Пиер-Андре Тагиеф: Идеологията на деконструкцията се роди от френския прочит на Ницше

Пиер-Андре Тагиеф: Идеологията на деконструкцията се роди от френския прочит на Ницше
"Идеологията на деконструкцията се формира от френския прочит на Ницше и Хайдегер през 60-те и 70-те години на ХХ век. Думата “деконструкция” бе измислена от Жерар Гранел, за да преведе многозначния термин, използван от Хайдегер: Abbau. Той веднага бе подет от Жак Дерида, който го превърна в знаме. От този момент деридианската “деконструкция” редовно се бъркаше с това, което Хайдегер, в “Битие и време” (1927 г.), харектеризираше като “деструкция (Destruktion) на историята на онтологията”... От 80-те г. на миналия век в американските кампуси станахме свидетели на разширяването на полето на деконструкцията: войнстващи деконструктивисти атакуваха европейската или западната цивилизация, сведена до продукцията на предполагаемо хетеро-патриархалната, империалистическа и расистка “бяла раса”. След деконструкцията на “логоцентризма” от съперниците на Хайдегер и един хайдегизиран Ницше, последвана от тази на “фалоцентризма” под натиска на радикалните феминистки, като се мине през “фалогоцентризма” (Дерида), деконструктивистите стигнаха дотам да атакуват “левкоцентризма” (от гръцкото ”левкос”, “бял”), изобличавайки “бялата привилегия” и призовавайки “да се деконструира бялата невинност”. Практиката на деконструкцията придоби идеологическо-политически смисъл, превръщайки се в посветителски ритуал на “деколониализма” като нов революционен светоглед: тези, които искат да “деколонизират” всички знания и институции, трябва най-напред да се научат да деконструират всичко. Така в интелектуалните среди, претендиращи за “леви” или “прогресистки”, деконструкцията се превърна в първия революционен жест".

Почетен изследователски директор във френския Национален център за научни изследвания (CNRS), Пиер-Андре Тагиеф е философ, политолог и историк на идеите. Автор на петдесет труда, миналата година той издаде новата си книга, “Ницшеанците и техните врагове. За, със и против Ницще” (Les nietzschéens et leurs ennemis. Pour, avec et contre Nietzsche). Интервю на “Фигаро”.

 

- Как ви хрумна да напишете тази книга, която е едновременно история на идеите и философско размишление?

 

- Тя идва отдалеч, от пламенния прочит на Ницше по време на следването ми по философия в епохата, когато един студент, живеещ в Париж, имаше късмета да слуша лекциите на Жан Грание, Анри Биро, Мишел Фуко и Жил Дельоз за автора на “Тъй рече Заратустра”. От началото на 70-те години си задавах въпроси за своеобразието на ницшеанската мисъл, опитвайки се безуспешно да определя причините за неговата неповторимост. Впоследствие ми се стори, че тя се дължи именно на фигурата му на мислител-поет или поет-мислител, което позволява да го съпоставяме с Гьоте, Шилер или Хьолдерлин, но и с Пол Валери, например. Тя се дължи и на факта, че поради афористичния стил на Ницше неговата мисъл може да бъде предмет на различни и противоречиви интерпретации, както от страна на явни ницшеанци, така и на решителни антиницшеанци. Сред поддръжниците на Ницше, както и сред неговите противници, има революционери, консерватори и либерали, анархисти и реакционери, националисти и космополити, фашисти и антифашисти, антисемити и анти-антисемити. Именно това противоречиво наследство и следи създават своеобразието на явлението Ницше.

 

От края на ХIХ век следват едно след друго поколения на ницшеанци и антиницшеанци, сблъскващи се с противоположни интерпретации и оценки, които могат да бъдат оправдани от прочита на съчиненията на Ницше - което не означава, че са такива. Именно това е проблемът, който изглежда неразрешим и обяснява разгорещените и безкрайни полемики около ницшеанската мисъл, неразривно свързани с многообразието на нейните интерпретации. Ницше беше философ-артист, който размишлява за типа философ-артист, който той свързва с трагичния възглед за съществуването. През 1888 г. той определя типа трагичен артист, освободен от нихилизма и духа на отмъщението, по следния начин: “Трагичният артист не е песимист, той казва “да” на всичко, което е проблематично и ужасно, той е дионисиев…”.

