- Автор: Гласове
- 03 Окт 2020
- 5965
- 30
Прелюдия към есенния политически сезон
Няма летни унивеситети. Няма партийни конгреси. Няма конференции. Има пандемия. Вирусът също така унищожи летните събирания на семинарите на политическата мисъл. И все пак ще има много за размисли и дебати: въпроси, които биха били трудни за обсъждане сред обичайната парламентарна прибързаност и в рамките на съвременната забързана комуникация. Така че, вместо реч, имаме текст; вместо обръщание – есе.
Нелиберален, християндемократичен, консервативен, либерален
Борбата за духовен суверенитет и интелектуална свобода, която започнахме преди години на летните университети, постепенно започна да дава плодове. Бунтът срещу политическата коректност, срещу диктата на налудничава либерална доктрина, моделите на изразяване и модели за следване тече във все по-голямо корито. Все повече хора показват все по-голяма смелост да се освободят от оковите на моделите на говорене, единствено одобрена коцепция за демокрация и единствено одобрена интерпретация за Европа и Запада. Самият опит за бягство не е толкова лесен и рискът от наказание е голям: изключване от академичния живот, загуба на работата, стигматизация, маргинализиране в университетите.
Вече почти всеки ден има такива примери. Но дори и да успеем да избягаме от систематичните патрули на добре платени налудничави либерални граничари, ще трябва да се борим и срещу дълбоко вкоренените рефлекси на все толкова добронамереното обществено мнение. Добре обоснованите аргументи не носят нищо: ако някой харесва национализма, това кара корема на германците да се свие – реакция, подобна на тази, която произвеждат у тях писанията на професор Хазони от Ерусалим. И колкото и копринено да говорим за нелибералната демокрация, терминът е ужасно суров за немските и англосаксонските уши. Така е и днес.
Бунтът срещу либералния интелектуален гнет не само се разширява, но и се задълбочава. Има все по-голям брой убедителни есета, задълбочени проучвания и незаменими монографии. Вече виждаме, че Царят е гол – въпреки отказа на Брюкселския балон да признае това. Доктрината, че „демокрацията може да е само либерална“ – този златен агнец, този монументален фетиш – е развенчана. Сега трябва само да изчакаме прахът да се уталожи и ние не само ще го знаем, но и ще го видим. Изглежда, че консервативните и християндемократически партии и политически движения най-накрая могат да избягат от смъртоносната прегръдка на либералите. От каквато и височина да са декларирани, изявления от рода на „няма такова нещо като нелиберална демокрация“ сега са записани в книгата на политическата глупост.
Консервативните политически мислители най-накрая събраха смелост и използват яснота на мисълта, която дори надминава елегантността на математическите разсъждения, за да докажат, че либерализмът и консерватизмът представляват две непримирими позиции в политическата теория. Те показаха недостатъците в аргументите на онези, които искат да завлекат консерватизма в голямата шатра на либерализма. Меко казано, грешка правят тези, които твърдят, че разделението на властта, гражданските и политическите свободи, защитата на частната собственост и управлението в граници – което е и върховенството на закона – може да бъде постигнато единствено в интелектуалните граници на либерализма и може да бъде приложено чрез либерална демокрация.
Разбира се, познаваме и унгарци, които са решили този пъзел, но са разбрали колко по-приятно е да събираш потупвания по гърба в Брюксел и приятелски усмивки в знак на признателност в мрачните либерални салони, отколкото да си свит като черна овца у дома в Будапеща. Леко отвратително усещане в стомаха не изглежда толкова висока цена. Но днес климатичният контрол и обзавеждането в салоните на Централна Европа и елегантността на техните гости - да не говорим за тяхната кухня - все повече се конкурират с тези на Запад. Отдръпването ще започне скоро – точно какато се случи навремото с Москва.
Съвременното сближаване на консерватизма и либерализма може да се проследи до това, че консерваторите и либералите оставиха настрана своите основни – но тогава все още очевидни - различия в голямата им битка срещу тоталитаризма. Те ги оставиха настрана и сключиха съюз срещу общ враг: съюз срещу нацизма и комунизма, срещу нацистите и комунистите. Това беше дълга борба в продължение на сто години. Степента, до която мислите, аргументите и основните принципи на съюзниците се бяха преплели, се прояви едва когато техният съюз загуби значението си с падането на Берлинската стена на Запад и изтеглянето на съветските войски на Изток.
