Действията на Вартоломей доведоха до катастрофално разделение в Украинската църква и болезнен разкол

Кикски и Тилирийски митрополит Никифор

Центърът за църковни изследвания на Кикския манастир (Кипърска православна църква) публикува труда на игумена на обителта, митрополита Кикски и Тилирийски Никифор “Съвременният украински въпрос и неговото решение съгласно божествените и свещени канони” (Левкосия, 2020 г., 233 с.), съобщават гръцките и руските църковни медии.

Митрополит Никифор е един от най-уважаваните йерарси на Кипърската църква. В книгата си той казва, че вижда главната си цел в запазването на единството на Православието и тъкмо него посвещава своя труд: “На единството на Православието в знак на признателност и с благоговение посвещавам”.

Негово високопреосвещенство особено подчертава, че при работата си върху този толкова болезнен за Църквата въпрос се е ръководел от архиерейската си съвест и дълг и се е стремял да запази безпристрастността си на изследовател: “Това просто и смирено, лишено от честолюбие изследване не търси друго освен да представи – без премълчавания и заобикалки – на православните вярващи днес, живеещи в сянката на съкрушителния за Православието разкол, онези изходни елементи на ураинския църковен въпрос, които са им нужни, за да си създадат цялостна и правдива представа за нещата, съгласна със свещено-каноничното предание на Православната църква – и да се ръководят от него в своите по-нататъшни действия… Неговата цел не е да разкрасява или драматизира, а да разкрие истината безпристрастно, т.е. без без предразсъдъци, симпатии или антипатии. Пиша, както е казал божественият апостол, искрено, като от Бога, пред Бога (2 Кор. 2:17). В смирените си усилия да разкрием истината по този въпрос ще се ръководим от свещените канони на Вселенските събори, Поместните събори с вселенски авторитет, каноните на богоносните отци и съответната обща и специална библиография по тази тематика. А когато потрябва, ще се обърнем и към Словото Божие, скрито, подобно на съкровище, в Светото Писание на Стария и Новия Завет”.

Митрополит Никифор отчита, че публикуването на тази книга може да е опасно за него: да му навлече гнева на силните на този свят, да предизвика крайното раздразнение на “националистите и другите извратители на истината”, да послужи като повод за пристрастна критика и дори клевета срещу него, но изразява готовността си да приеме заплахите и оскърбленията с мъжество и благодарност към Бога. Той подчертава твърдата си увереност, че “триумфът на злото има временна природа”.

Основната съдържателна част на книгата съдържа следните глави:

“Към юрисдикцията на коя патриаршия принадлежи Украйна?”

“Кой има правото да предоставя автокефалия, и при какви условия?”

“Има ли Вселенската патриаршия на Константинопол канонично право да приема апелациии и жалби на клирици извън своите граници?”

“Разривът на църковно общение между Православните църкви”

“Кой е Глава на Едната Света Съборна и Апостолска Църква?”

“Традицията на разширения Синод “Ендимуса” на Константинопол”

“Съборното и йерархично устройство на Православната Съборна Църква”.

Избягвайки да политизира въпроса и изхождайки само от чисто исторически и богословско-канонични аргументи, авторът изследва всички ключови аспекти на възможното решение на украинския църковен въпрос: юрисдикционната принадлежност на каноничната територия на Украйна, начинът и редът за предоставяне на автокефалия, начинът, по който се разглеждат жалбите и апелациите в Православната Църква, каноничните основания за прекъсване на евхаристийното общение, проблемът с върховенството в Църквата, границите на пълномощията на Вселенския патриарх.

Книгата е написана на достъпен език, добре и убедително структурирана, снабдена с именни показалци и с необходимия критичен апарат.

 Откъс от заключението на книгата:

“Правейки равносметка на изложените до тук църковни, богословски, канонични и исторически сведения по украинския въпрос, ние стигаме до следния извод:

1. Отмяната на действието на патриаршеската грамота от 1686 г. и присвояването на правото на юрисдикция над църковната територия на Украйна от страна на Вселенската патриаршия е акт едностранен, самоволен и антиканоничен и следователно нямащ сила. Църковното съзнание както на Вселенската патриаршия, така и на Руската църква, а в същата степен и всеправославното вселенско съзнание (т.е. на всички поместни автокефални Православни църкви) без колебания и съмнения се съгласяваше с това, че през всичките последни 332 години (1686-2018) Православната църква на Украйна се е намирала в църковната юрисдикция на православната Московска патриаршия и е била нейна канонична територия. Това съзнание на всички Православни църкви постоянно, без каквито и да било възражения или съмнения бе засвидетелствано по време на всеправославните съслужения, съвещания, мирни посещения, международни конференции и в много други случаи.

2. Предоставянето на лъжеавтокефалия на разколническите групировки в Украйна без  предварително уведомяване и получено съгласие от останалите автокефални Православни църкви и дори от самата майка-църква, каквато в този случай е Руската църква, е действие, което напълно противоречи на многовековното канонично предание и устойчивата църковна практика, и затова не може да бъде оправдано от гледна точка на свещените канони.