 

Исках да разбера тази трагична мисъл, която отрича едновременно историческия оптимизъм на модерните хора и тенденциозно нихилистичния песимизъм, който е неговата противоположност, но приема сериозно идеята за упадъка, измамно проста, твърде често свеждана до лозунг. Това, на което Ницше учи своите добри читатели, е начинът “да станат лошата съвест на своето време”, т.е. да станат философи, както казва § 212 на “Отвъд добро и зло”.

 

- Какво имате предвид, когато говорите за ХХ век като за “ницшеански век”?

 

- Всъщност аз бях подтикнат да напиша тази книга и от хипотезата, че ХХ век е бил ницшеански век. Той беше такъв в различни отношения и смисъл. Но той беше такъв преди всичко, защото прогнозата на Ницше, която той формулира през 1886 г. в § 208 на “Отвъд добро и зло” се оказа поразително точна: “Времето за малка политика приключва. Следващият век ще доведе до борба за господство на земята - задължението за голяма политика”. Този век не беше век на класовата борба, нито на навлизане в безкласово общество, още по-малко на пророкувания от Виктор Юго век на щастие за всички, а век на борба за могъщество с цел световно господство. И именно под знака на нихилизма, но на един активен, дори активистки нихилизъм, се разви ХХ век. Векът на могъществото беше век на върховните тирани, боготворени, обожавани като нови богове. Твърде човешките маски на универсализма и егалитаризма бяха разбити на пух и прах от непредсказуемия и брутален ход на историята.

 

Ние все още не сме излезли от този дълъг ХХ век, който според някои започва с Първата световна война, въпреки привидностите, изплуващи от потоците на опиянената реторика, изливана от демократичните елити. Тази ужасна “голяма политика”, обявена от Ницше, може да бъде интерпретирана по няколко начина, било чрез модела на конфликт на идеологии или концепциите за света, било чрез модела на сблъсък на цивилизациите.

 

В един публикуван посмъртно фрагмент, датиращ от пролетта на 1880 г., Ницще отбелязва това, което му се струва основния белег за новост на модерната епоха, а именно “убеждението, че не притежаваме истината”, докато “всички хора някога “притежаваха истината”: дори скептиците”. Една от чертите, които характеризират новите фанатици на ХХ и ХХI век впрочем, е именно вярата им, че притежават истината. Тази “новост” следователно трябва да бъде релативизирана. Но трябва да вземем предвид и факта, че нихилизмът придоби известност в света на съвременните интелектуални елити. Да си припомним ницшеанското определение за нихилизма, което откриваме в един посмъртно публикуван фрагмент от есента на 1887 г.: “Нихилизъм: целта липсва; отговорът на “защо” липсва; какво означава нихилизмът? - че висшите ценности се обезценяват”. Така дефиниран, нихилизмът представлява предпоставка за т. нар. постмодерна мисъл. Постмодерните мислители се формираха преди всичко от радикалната критика на религията на линейния, необходим, необратим и безкраен прогрес, която откриха в ницшеанските съчинения. Ницше е първият голям критик на модерната доктрина на прогреса като закон на историята, без да дължи нищо на контрареволюционната или реакционната католическа мисъл.

 

- В какъв смисъл Ницше е повлиял на т. нар. френски постомодерни мислители, постструктуралисти или деконструктивисти?

