- Автор: Борислав Цеков, "Труд"
- 02 Май 2021
- 1248
- 22
Бедност и доходи, здравни грижи, образование. Това са най-важните проблеми, които българските граждани сочат в социологическите проучвания от години. По тях именно страната ни изостава значително не просто спрямо развитите държави, а дори и спрямо държави от нашата черга. Според индекса на Economic Intelligence Unit България е близо до дъното – на 61-во място от общо 80 държави, включени в индекса. Много по-високо са Унгария (47), Словакия (35), Полша (33), Словения (32). Сърбия също е преди нас – 55-то място. И всичко това сега се влошава заради социално-икономическите последици от пандемията.
С какво обаче се занимава новоизбраният парламент, в който са фокусирани очакванията на голяма част от гражданите за промяна? Не, не е с преодоляване на последиците от пандемията, не е с бедността и доходите, нито пък със здравеопазването или образованието. Занимава се главно със себе си – с правилата, по които ще се избират депутатите, т.е. с Изборния кодекс, и с депутатските заплати и привилегии. Прегледът на внесените петдесетина законопроекта показва същото - това са законопроекти на парче, много от тях писани на коляно, които уреждат частични въпроси. Редактират настоящото положение, а не го променят радикално. Законодателна конфекция от партийни магазини за дребнотемие. Даже и проект за конституционни промени са внесли, въпреки че и за двойкаджиите в юридическите факултети би трябвало да е ясно, че разглеждането му е абсолютно недопустимо.
Първо, защото внеслите го депутати нямат право на конституционна законодателна инициатива – броят им е много по-малък от изискуемите 60, съответно 120 от състава на Народното събрание. И второ, защото промените, които се предлагат в статуса и структурата на висши конституционни органи, като Висшия съдебен съвет, председателите на ВАС и ВКС и на главния прокурор, са от изключителната компетентност на Великото народно събрание, съгласно действащата практика на Конституционния съд. Със сигурност поне част от вносителите от „Демократична България” добре знаят, че проектът им е негоден, но го внасят – ей така, лаф да става. Навярно вече можем да очакваме и абсурда група депутати да внесат проект на закон за годишния държавен бюджет, въпреки че по конституция такава законодателна инициатива е прерогатив единствено на Министерския съвет.
Но на фона на реалните проблеми на България и пандемията, която бърка в джоба на всички, най-ярко контрастира политическата обсесия на новоизбраните депутати по Изборния кодекс. Няма спор, че е целесъобразно с оглед на следващите предсрочни избори, които чукат на вратата, да бъдат направени минимално необходимите промени. Вместо това обаче кипи нездрав законотворчески ентусиазъм. Затова, няколко съображения.
Първо, предлаганият от групата на Слави Трифонов модел мажоритарна система, включен в проекта на ГЕРБ, при който ако никой кандидат не получи повече от 50 процента, на втори тур отиват първите двама, е вреден и опасен. Такава система по дефиниция ограничава политическото представителство, ликвидира малките политически формации и лишава от достъп до националния политически форум легитимни политически тенденции, ценности и идеологии в обществото. Това ще бетонира олигархичния модел на управление в България (а може би точно това е целта на сценаристите!). Ще го кажа по друг начин – когато една икономика е в плен на монополите и от това страдат потребителите, тогава лечението е в демонополизация, децентрализация и стимулиране на конкуренцията, а не в укрепването на самите монополи. Трифонов и ГЕРБ предлагат укрепване на политическите монополи, допълнителна свръхцентрализация на политическия процес и силно ограничаване на конкуренцията. А възможността на втори тур всички, включително идейно несъвместими партии и кандидати, да се обединяват срещу първия, ще даде нов тласък на зловредната политическа култура „анти”, вместо на градивните идеи за промяна.
Повече от 20 години на обществената сцена съм последователен застъпник за промяна в избирателната система и засилване на мажоритарното начало. Но системата на Трифонов и ГЕРБ е абсолютно неприемлива. Най-добре е да се обсъждат варианти, които гарантират възможността за политическо представителство на възможно повече и различни политически идеи в парламента, като в същото време се гарантира равнопоставеност на непартийните, граждански кандидати и се ограничава властта на партийните апарати да селектират депутатите. Още в далечната 2000 г. на цяла страница в най-влиятелния по онова време седмичник „168 часа” аргументирах необходимостта от въвеждане на т.нар. гъвкави листи – възможността с преференциално гласуване избирателите да пренареждат партийните листи. Това стана чак след петнайсетина години, но партийното статукво целенасочено осакати идеята, като въведе висок праг за зачитане на преференциите и направи недосегаем за вота на хората водачът на листата.
Защо не променим това? Тогава бихме балансирали по оптимален начин ролята на партиите в подбора на кандидати и волята на гражданите да изберат без излишни пречки предпочитания от тях кандидат. Ако наистина говорим за смяна на избирателната система обаче, си заслужава да бъдат обсъдени два други варианта, които нямат недостатъците на предложената от Трифонов и ГЕРБ - френската и германската.
Френската мажоритарна система е в два тура, но на втори тур отиват не първите двама, а всички кандидати, които са преодолели определена процентна бариера (във Франция - 12,5 %). Тази система, както гласи класическият „закон на Дюверже“, гарантира именно многопартийност, за разлика от англо-американската. По тази система в Националното събрание на Франция често са представени повече от пет партии и коалиции и немалко независими кандидати.
Германската избирателна система, която понякога наричат „мерцедесът на избирателните системи”, беше адаптирана към българските условия в историческия първи проект за Избирателен кодекс от 2003 г., внесен от Емил Кошлуков, Мирослав Севлиевски и моя милост в 39-то НС. Според нея 120 депутати се избират с национална партийна листа, а останалите 120 мажоритарно. При тази система няма „загуба на гласове“, защото броят на пропорционалните мандати се определя от сбора от гласовете за листата и за мажоритарните кандидати.
Що се отнася до авантюристичната идея за гласуване по пощата - това ще е рай за търговията с гласове, която ще се извършва далеч от очите на държавните органи, медиите и наблюдателите. Опасна е и идеята за изцяло машинно гласуване. Кой гарантира, че софтуерът на машините няма да се манипулира от частната фирма, която го поддържа? Не е нужен никакъв интернет, достатъчно е техническото лице, което поддържа машината да сложи една флашка с малуеър. Кой ще носи политическата отговорност, когато машините „гръмнат”, като във Велико Търново, и гражданите не могат да упражнят избирателните си права?
Истинско безумие е пък електронното дистанционно гласуване. Неслучайно никъде не се прилага, освен екзотиката в Естония.
Но пак да попитам - Изборният кодекс ли е проблемът на проблемите на днешна България, та депутатите не работят нищо друго?