Политиците, журналистите и дори учените са все по-нехайни при взаимозаменяемото използване на консервативни и либерални понятия и концепции. Прекалено дълго - твърде дълго, около две десетилетия - изглеждаше, че няма нищо лошо в това да бъдеш интелектуално неточен и дори небрежен; изглеждаше, че от това не може да причини сериозна вреда. Това беше отношението на англосаксонските консерватори и на европейските християнски демократи. Сега обаче ситуацията се промени и нещата взеха сериозен обрат. Това, което по-рано изглеждаше като малка интелектуална грешка, лоша позиция, допустима деформация, сега пречи на яснотата на зрението по важни въпроси. Това крие факта, че днес либерализмът и либералите отново представляват най-голямото предизвикателство и опозиция на консерваторите и християндемократите. Основните положения на християнското демократично и либерално мислене са диаметрално противоположни едни на други. В своите атаки либералите се прицелват в най-важните за нас неща, крайъгълните камъни на политическия ред, който желаем, ценностите в основата на консервативно-християнското демократично наследство - като нацията, семейството и религиозната традиция.
Вече все повече хора признават, че ако нещата продължават да се развиват по този начин, християн-консервативните сили ще се окажат помощници в отслабването на нациите, елиминирането на религиозните традиции и унижението и подигравките над семейството. Тук, в Централна Европа, признанието на този факт се е издигнало до обществена и държавна политика. Тук червената предупредителна лампичка е светнала, ние натиснахме ръчната спирачка, и – основно в Полша и Унгария – ударихме камбаните за аларма. Тук имахме достатъчно сила да изтеглим Европейската народна партия (ЕНП) – европейският политически дом на християндемократите и консерваторите – обратно от ръба на пропастта. Тук имаме достатъчно силен инстинкт за оцеляване и достатъчно силен глас, за да заявим, че не трябва да излагаме бъдещето на европейската християнска демокрация на риск - дори и заради толкова разбираемо германско искане структурата на коалиционната партия в Брюксел да бъде копие на тази в Берлин, защото това би бил най-лесният начин за хармонизиране на двата центъра на властта.
Според тази концепция, ако в Берлин християндемократите влязат в коалиция с левицата, тогава ЕНП трябва да последва примера в Европейския парламент. Ако възприемем този подход, след изборите в Германия ще можем да оценим красотата на коалицията между ЕНП и Зелените- такава, която в момента се изпробва в лабораторията във Виена.
В Централна Европа обаче има бунт срещу идеята за такова извращение - не само на основата на добрия вкус, но и на здравия разум. Разликите между либералната и християндемократичната политическа теория са важни не само в сферата на академичните среди. Те имат и сериозни практически политически последици.
Без да детайлизираме философските аргументи, простиращи се до Кант, тук можем да кажем, че либералите вярват, че всяка държава - включително тези, които в момента не се управляват като либерални демокрации - трябва да бъде принудена да приеме тази форма на управление. За разлика от тях християндемократите отхвърлят тази форма на външна политика, защото според тях обществата се държат заедно и поддържат мира по най-различни начини; и, както наскоро беше доказано от Арабската пролет, либералната демокрация може да донесе хаос и колапс и да донесе повече вреда, отколкото полза. Това е една от причините да викаме за още една победа на Доналд Тръмп, тъй като сме добре запознати с външната политика на американските демократични администрации, изградена върху моралния империализъм.
Опитвали сме го - макар и под принуда. Не ни хареса и не искаме втора помощ. Нашите политики също се разминават по въпроса, който в Брюксел елегантно се нарича субсидиарност. Според либералите е най-добре да отстъпим правомощията на нашите национални правителства на международни организации - и колкото се може повече от тези правомощия. Именно в това те виждат начин всеобщите идеали, европейските ценности и универсалните човешки права да бъдат допълнително насърчавани и признати. Ето защо, когато на която и да е международна организация се дават нови правомощия и привилегии и, разбира се, ресурси и правомощия за наказание, те учтиво ръкопляскат, очите им блестят и сърцата им бият по-бързо.
Сред християндемократите обаче това не предизвиква ентусиазъм, колкото и ограничено да е: те могат да видят, че подобни организации неизбежно са склонни към деспотизъм, който са склонни да наричат „върховенство на закона”, но който е просто „право за изнудване“; те са уязвими за проникване от мрежи в стил Сорос и ако бъдат принудени да избират между гражданите на отделни национални общности и големите оръжия на глобалния капитал, в крайна сметка винаги ще изберат последното. Гражданите на европейските държави скоро осъзнаха, че днешните европейски институции не обслужват тях, а интересите на Джордж Сорос и неговите близки. Те не са готови да преглътнат брюкселската фабрикация, че причината финансовият спекулант да се обогатява чрез съсипването на други и да се разхожда свободно в коридорите на Брюксел, е, че той безкористно предлага помощ на Европа.