 

- Тук не става дума само за наследството на Ницше. Идеологията на деконструкцията се формира от френския прочит на Ницше и Хайдегер през 60-те и 70-те години на ХХ век. Думата “деконструкция” бе измислена от Жерар Гранел, за да преведе многозначния термин, използван от Хайдегер: Abbau. Той веднага бе подет от Жак Дерида, който го превърна в знаме. От този момент деридианската “деконструкция” редовно се бъркаше с това, което Хайдегер, в “Битие и време” (1927 г.), харектеризираше като “деструкция (Destruktion) на историята на онтологията”. Именно по време на прочутия колоквиум в Балтимор, проведен от 18 до 21 октомври 1966 г. в кампуса на университета “Джонс Хопкинс”, открит с френски израз на почит към ницшеанското наследство, бе родено това, което няколко години по-късно ще бъде наречено “постструктурализъм”, олицетворен от Дерида, който присъства на колоквиума, заедно с Ролан Барт, Жак Лакан, Жан Иполит, Рене Жирар и Цветан Тодоров, наред с други представители на френската мисъл. Двамата организатори на този паметен колоквиум, Ричард Макси и Еухенио Донато, отбелязаха през ноември 1971 г.: “Ницше зае централното място, което от 30-те г. на ХХ век (…) беше мястото на френския Хегел”. И добавиха, че “в новите произведения на Фуко, Дерида и Дельоз сянката, “генеалогията” и празните пространства са на Ницше”.

 

Но независимо дали думата “деконструкция” е била използвана или не от френските мислители, наречени по-късно “постструктуралисти” и “постмодернисти”, тя даде възможност да се подчертае общото между тях: препрочитане на философите от европейската традиция, интересувайки се не от тяхното мислене, а от тяхното не-мислене. Препрочитане, не поставяйки въпроси за истинността на техните изказвания, а за да се разкрият техните срамни предположения. Оттук и нов стил на интерпретацията на философските текстове: не да се стремим да ги разберем чрез коментари, нито да мечтаем да “дешифрираме истина” (Дерида), която таят, а да се стремим да разкрием това, което се крие зад внушителните концептуални здания, които ни дават за четене и които занапред трябва да бъдат разкъсани на парчета. Именно тази критично-демистифицираща, дори разрушителна цел, е двигателят на деконструктивизма.

 

В своите публикации от 60-те г. на миналия век Жак Дерида и Мишел Фуко легитимираха и банализириха практиката на деконструкцията, придружени от Жил Дельоз и Жан-Франсоа Лиотар. Със своята “Ницше и философията”, публикувана през 1962 г., Дельоз съживи интереса към ницшеанската мисъл, определена като военна машина срещу сократовата диалектика, християнската мисъл и хегелианската философия на историята. Деконструкцията на “големите разкази” (за “Разума на историята”, Прогреса, освобождението или еманципацията и т.н.), която дължи много на Ницше, е в основата на постмодерната, фундаментално релативистка мисъл. Но от 80-те г. на миналия век в американските кампуси станахме свидетели на разширяването на полето на деконструкцията: войнстващи деконструктивисти атакуваха европейската или западната цивилизация, сведена до продукцията на предполагаемо хетеро-патриархалната, империалистическа и расистка “бяла раса”. След деконструкцията на “логоцентризма” от съперниците на Хайдегер и един хайдегизиран Ницше, последвана от тази на “фалоцентризма” под натиска на радикалните феминистки, като се мине през “фалогоцентризма” (Дерида), деконструктивистите стигнаха дотам да атакуват “левкоцентризма” (от гръцкото ”левкос”, “бял”), изболичавайки “бялата привилегия” и призовавайки “да се деконструира бялата невинност”. Практиката на деконструкцията придоби идеологическо-политически смисъл, превръщайки се в посветителски ритуал на “деколониализма” като нов революционен светоглед: тези, които искат да “деколонизират” всички знания и институции, трябва най-напред да се научат да деконструират всичко. Така в интелектуалните среди, претендиращи за “леви” или “прогресистки”, деконструкцията се превърна в първия революционен жест.

 

- Можем ли да видим в този “революционен” епилог едно посмъртно политическо вербуване на Ницше?