3. Приемането на лишените от сан и анатемосани лица без предварително искрено и дълбоко покаяние от тяхна страна, само въз основа на антиканоничното твърдение, че Вселенската Константинополска патриаршия винаги е имала и продължава да има привилегията да приема и да разглежда апелативни жалби на клирици не само от църквите под нейна собствена юрисдикция, но и от другите православни патриаршии и автокефални църкви, е в пълно противоречие на свещените канони, които тези действия грубо нарушават. А затова и предоставянето на автокефален статут на Украйна не може да има реални канонични последици и не подлежи на приемане от поместните Православни църкви.

4. Антиканоничното предоставяне на лъжеавтокефалия на разколническите структури в Украйна по никакъв начин не е върнало украинския народ в канонично русло, както твърди Вселенският патриарх, защото огромното мнозинство от православния украински народ продължава да е вярно на каноничната църква начело с митрополита на Киев и цяла Украйна Онуфрий. Напротив, действията на Вселенския патриарх Вартоломей доведоха до катастрофално разделение в Украинската църква и болезнен разкол на нейното христоименито изпълнение. Вследствие на всичко това една пагубна схизма заплашва цялото Тяло на вселенското, световно Православие.

5. Едностранното, самоволно и антиканонично решение на Вселенския патриарх да предостави статут на автокефална църква на разколническите структури в Украйна не само поражда сериозен църковен проблем и не само заплашва всеправославното единство с нетърпима схизма, но и същевременно непоправимо разклаща всеправославния авторитет на Вселенската патриаршия като координационен център на православните патриаршии и автокефални църкви.

6. Прекратяването на евхаристийно общение между две църкви, когато то е предизвикано от догматични причини или от нарушение на божествените и свети канони, не само е допустимо, но и се изисква както от самите свещени канони, така и от вековната църковна практика. Следователно, прилагайки светите канони (10 и 15 Правило на св. Апостоли, 5 Правило на I Вселенски събор, както и 2 Правило на Антиохийския събор), православната Московска патриаршия е постъпила правилно, прекъсвайки евхаристийното общение с Вселенската патриаршия с надеждата, разбира се, че причините, довели до невъзможността на съвместното причастяване, скоро ще бъдат отстранени, а отношенията между двете църкви ще бъдат отново възстановени “във вяра и любов”, естествено следствие от което ще бъде и възстановяването на евхаристийното общение между тях.

7. На фона на всички тези събития около украинския въпрос изплува една нова неканонична претенция, че за световното Православие Константинополският архиепископ и Вселенски патриарх не е “пръв сред равни”, а “пръв без равни”. По този начин “първенството на служението” се замества с “първенство на властта”, което води до нарушаване на принципа на съборността, действащ отколе в Православната Църква.

8. В разгара на тази твърде опасна и неоправдана криза, възникнала в лоното на Православната Църква вследствие на украинския въпрос, се появи също и нова догма, според която Вселенският Константинополски патриарх е глава на Православната Съборна Църква. Претълкувайки 34-ия канон на светите Апостоли, най-близките сътрудници на Вселенския престол твърдят, че Вселенският патриарх трябва да се смята за пръв и за глава на останалите предстоятели. Тоест всички патриарси, предстоятели и всички  епископи изобщо трябва да признават Вселенския Константинополски патриарх за глава на Вселенската Православна Църква. Тази новопоявила се теория обаче не издържа на критика нито от историческа, нито от канонична, нито от догматична, нито от еклисиологична гледна точка, защото Православната Съборна Църква няма друг Глава освен нашия Господ Иисус Христос. Единствен, вечен Началник и безсмъртен Глава на Църквата е нейният Устроител, Спасител и Изкупител Христос.

Няма никакви съмнения и не могат да се повдигнат никакви възражения срещу това, че в Украйна принципът на съборността, който е основополагащ за управлението на Православната Църква, е отстъпил място на принципа на самоволната и деспотична власт на един човек — Вселенския патриарх Вартоломей, който по ирония на историческите събития само преди четири години свика, оглави и координира работата на Светия и Велик събор в Крит (18-25 юни 2016 г.). А този събор в своето послание провъзгласи, че: «Православната Църква изразява своето единство и пълнота по съборен начин. Съборността пронизва нейната организация, начина, по който се вземат решенията и се определя нейният път».

9. Накрая ще отбележим, че въз основа на историческата истина и каноничното предание и за да се избегне окончателният разкол, гръкоезичните църкви трябва да подкрепят историческите и произтичащи от свещените канони права на Руската църква, и нито явно, нито с мълчание да не подкрепят антиканоничното нахлуване на Константинопол в една чужда юрисдикция. Ако от любов към своя народ и патриотизъм те постъпят по противоположния начин, като подкрепят патриарха грък, то те ще изпаднат в ереста на етнофилетизма, която самият Константинопол е осъдил през 1872 г.”

Източник: Сайт на Московската патриаршия 

Превод: Андрей Романов