Политика и улица

<p>До войната демокрацията се развиваше съвсем в друго направление. Правата на парламентарните мнозинства бяха ограничени в известни рамки, които в никой случай не се прескачаха. Така е днес в истинските стари демокрации, дето се роди народовластието. В Англия и Съединените щати, във Франция и другите неутрални през време на войната демокрации и днес има граници, които парламентите не могат да прескачат. Областта на така наречените индивидуални права и свободи е неприкосновена и свята. Върху тях не могат да посягат и законодателните тела.</p> <p>Истинската демокрация е с две лица. От една страна, правото на мнозинството да урегулира отношенията между гражданите и отношенията на последните към държавата; от друга страна, правата на гражданите, върху които не могат да турят ръка нито парламентите, нито правителството. Тия две страни на демокрацията се разширяваха и задълбочаваха, без да се унищожават взаимно. Правото на държавата да посяга върху частната собственост, например, се разшири, но и правата на гражданите да не бъдат произволно арестувани, да не се посяга върху свободата им да се изказват публично, неприкосновеността на жилищата и пр. &ndash; всичко това се задълбочи и разшири.</p> <p>Новото време, обаче, докара съвсем ново положение в страните, които са демокрации само наглед, само за форма. В тия страни се пеят химни на самоуправлението и народовластието. В същото време парламентите, за които е съмнително дали изразяват волята на мнозинството от народа, посягат със закони върху човешката личност, върху свободата на гражданите, върху мисълта и съвестта на хората. Безскрупулни правителства отиват още по-далече при прилагането на тия противодемократични закони. Под влияние на болшевишката практика, която даде така печални резултати в Русия, гаранциите за индивидуалната свобода се унищожават и демокрациите по форма се превръщат в истински сатрапии. В тия демокрации гасне мисълта, гине човешката индивидуалност, тъпче се всичко свято за хората, стражарската ръка бърка и в онова, което е солта и смисълът на човешкия живот. Така се обезценява една форма на управление, която в просветените страни дава на гражданите максимум облаги и която прави от държавата майка за всички граждани.</p> <p><em>(в. "Зора", 21 ноември 1921 г.)</em></p> <p>ПЪТЯТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА</p> <p>Подчертавайки липсата на възпитание у демокрацията, която иде, знаменитият французки историк Токвил още преди сто години близо се провиква: &bdquo;Неминуемо и неотразимо демокрацията ще дойде. Никой няма да е в положение да я спре.&rdquo;</p> <p>Какво ще стане със света, културата, с политическите свободи, ако демокрацията възтържествува преди да е подготвена? Хора от улицата ще се издигнат до управлението. Те ще разрушат всичко, съградено с толкова усилия и жертви. Заемете се, казва гениалният французки историк &ndash; който е написал само две книги &ndash; с политическо възпитание на демокрацията. Иначе много ценности и цивилизацията ще пропаднат.</p> <p>Всичко това аз цитирам по памет; у автора то е казано много по-силно и по-добре.</p> <p>След като са написани тия слова, отечеството на Токвил преживя още две революции и неговото пророчество се сбъдна отчасти. За щастие, обаче, политическата култура и политическият опит на французкия народ бяха доста големи, та Франция не изпи до дъно горчивата чаша.</p> <p>Други народи, демокрацията у които не беше никак подготвена, изпитаха всичкия ужас на пророчеството му. "Невъзпитана и дива", както казва Токвил, улицата разби дверите на управлението и се добра до властта. Първата работа на така нахълталата в управлението тълпа бе да посегне върху политическите права и личните свободи на гражданите. И оттук нататък започнаха политическите вакханалии и лекомислените социални опити, които се диктуваха само от чувството на мъст и ненавист.</p> <p>Най-добър пример в това отношение ни даде болшевишка Русия. Но тя в това отношение не остана сама, уединена. Макар и по-боязливо, и други последваха примера й.</p> <p>Неподготвената улица стана играчка в ръцете на разни демагози, които гъделичкат нейните страсти и нейната суета, нейното чувство за онеправданост и нейната дива завист и злоба. Взели веднъж по такъв начин тълпата в свои ръце, полукултурните демагози си играят с нея, като й внушават, че бялото е черно, а черното бяло. Невъзпитана политически и неподготвена, тълпата взема като евангелски истини думите на ония, които по гърба й са се изкачили до властта.