 

-  Тук наистина сме много далеч от Ницше, който беше пълната противоположност на всяка революционна ангажираност, но все пак трябва да разпознаем в деколониалните идеологически бълнувания следите на едно фалшифицирано наследство на последната философия на Ницше, когато той приканва читателите си да философстват “с чук в ръка”. Но нито “събарянето на платонизма”, нито желанието на Ницше да сложи край на християнското наследство предполагат разрушаване на “бялото мислене”. Ницше не е мислел в расови термини. Мимоходом трябва да добавим, че американското “будно” (woke) движение, което е в процес на глобализация, е хиперморализъм и наказателно пуританство, пълна противополжност на ницшеанската мисъл, предназначена за “свободните умове”.

 

В крайнолявото политическо ницшеанство от 60-те и 70-те години на ХХ век откриваме една много важна деконструктивистка тема: премахването, убиването не само на субекта или съзнанието, но и на реалността и истината. При теоретиците на деконструкцията, постмодернисти или постструктуралисти, има “ново увлечение към подривното”, както подчертаваше Карл-Ото Апел, както и ликуване от “саморазрушението на разума” в наследството на “номиналистичния прагматизъм” на Ницше - в смисъл, че авторът на “Залезът на кумирите”, решително антиесенциалист, си поставя за цел да сведе универсалните ценности до химери и да разруши абсолютите (“Доброто”, “Истинното” и т.н.). Именно този вкус към “радикалност” в критиката на рационалността и истината съвременните деконструктивисти смятаха, че са открили при Ницше, изобличавайки в някои текстове (оспорвани от други), това, което се нарича “истина” като сбор от полезни грешки и вредни илюзии. Така че няма истини, само вярвания.

 

- Има ли връзка между деконструкцията и положителната оценка на упадъка?

 

- Да деконструираш, означава да разрушаваш и да подтикваш към разрушение. Това означава да насърчаваш и радикализираш разрушаването на всички традиции и системи от вярвания. В § 20 от глава “За вехти и нови скрижали” в трета част (април 1884 г.) на “Тъй рече Заратустра”, е ясно обяснено: “О, братя мои, жесток ли съм? Но аз казвам - което пада, то трябва да се блъсне! Всичко днешно пада, срива се: кой би желал да го задържи! А аз - аз искам и да го блъсна!”*.

 

Това е нов начин на мислене за упадъка като глобален процес, който се слива с историята на западната цивилизация. Да си припомним разяснението, направено от Ницше в Ecce Homo (1888 г.): “Моите читатели може би знаят колко много смятах диалектиката за симптом на упадък, например в най-известния случай, в случая на Сократ”. Но тук не става дума за преодоляване на склонността към упадък, или дори само за възпирането му. И в това отношение неоницшеанците деконструктивисти се оказват верни ученици на Учителя. В тази деконструктивистка и “подривна” перспектива, ако преценим, че има упадък, трябва да ускорим движението на западане.

 

Тази тема в никакъв случай не е свързана само с френската интелектуална крайна левица. Мислители от всички политически ориентации се позовават на Ницше, припявайки отново стария рефрен: “Да живее упадъкът!”. Чувството, че си свидетел на окончателния упадък и че преживяваш краха на един свят не води непременно до отчаяние. Моралният възглед за упадъка всъщност е изоставен в полза на един естетски и виталистичен възглед. Естетизирането на залеза или на упадъка редовно се изразява в съзерцание на “радостен апокалипсис”, продукт на празничното преобразяване на taedium vitae, това отвращение от живота, което се среща в дъното на всеки антропологичен песимизъм. Трябва да припомним как самият Ницше прославя с лиризъм през 1884 г. естетическото съзерцание на европейската агония: “Един рухващ свят е удоволствие не само за гледащия, но и за разрушителя. Смъртта не е само необходима, не е достатъчно да се каже “грозна”, има величие, възвишеност в рухващите светове. Сладост също, надежди и пурпурни залези. Европа е рухващ свят”.

 

Засилването и ускоряването на движението на упадък и извличането на удоволствие от него: това е една от ницшеанските теми, чиято следа откриваме при най-различни автори. Тази програма се състои в преминаването, ако използваме ницшеански термини, от “пасивния нихилизъм” към “активния нихилизъм”. Не е достатъчно обезценяването на всички ценности, те трябва да се разглеждат като вредни химери и да бъдат премахнати. С други думи, смъртта на Бог, смъртта на моралния християнски бог, не е достатъчна. Трябва също да се премахнат следите на монотеистичните вярвания, да се унижощат всички понятия и начини на аргументация, произлизащи от тях посредством секуларизацията.