Либералната и консервативната политика също се сблъскват - и дори са вкопчени в борба живот или смърт - по въпроса за миграцията. Според лудите либерали няма причина да се страхувате от масова имиграция или дори от имиграционен потоп; и няма причина да се страхуваме от това, дори ако националните и религиозни традиции на неканените гости са рязко различни от нашите - или директно противоречат на нашите. Казват ни, че тероризмът, престъпността, антисемитизмът и появата на паралелни общества са само временни нередности или може би родилните мъки на един слънчев нов свят, който предстои да възникне. Но консервативно-християнският демократичен лагер отхвърля такъв непредсказуем експеримент върху общества и индивиди, защото вярва, че рисковете от хронично междукултурно напрежение и насилие са неприемливо високи. Освен ако не пренебрегнем законите на математиката, не е трудно да видим реалността на сигурна, бавна, но ускоряваща се подмяна на населението.
Съществуват и непримирими различия в образователната политика. Според консерваторите трябва да се съсредоточим върху характерните национални традиции, а целта на образованието е децата ни да бъдат способни да станат патриоти, които могат да продължат нашите изпитани традиции. В същото време християндемократите също очакват училищата да затвърдят половата идентичност, която Създателят е дал на всяко дете при раждането: да помогнат на момичетата да станат фини и възхитителни жени; и да помогне на момчетата да станат мъже, които са в състояние да обезпечат сигурност и подкрепа за своите семейства. Училищата трябва да защитават идеала и ценностите на семейството и да държат непълнолетните далеч от джендър идеологията и пропагандата на дъгата.
Либералите виждат това като средновековна изостаналост в най-добрия случай и като клерикален фашизъм в най-лошия случай. Според тях целта на училищното образование може да бъде само да насочи децата към тяхното вътрешно Аз, като ги направи способни за самореализация, запознавайки ги с красотите на универсалния политически ред и следователно отлепяйки от тях обгръщащите слоеве на традицията, наследена от живота на техните прабаби, баби и дядовци и родители.
Либералите също вярват - и по някаква мистериозна причина това е, което те защитават най-ожесточено - че достатъчното условие за справедливо и морално обосновано управление е общ, универсален разум и няма никаква нужда от абсолютни ценности, разкрити от Бог, и религиозни и библейски традиции, които са се родили от тях. Всъщност, казват те, трябва да бъде изградена разделителна стена между църквата и правителството и влиянието на религията трябва да бъде прогонено от публичната сфера. Унгарските читатели знаят малко за широчината, дълбочината и ожесточените борби на този дебат, който обхваща цялата западна цивилизация. Те вярват, че това е просто седимент на нашето унгарско съществуване или може би нашето съществуване като „мизерна малка централноевропейска държава“.
Следователно те не могат да видят - а може би дори не могат да оценят - непреклонния и проницателен основен принцип в нашата национално-християнска Конституция, според който държавата и църквата функционират по отделни паралелни пътища. Запазвайки автономността на църквата и държавата, това се стреми да замени разделението с интеграция на религията в живота на обществото, поддържайки дух на толерантност към религиозните възгледи. Всъщност християндемократите също вярват, че за укрепване на справедливостта, обществения морал и общото благо, необходимостта от религия, библейски традиции и нашите църкви днес е по-голяма, отколкото е била от векове.
Политическата стратегия на либералите се основава на разделянето на света на политиката на две части. От едната страна са либералите, които са честни, добри хора и които приемат, че всички честни, добри хора трябва да стигнат до едни и същи политически убеждения и заключения въз основа на правилата на разума; а от другата страна са тези, които са се отклонили от полето на либерализма, защото тяхното невежество или изконна инстинктивна омраза им пречи да продължат напред с времето и с историята - чиято очевидна цел е да ни доведе до щастието, осигурено от либерални световни ценности, световен мир и световно управление.
Следователно, от гледна точка на шантавите либерали, една група се формира от следните: Тръмп и Джонсън; Християни, стоящи върху основите на Новия Завет, и евреи, застанали върху основите на Стария Завет; всякакви аятоласи; диктатори от всякакъв ранг и ред, комунисти и нацисти; и без никакво съмнение ние, централноевропейските християндемократи. Това повтарят като папагали 90 процента от западните медии.
Ние, християндемократите, обаче използваме нашата собствена интелектуална система, за да опишем вселената на политиката. С дължимата скромност може да се каже, че това е по-интелигентно от доминиращото в момента, но тесногръдо либерално изображение на света, който управлява международните организации.
Единственият шанс за християндемокрацията е тя да влезе в открита интелектуална и политическа борба. Ако спре да се крие и спре да се прави на щраус, който не може да разбере какво се случва. Ако се застъпи за себе си и артикулира четирите заявления, върху които може да бъде променена цялата европейска политика: нашите основни национални и християнски принципи не са либерални; те са възникнали преди либерализма; те са в опозиция срещу либерализма; днес либерализмът ги унищожава.
Очаквайте в петък втората част на есето: „Европа и мястото ѝ в света“, „Вирусът, защита и перспективи“ и „Обичайните заподозрени“.
Източници: "Фокус", "Епицентър"
