определени обстоятелства даже е възможно да създаде благоприятни условия за урегулиране на процеса. При това, прави впечатление фактът, че взаимодействието между основните играчи (САЩ, Русия и Турция) се гради не на принципа на взаимното доверие и съвпадение на интереси. Преобладава рационалното разбиране, че интересът на всяка една от страните е невъзможно да бъде въплътен в живота, без да има контакт с другите две страни.
От друга страна, има нарастващо емоционално и пропагандно напрежение, чиито заложници могат да бъдат всякакви разумни или дори оправдани намерения. Публичният дискурс оказва натиск върху Ердоган, Тръмп и Путин. Неслучайно на Запад всички в един глас започнаха да коментират, че Русия е победителя, че от нея зависи всичко и т. н. Тръмп и останалите пригласят на този хор, опитвайки се, съзнателно или не, да провокират желание да бъде догонена триумфалната Москва, но всъщност стремежът им е да я поставят на мястото ѝ.
В Сирия настъпва поредният решаващ момент и залозите са високи. И тук главното са здравите нерви и трезвите сметки.
Превод от руски: Никола Стефанов