 

В един текст, публикуван през 1976 г., Petite mise en perspective de la décadence et de quelques combats minoritaires à y mener, в който скицира “ницшеанска” политика, Лиотар призовава за радикализиране на упадъка: “Ето една политическа линия: втвърдяване, задълбочаване, ускоряване на упадъка. Поемане на перспективата на активния нихилизъм, не оставайте с простата констатация, потискаща или възхитителна, за разрушаването на ценностите: заемете се с деконструкция, винаги отивайте все по-напред в недоверието, борете се срещу възстановяването на ценностите. Нека вървим бързо и далеч в тази посока, нека бъдем предприемчиви в упадъка, да приемем, например, да разрушим вярата в истината във всичките ѝ форми”.

 

Това атакува директно основите на западната рационалистическа традиция, но също, в по-широк смисъл, призовава за разрушаване на всички ценности (истинното, доброто, справедливото и т.н.), като по този начин приема нихилизма, превърнат в един вид естетизирана политика. Следователно това неоницшеанство се състои в констатиране на нихилизма и в радикализирането му, вярвайки, че самопреодоляването на нихилизма е възможно и то представлява нов метод на спасение. Това е вярата, че нихилизмът може да бъде преодолян само с повече нихилизъм. Но тази вяра показва, че деконструктивистите остават диалектици, без да го съзнават. С идеята за себетрансцендентност (Selbstaufhebung) човек не напуска диалектическата мисъл, чиято движеща сила е вярата в позитивността на негативното. Официално отхвърлената хегелианската диалектика продължава да обзема и ръководи уж антидиалектически разсъждения. Диалектиката тук се състои във вярата, че е възможен магически синтез на противоположни позиции, което оправдава това, че можем едновременно да твърдим, че нихилизмът е непреодолим и че може да превъзмогне сам себе си.

 

- Може ли да се каже, че мисълта на Ницше е в основата на съвременния западен релативизъм?

 

- Думата “релативизъм” е станала спасителен пояс при затруднено положение, отдушник, полемичен термин, използван от всички догматични умове. Да тръгнем от “перспективизма” на Ницше, който е радикален плурализъм или обобщен релативизъм, засягащ както знанията, така и ценностите. Основната теза на Ницше е, че “няма факти, само тълкувания”. Оттук и умножаването на “гледните точки” и тълкуванията, които се свеждат до различни изрази на волята за власт. Тази плуралистична теория на познанието предполага плуралистичен възглед за тълкуването на явленията, който отказва да ги съотнася към една “цялост” или към един-единствен и абсолютен принцип, или пък да ги интегрира диалектически в едно “цяло”. От това следва, че светът е хаос, съвкупност от антагонистични сили, лишена от общ смисъл и крайна цел, “хаосмос”, който само трагичната мисъл може да схване. Оттук и призивът за създаване на нови ценности и за придаване на суверенен смисъл на онова, което няма смисъл само по себе си. Това означава издигане на всемогъщия субект, който оценява и дава смисъл като заместник на бога създател. Това означава също отхвърляне на всяка форма на универсализъм като илюзия или измама.

 

Явно антимодерен, Ницше не се изплъзва на субективизма, с което оставя пленник на кръга на фундаменталните очевидности на модерността. В “Тъй рече Заратустра” (книга I, “За хилядата и една цели”), философът поставя проблема за ценостите, като го свежда до този за субекта, който оценява: “Самата оценка е съкровище и скъпоценност на всички оценени неща”. Утвърждаването на важността на ценностите е преди всичко утвърждаване на важността на субекта, който оценява, защото “оценяване значи създаване”. Субектът, едновременно оценител и създател, не само се предполага от съществуването на ценности, но той има най-голяма ценност. Актът на оценяване олицетворява върховната ценност. Това е абсолютизиране на оценката. Това е очевидността, чрез която може да се обобщи субективизмът на модерните. Не е достатъчно да отхвърлим гневно модерния свят, за да избягаме от предпоставките на модерността.

