- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 15131
- 26
Българската войска днес води жалко съществуване, едва ли някой честно би могъл да противоречи. Най-могъщата някога военна сила на Балканите днес е колкото да напълни един неголям музей; сведена е до състояние на обгрижваща политиците безплатна таксиметрова обслуга, в смисъл на безплатна за тях, иначе разходите за самолетите и ядките в тях плащаме всички ние колективно. Съвременна България всъщност не разполага с въоръжени сили, та затова е тъжен нашият спомен за последната победна война на България – Отечествената от 1944/1945 г.
Дори това, че днес България е лишена напълно от въоръжени сили, не е основание да не припомняме славните страници от военната й история, все някога ще дойде друго време, в което безкористната грижа за миналото ще бъде следствие от честна обществена позиция, а не резултат от скоростта, с която се пълнят банковите сметки. Понеже няма по-тежка историческа присъда от забравата, трябва отсега да се готвим за това време, то непременно ще дойде.
Може да се наблюдава странна тенденция. Колкото повече се стопяват останките от българската войска, толкова по-креслива е патриотарската шумотевица в наши дни – то не беше военните да носят километрично национално знаме, то не бяха помпозни и скъпоструващи чествания и припомняния на загинали герои, то не беше показна загриженост за войнишки гробища с цел да се покажем пак по телевизора. Но забележете, единствено падналите за България в удобни на днешната продажна власт исторически събития се честват, техните подвизи се припомнят. А и защо не, хем нищо не струва, хем се изпълнява поставената политическа задача, хем се прикрива изчезването на българската войска и пълното подчиняване на останките от нея на чужди интереси.
Да, никак не им е лесно на продажниците, които трябва да представят пълната загуба на национален суверенитет като процъфтяване на независимостта ни. А и така всички са доволни – професионалните патриоти прибират полагащото им се, политиците потриват доволни ръце след някоя хубава нова далавера с военния бюджет, а лековерният читател/зрител е захранен с поредната доза плацебо и прах в очите. Страда единствено историческата правда, но кого днес интересува това.
* * *
Успоредици
Ентусиазмът в началото на Отечествената война на българския народ 1944/1945 г. е неописуем. Вляво: записване на доброволци в София, септември 1944 г. Вдясно: ушиване на униформи за войската в Интендантската работилница в София, края на септември – октомври 1944 г.
Отечествената война от 1944/1945 г. днес е незаслужено отпратена в забвение, а именно тя е последната победна война на България; именно отми срама от челото на България в завършека на Втората световна война (1939–1945 г.). Единствено тази война, която бе българският принос за разгрома на нацистка Германия и съюзниците й, можеше да ни причисли към победителите, след като до 16 часа на 8 декември 1944 г. България бе сред страните, които се наредиха съвсем доброволно в хитлеристката коалиция. Единствено българската войска можа да предотврати загубата на още български земи, а и бе съхранена в границите на България Южна Добруджа, присъединена в началото на войната.
Често се спекулира с предадените ни от Германия български земи в Македония и Беломорска Тракия, тия земи изначално ни бяха предадени само за временно управление до края на войната, когато този въпрос трябваше да бъде решен уж окончателно. Историческата истина е различна от пропагандните военновременни лозунги и величаенето на царя Кобург като „Обединител”; половинчатото решаване на българския въпрос се оказа в крайна сметка по-скоро вредно за държавата и народа ни, натоварването ни по време на най-кървавата война в човешката история със зловещата роля на жандарм в земи с твърде чувствително население навреди съдбоносно на България, не доведе до никакво решаване на българския земски въпрос и предопредели за десетилетия, ако не и за векове напред, а може би и завинаги, свиването на българското землище. Именно поради това обновената нова Българска войска – чрез вливане на партизани в нея и премахване на най-фашизираната част от офицерството – се наложи още веднъж да води боеве за освобождаването на Македония.
Сега няма да се заемаме подробно с хода на войната, ще оставим за нея да говорят накратко документите, снимките и картите от онова време.
Карта на разположението на българските войски през първия период на Отечествената война на България от 1944/1945 г. С черти от гъсти точки е отбелязан районът на действие на всяка от трите български войски, с петолъчни звезди са отбелязани градовете, в които се намират техните щабове. Белите стрелки сочат главните направления, в които се разгръща настъплението на съветските войски в Белградската операция – Югославската народноосвободителна войска (ЮНОВ) участва в освобождаването на града, а главна задача на Българската народна войска (БНВ) е прикриването на съветското настъпление от юг.