</p> <p>Демагозите, обаче, не винаги хитруват с тълпата. Излезли от самата нея, те са ограничени и неподготвени &ndash; умеят само да гъделичкат. В ласкателствата са съвършени. Те винаги знаят гъдела на онеправданата простотия. Обаче те живеят и с илюзията, че всичко знаят и всичко могат. Оттук иде тяхната претенциозност и самонадеяност. Просветеният човек знае, че познанието няма граница, че науката е безкрайна и той винаги се отнася с респект към чуждите мнения. Полуинтелигенцията, наопаки, смята, че нейното мнение е всякога непогрешима догма. Когато не лукавствува, разбира се. Оттук иде самонадеяността на демагозите.</p> <p>Ето в какви ръце попада неподготвената политически улица, която разрушава придобивките на истинската демокрация, която унищожава, покрай материалните блага, и най-възвишените ценности, като личната и политическата свободи.</p> <p>Затова демокрацията, която вече е на трона, трябва да се възпитава искрено и честно, за да се спасят много придобития на човечеството.</p> <p><em>(в. "Зора", 5 декември 1921 г.)</em></p> <p>ПОЛИЦЕЙСКА И ПРАВОВА ДЪРЖАВА</p> <p>Европейските държави до световната война бяха се простили с полицейския режим. Изключение правеха една-две държави, като Русия и Турция, които бяха и са колкото европейски, толкова и азиатски държави. Само в тия две държави полицията можеше да разполага с личността, имота и живота на човека.</p> <p>Западноевропейските държави отдавна събориха, и то най-често чрез революции, полицейските режими. Така нареченият стар режим във Франция и другаде, това е режимът на полицейската държава. През стария режим полицията е била всесилна. Нямало е кой да я контролира и спъва произволите й. Зад полицията, разбира се, са стоели най-високопоставени и неотговорни лица.</p> <p>Конституционният режим е не само господство на народното мнозинство. Чрез конституционния режим гражданството е целяло да гарантира от произволи и посегателства човешката личност, човешкия живот и имот, убежденията и съвестта на отделните хора. Ето защо чрез конституционния режим се гарантират гражданите не само от произволите на полицията, а и от посегателството дори на самите законодатели. Страшна ерес е, че законодателните тела могат да гласуват какъвто закон им скимне, дори и закони, които унищожават гаранциите за човешката личност, за човешкия живот, за убежденията и съвестта на хората.</p> <p>Едно подобно разбиране не е далеч от схващането на полицейската държава, против която човечеството се е борило с векове. Защото демокрацията е медал с две лица: от една страна, господство на мнозинството, а от друга, осигуряване и задълбочаване на личните свободи и права, личната неприкосновеност.</p> <p>За гарантиране личността от произволи и неоправдани посегателства, тъкмо за тая цел при конституционните режими властта се разделя на три: законодателна, изпълнителна и съдебна, за да се ограничават една с друга и да се контролират взаимно. Всичко това е създадено, за да се гарантират и човешката личност, и човешкият живот от каквито и да било незаконни посегателства.</p> <p>Тия понятия не са овехтели; може би са вечни за културните и зрели политически народи. Днес от тях се отклоняват само слабокултурните държави като Русия и други полуевропейски и полуориенталски държави. В истинските демокрации полицията се измества от съдилищата; тя е главно техен орган. В истинските демокрации съдилищата се увеличават за сметка на полицията. Идеалната демокрация е там, дето съдилищата ще изместят полицията.</p> <p>Видите ли в една страна многочислена полиция, а съдилищата малко, знайте, че тая държава, какъвто и етикет да носи на фасадата си, е истинска полицейска държава.</p> <p><em>(в. "Зора", 16 декември 1922 г.)</em></p> <p><em>Данаил Крапчев е роден през 1880 г. в Прилеп. Започва журналистическата си дейност в седмичното списание "Македоно-Одрински преглед" през 1906 г. Същата година завършва история в Софийския университет и става четник в Македоно-Одринското освободително движение. С Яворов редактират през 1907 г. в. "Илинден" в София. През 1908 г., след Младотурския преврат, Крапчев заминава в Македония и се установява в Солун, където редактира в. "Отечество", а после и в. "Родина". По-късно в София започва издаването на в. "Вардар". Редактор е на в. "Пряпорец" след Мeждусъюзническата война. През 1919 г. става директор на в. "Зора". Убит е на 10 септември 1944 г. С неговата смърт спира и издаването на вестника.</em></p> <p><strong><em>Заглавието е на редакцията.</em></strong></p>