 

- Как Ницше се превърна във Франция в един от “майсторите на подозрението”?

 

- През 60-те години Ницше бе включен в прочутата триада на великите “майстори на подозрението”, за което свидетелства самото заглавие на доклада, изнесен от Мишел Фуко в Ройомон през юли 1964 г.: “Ницше, Фройд, Маркс”. След “Ницше и философията” на Дельоз (1962 г.) този текст на Фуко ще открие появата на “френското ницшеанство”, или по-точно на това ново “френско ницшеанство”, което ще съставлява философската матрица на Френската теория (French Theory). Така “прокълнатият” мислител бе превърнат в моден мислител с цената на едно нещастно объркване: всъщност няма нищо общо между теоретика на комунизма Маркс и абсолютния враг на всеки социализъм, какъвто беше Ницше. Освен това Фуко, философът, който казваше “да се прави история”, а вече не философия, станал известен през 1966 г. с “Думите и нещата” и известен с принадлежността си към структуралистичната школа, изяснява нещата в едно интервю, публикувано през юни 1967 г.: “Моята археология дължи повече на ницшеанската генеалогия, отколкото на самия структурализъм”. Признавайки ницшеанското вдъхновение на своята мисъл, той ясно се включва в постструктуралисткото движение. Това ще потвърди есето му “Ницше, генеалогията и историята”, публикувано през 1971 г. Търсенето на структури и анализът на тяхното функциониране, момент, олицетворен от структурната антропология на Клод Леви-Строс, вече не бяха на дневен ред. Новата парадигма, която може да се нарече ницшеанска, беше парадигмата на генеалогията и симптоматологията.

 

С тази започваща вълна на спекулативна “подозрителност”, демистифициращата критика се превръщаше в “археология”, смесвайки се с един радикален историзъм с безпрецедентeн характер. През януари 1988 г., по време международния колоквиум “Мишел Фуко, философ”, Дельоз подчертаваше ницшеанското измерение на мисълта на философа, на когото се възхищаваше: “Ако Фуко беше велик философ, то е защото използва историята в полза на нещо друго: както казваше Ницше, да действаме срещу времето и по този начин върху времето в полза на, надявам се, едно идващо време. Защото това, което изглежда актуално или ново при Фуко, е това, което Ницше наричаше несвоевременно, неактуално”.

 

В доклада си от 1964 г. Фуко скромно си поставяше за цел да разгледа “някои теми, отнасящи се до интерпретативните техники при Маркс, Ницше и Фройд” и уточняваше целта си по следния начин: “Маркс, Ницше и Фройд ни върнаха към наличието на нова възможност за интерпретация, те преоткриха възможността за херменевтика”. И една от отличителните черти на тази херменевтика е, че “интерпретацията е изправена пред задължението да интерпретира сама себе си до безкрай”. Това означава, че самата демистифицираща критика е безкрайна, защото може да приеме себе си за обект. Следователно, според Фуко, “животът на интерпретацията” се състои във “вярата, че има само интерпретации”, възглед, напълно чужд на Маркс, но напълно сходен с мисълта на Ницше. Факт е, че последният не спря дотам, съвсем не.

 

Две години по-късно, в доклада си на колоквиума в Балтимор (“Структурата, знакът и играта в дискурса на хуманитарните науки”), Дерида приветства именно “ницшеанската критика на метафизиката, на понятията за битие и истина, които се заменят с понятията за игра, интерпретация и знак (знак без налична истина)”. Осланяйки се на едно ново триединство: Ницше, Фройд и Хайдегер, въвлечени по неволя в критиката на “определянето на битието като присъствие” и в отстраняването на всяко “централно, първоначално или трансцендентално означено”, Дерида призовава за отхвърляне на “структуралистката тематика за нарушената непосредственост”, която била “тъжното, негативно, носталгично, виновно, русоистко лице на мисълта за играта” и да се обърнем към нейното “ницшеанско” лице, което той прославя като “радостно утвърждаване на играта на света и невинността на ставането, утвърждаване на свят от знаци без вина, без истина, без произход”. По-късно, по време на дискусия през 1979 г. в Монреал, Дерида казва: “Всички изказвания, преди и след, вляво и вдясно, са едновременно възможни (Ницше каза приблизително всичко) и непременно противоречиви (той каза най-несъвместимите помежду им неща и каза, че ги казва)”. Това означава съчиненията на Ницше да бъдат предложени на всички онези, които искат да си ги присвоят, за да ги поставят в служба на своите политически цели или просто на своите фантазми.