„Под натиска на бързо развиващите се събития и в резултат на борбата на народа, армията и народните въстаници в страната е установена власт на Отечествения фронт. Това даде пълна възможност да се влеят и координират усилията на армията и [на] въстаническата войска в служба на Отечествения фронт и родината. Предвид това заповядвам:
Въстаническите зони, дружини, бригади и отряди да се влеят в редовете на армията, като създадат общо командване на отделните военни части. Командирите на въстаническата войска запазват командуващите места, каквито са заемали във въстаническата армия.”
Заповед, подписана от министъра на войната Дамян Велчев (1883–1954) и от командващия Народноосвободителната въстаническа армия Благой Иванов (1898–1951), 9 септември 1944 г.
„От 16.00 часа на 8 септември т.г. България е във война с Германия. Очаква се последната да реагира като ни атакува за да ни разстрои и [да] не даде възможност да изпълним поетите задължения по обявения от България неутралитет ... Нашето командване е решило да се противопостави на евентуалните германски намерения, като съсредоточи разполагаемите за сега сили [както следва] [изброени са подробно военните части и позициите, които те трябва да заемат]...”
Из заповед № І-1236 на главнокомандващия българската войска генерал-майор Иван Маринов (1896–1979)
Победният ход на Първа българска войска през втория период (25 ноември 1944 – 15 май 1945 г.) на Отечествената война на България (1944–1945 г.) преминава през Югославия, Унгария и Австрия. Най-западната точка, до която достигат българските воини, е Фьолкермаркт (Великовец), недалеч от Клагенфурт (Целовец), главния град на федералната земя Каринтия, а най-северната – Лайбниц (Липница), южно от Грац (Градец), главния град на федералната земя Щирия, в днешна Австрия; ръчно рисувана карта на стр. 8–9; в. „Земляк”, бр. 20 от 16 юни 1945 г.
Отечествената война на България е най-мащабната от всички войни, които България е водила някога в 1336-годишната си история, победата в такава война има двойна цена. Понеже Българската войска е в състава на съветския Трети украински фронт, наложително е да се припомни и тук, че български воин в последната победна война на България нито веднъж не е получавал заповед от чужденец, който и да е той. Всички заповеди до българските бойни съединения се издават от Генералния щаб на Българската народна войска и от никой друг. Особено в първия период на Отечествената война на България българските войски изпълняват напълно самостоятелни бойни задачи в Македония и в Източна Сърбия. Доколкото трите войски – РККА, БНВ и ЮНОВ са съюзници, те, естествено, съгласуват действията си срещу общия враг. Това е общо дело, подчинено на общ замисъл, всичко друго, което може да се чуе тук-там е историческа алабалистика.
Белградчани възторжено приветстват завръщащите се с победа български воини. „Да живее братската българска армия”, пише на платното, което носят белградчани (вляво). Вдясно: от военна кола на поздравите отговаря помощник-командирът на Първа българска войска генерал-майор Щерю Атанасов (1902–1967); 13 юни 1945 г., Белград
Триумфалното завръщане на българските воини през Унгария и Югославия е само един от епизодите на взаимно възхищение и съпричастност, които балканските народи всъщност хранят един към друг, противно на старателно подхранваните от чужбина митове. Възрастните в Белград още помнят собствения си възторг от посрещането на победната българска войска, този триумфален прием е запечатан и върху поостарялата днес фотографска лента.
Първа страница на в. „Земляк” от 16 юни 1945 г., посветена на завръщането на победоносната българска войска в София.
Често трябва да бъдат припомняни думите на генерал-лейтенант Владимир Стойчев: „Врагът е сразен и върху неговия труп победно се развява и българското знаме” (из реч на митинг по случай завръщането на българските воини в родината на пл. „Александър Невски” в София, 17 юни 1945 г.)
Свързани текстове:
http://glasove.com/komentari/35284-prinos-kym-teoriqta-za-hraneneto-na-chujdata-vojska
(Принос към теорията за храненето на чуждата войска)
http://glasove.com/komentari/51326-plach-za-bylgariq
(Плач за България)
http://glasove.com/categories/komentari/news/naemnici
(Наемници)
Тази седмица:
На 9 май ще се навършат 72 години от капитулацията на нацистка Германия във Втората световна война. За справедливото отбелязване на този ден именно на 9 май, а не на 8 май, вж. Успоредици в:
http://glasove.com/categories/komentari/news/denyat-na-velikata-ni-geopoliticheska-pobeda
(Денят на великата ни геополитическа победа)
