Виа Понтика

– Кажете, къде са тук розовата градина и водопадът? А дворецът? – спря ме, докато слизах по стръмните каменни стълби към морето, един руски турист.  

Разперих широко ръце и му се усмихнах: 

– Всичко това, което виждате, е дворецът. 

В ранното утро водата искреше, недалече от брега се клатушкаше рибарска лодка. От близката смокиня се носеше упоително ухание – на лято и слънце, на далечни земи и приказния свят на Шехерезада. Седнах в мраморния трон. Тук той е само експонат, но и ни напомня за отдавна отминали времена. Загледах се в странните очертания на резиденцията на тази още по-странна кралица, успяла в бурните години между двете световни войни да превърне мечтите си в цветна градина. Дали е подозирала на колко хора ще носи радост създаденото от нея? 

– Добро утро... здравейте, наспахте ли се след снощи? 

Шумната група студенти още празнува успеха на спектакъла. До късно под прозорците на вилата, в която са настанени участниците във „Виа Понтика“, звучаха нестройни звуци на китари. Но е трудно да им се сърдиш след чудесното представление в Каменната зала. Високопрофесионално и същевременно с възторга на младостта младите кукловоди от класа на проф. Пашова вдъхнаха душа във фигурките от играта „Лего“. Следяхме със затаен дъх приключенията на разсеяния Джовани, заедно с неговите мама и татко се радвахме на щастливия край. И разказът за симпатичното Лече-Бубулече не остави никого в залата равнодушен. Не зная, може да е от годините, но усетих предателска влага в очите си, та се направих, че трябва да си избърша очилата... Наистина, приказки „за малки и големи“, както бяха наречени в афиша на фестивала. 

Идеята на тази среща на младите в изкуството е чудесна. Вече няколко поколения студенти от висшите училища по изкуствата се срещат, запознават и сприятеляват сред белите хълмове на каменния Балчик. Снизходително и отвисоко гледа Градът морето и пристанището под себе си вече от доста векове. Но си живее своя градски живот. Затова има и публика на концертите и спектаклите. С овации завърши певческият концерт на Музикалната академия в църквата „Св. Константин и Елена“. През последните години свикнахме да се оплакваме. И от непрофесионализма и качеството на музиката, и от профанизацията на публиката, която с неохота влиза в храма на изкуството. А както ни подсказва самата дума, търси само развлечението пред него. Но ето: в края на концерта звучи даже Брамс – Vier ernste Gesaenge, последната творба на композитора, написана на библейски текстове. Забележителна, дълбока творба, толкова различна от до болка втръсналите се „шоупрограми“. Слушателите, развълнувани, дълго ръкопляскат и благодарят на участниците в концерта... Понякога си мисля, че затворени в нашите професионални усещания, подценяваме публиката. Не, тя не винаги търси само лекото и забавното. Разбира се, че истинското, сега наричано „класическа музика“ също има своите многобройни поклонници. 

 

Проф. Николов и камерен ансамбъл "Силуети"

 

Това доказа и концертът на камерен ансамбъл „Силуети“ в Каменната зала. Съвсем не леката програма се оказа удивително съзвучна с празничната атмосфера на заключителния концерт на фестивала. Като техен професор изпитах законното чувство на гордост от постиженията на младите музиканти. Може би за първи път ги чух да свирят така Моцарт, разказваха музиката като оперен спектакъл, с неговите герои и сюжет. (Колко често се забравя, че Моцарт е именно оперен композитор!) Музиката на Мартину, доскоро заклеймявана като неблагозвучна, беше част от плашещото наследство на XX век. Но ако това го бях разказал на слушателите, те много щяха да се чудят: дали става дума за едно и също произведение? Наистина, усетихме привкуса на моторния XX век, но и чухме толкова чаровните чешки мелодии... 

И накрая – отново приказка за малки и големи. С усмивка и с чудните мелодии на „Петя и вълкът“ от Прокофиев си тръгваха слушателите от последния концерт на „Виа Понтика“. 

... Късно през нощта отново седнах за малко на мраморния трон. Смокиновото дръвче замислено се надвеси над мен, като че ли искаше да ми остави за спомен част от аромата си. Морето тихичко шумеше. Луната се вгледа в мен, приветливо ми се усмихна и ме подкани: „Ела пак, ще те чакам...“.

Балчик, 15–18 септември 2015