 

- Какви са последствията от тези прочити на Ницше?

 

- Не бихме могли да ги сведем до един модел, но те имат сходни последствия, по-специално с това, че представят нихилизма като непреодолим. Следвайки фукоянския прочит на Ницше, не напускаме вселената на интерпретациите, нито на субективизма. С деридианския прочит не излизаме от света на знаците и играта, свят, напълно чужд на грижата за истината. Това затваряне може да се разглежда като фигура на нихилизма, въпреки че самият Ницше се е стремил да осмисли нихилизма, разглеждайки начина на неговото преодоляване. При постмодерните мислители, по-специално при Жан Бодрияр, откриваме опит за преобразяване на нихилизма, за да стане не само приемлив, но и желан. Ако светът е неразбираем хаос, не бива да се опитваме да намерим в него разбираем ред: “Абсолютното правило на мисълта е да направи света такъв, какъвто ни е даден - неразбираем - и ако е възможно малко по-неразбираем. Малко по-загадъчен”. Не можем ли да видим в това ново и комично “правило на мисълта” израз на цинично мракобесие, както и на ликуващ нихилизъм?

 

Така най-радикалните постмодерни мислители, увлечени от духа на провокацията, поеха на ирационален кръстоносен поход, несъзнателно следствие от когнитивния, културен и морален  релативизъм, предпоставен от техните анализи и позиции. Въпреки че са си поставили за задача да лишат борческия активизъм от неговите “метафизични” основи - “големите разкази” за освобождение -, те си остават борци, но каузата им се свежда до проекта да деконструират, т.е. да разрушат цялото наследство на европейската мисъл, като се започне с търсенето на истината чрез рационалното познание. Те продължават да “реагират срещу”, което ги отдалечава още повече от съзидателната мисъл. Така деконструкцията се превръща в обсебващ ритуал без друга цел освен безкрайното си повторение и разширяване. Това означава удобно настаняване като реактивен нихилизъм.

 

- Означава ли това вярност към ницшеанската мисъл, или предателство към нея?

 

- Това със сигурност е предателство към онова, което е прието да се нарича “последната мисъл на Ницше”, въпреки че думата “предателство” е лишена от смисъл за деконструктивистите, които вярват, че са скъсали с опозицията между истина и грешка, между правилния и грешния прочит на един текст, което ги води до постулата, че всички интерпретации са еднакво ценни, а различията са само от стилистичен порядък. Оттук следва, че да предадеш, означава да твориш или да измисляш. Знаем провокативното изявление на Дельоз в неговите “Диалози” с Клер Парне: “Да бъдеш предател на собственото си царуване, да бъдеш предател на своя пол, на своята класа, на своето мнозинство - каква друга причина да пишеш? И да бъдеш предател на писането. (…) Да бъдеш предател е трудно, то е създаване”.

 

Ницше, от своя страна, търси и вярва, че е намерил изход от нихилизма, след като го е преживял и прекосил. Именно за да отговори на трагичното, без да изпада в илюзиите, предлагани от диалектиката (сократическа или хегелианска), Ницше предлага да се прибегне до изкуството, което утвърждава и възвеличава живота и то изрично срещу “лекарствата”, посочени от Шопенхауер и Вагнер, в различни смеси на будизъм и християнство. В един издаден посмъртно фрагмент от май-юни 1888 г., Ницше излага чудесно последната си концепция за изкуството, като мощно и уникално средство срещу нихилизма във всичките му форми: “Изкуство и нищо освен изкуство! Само то прави живота възможен, именно голямото изкушение кара човек да живее, големият стимул, който го подтиква към живот. Изкуството, единствената антагонистична сила, превъзхождаща всяко отрицание на живота, изкуството, антихристиянството, антибудизма, антинихилизма par excellence”.

