За Ружка Чаракчиева. 50 години заедно на сцената

Бяхме още деца, горди, че сме приети в Интерната за даровити деца и юноши в София. Водеха ни на концертите в зала „България” и сигурно всеки тайно си е мечтал за времето, когато и той ще бъде на голямата сцена… Но и нашата зала на „Оборище” 5 беше чудесна – с ламперията на стените и прекрасната акустика, с паркета, напомнящ за минали времена. В нея вече свиреха по-големите – истински концерти, с въодушевена публика от ценители, с бисове, с вълненията преди събитието и критиките след него: 

– Дете, ще изнесеш концерт – обяви един ден моят учител и въпреки съпротивата скоро си видях името напечатано на афиш заедно с това на съученичката ми Ружка – двамата имахме по половин програма. 

Никой в залата тогава (а най-малко ние) не е предполагал, че през следващите петдесет години имената ни ще стоят редом в програмите на стотици концерти с творбите на Бетовен и Брамс; на Шуман – голямата любов на Ружка (трябва ли да напомня за наградата й от конкурса в Цвикау?); програмата с 50-те биса по желание на публиката; „Френската музика” и „Немска романтика” в залата на бившия царски дворец в София; концертите в Талин, Минск, Берлин, Будапеща; при записите в националното ни радио или за поредния компакт диск… 

Една от последните ученички на големия педагог Андрей Стоянов, Ружка Чаракчиева, остана свързана и с неговите човешки идеали и естетически виждания. От своя учител е приела както художествената почтеност, така и отношението си към звука, това, което бихме нарекли с думата школа. Помня концерта ни в Одеса, един от най-музикалните градове на света: Голяма концертна зала, с превъзходен роял на сцената, Ружка дойде въодушевена в артистичната, след като го опита. Но… зима, залата неотоплена, беше времето на разпада на бившия Съветски съюз. Организаторът на концерта се извини, искаше да го отмени, имало само двайсетина продадени билета. Започнах да прибирам челото: 

– Не искате ли да посвирите все пак, в залата е студено, но може би тук? – смутено надникнаха няколко души при нас. – Ние сме колеги, от Консерваторията. 

– О, с удоволствие – веднага се съгласих и се огледах: стаята голяма, почти заличка, в дъното има и пиано – Брамс, фа мажорната соната, и Брух, Кодай – огледах се за Ружка. 

Тя изсвири няколко акорда на пианото, поклати глава и тъжно ме погледна… Наистина, и досега, като си спомня, ми дожалява за нея – вместо на големия концертен роял „Стейнуей”, на който са музицирали най-големите пианисти на века, трябва да свири на това пиано инвалид!… И въпреки похабения инструмент, отдавна преминал в пенсия – още след първите минути аз чувах вече звука на Ружка Чаракчиева, пианото като че ли оживя. 

… Мисля, че през годините успяхме да изградим един истински камерен ансамбъл. Понякога споделяме с нея, че всъщност имахме късмет – въпреки трудностите на времето, в което живяхме, ние бяхме на сцената, концертирахме, можехме да се развиваме като артисти. И останахме приятели...

 

 

 

Още от категорията

2 коментар/a

Анна Александрова на 20.09.2014 в 21:26
Спомням си как в недалечното минало в училищата имаше своеобразни лектории в часовете по музика.Тогава г-жа Ружка свири в кабинета ни по музика,на раздрънканото пиано,като настояваше някъде да се преоблече,защото не може да свири с ежедневни дрехи.Впечатляващ професионалист и добър човек.
Надежда Лазарова на 23.09.2014 в 02:47
Велико партньортство на велики български музиканти! Невероятна колегиалност и етичност! Благодаря ви, че ви има, благодаря на съдбата, че ме дари с възможността да се докосна до изкуството ви! Бъдете здрави!

Напиши коментар