 

Още в “Раждането на трагедията” (1872 г.) Ницше постулира, че “светът може да бъде оправдан само като естетически феномен”. В това е неговата дионисиева мъдрост, която е в основата на трагичната мисъл. По-късно в “Залезът на кумирите” той уточнява, че от Дионисиевите празненства произтича “най-дълбокият инстинкт на живота”, “тържествуващото утвърждаване на живота отвъд смъртта и промяната”, “утвърждаването на живота, дори в неговите най-странни и трудни проблеми”. Ето защо Ницше, в посмъртен фрагмент от май-юни 1888 г., не крие своя “религиозен инстинкт”, като по този начин се дистанцира от “свободомислещите” атеисти на своето време: “И колко нови богове все още са възможни!… Аз самият, в когото религиозният инстинкт, т.е. създателят на боговете, понякога се стреми да заживее: с какво многообразие, с какво разнообразие божественото всеки път се проявяваше в мен!…”.

 

Така явният враг на християнството си приписва религиозни стремежи, в които някои тълкуватели на неговата мисъл, ницшеанци и антиницшеанци, прибързано видяха следата на носталгия по политеизма или древното езичество. Вярно е, че това вменяване “пасваше” на явния филеленизъм на Ницше, който, вярвайки във възможно възраждане на трагичния дух, заявяваше ентусиазирано през 1874 .: “С всеки изминал ден ставаме все по-гърци”. Но тази младежка утопия на все още вагнеровия Ницше бързо ще изчезне.

 

- Бил ли е тайно привързан към християнството Ницше?

 

- Не е лесно да се отговори на подобен въпрос. Да речем, че ако за Ницще “моралният бог” е мъртъв, сянката на Бог далеч не е избледняла в мисълта му. В посмъртен фрагмент от лятото-есента на 1884 г. откриваме често цитираната сентенция: “Римският цезар с душата на Христос”. Но как да разбираме, че Ницше може би е искал да съчетае “инстинкта на Цезарите, основатели на империи” с “душата” на “Разпнатия на кръста”, когото противопоставя на Дионисий в афоризма, с който завършва Ecce Homo - „Разбрахте ли ме? - Дионисий срещу Разпнатия…“. Това колебание между фундаменталната антитеза и парадоксалния синтез остава трудно за осмисляне, подобно на афористичната мисъл на Ницше.

 

Най-страшният въпрос ми се струва, че може да бъде формулиран по следния начин: ако приемем, че Бог е мъртъв и нищо не е истинско, неизбежно ли е да се заключи, че всичко е възможно и всичко е позволено? Свят без трансцендентност ли е свят, лишен от смисъл и ценност? Обречени ли сме на нихилизъм? Ницше се опита да отговори философски на този въпрос със своята концепция за свръхчовека и вечното завръщане, основаkа на теорията му за волята за власт. Но тези три фундаментални понятия, трудни за недвусмислено дефиниране, вдъхновиха опасни, дори отблъскващи политически мобилизиции през “ужасния двадесети век”. Оттук и тази форма на отричане, която се състои в преценката, че нихилизмът е непреодолим и във възможно най-удобното настаняване в него.

 

- Има ли смисъл човек да се нарече “ницшеанец”?

 

- Нищо не е по-малко ницшеанско от мотолевенето на текстовете на философа или плагиатстването им, за да бъдат превърнати в молитвеник в служба на анархизма, фашизма или деконструктивизма. Общото между догматичните и благочестиви ницшеанци и възторжените антиницшеанци е вярата, че мисълта на Ницше представлява доктрина, система или светоглед, който можем да одобряваме, дори да споделяме, или пък да отхвърляме и осъждаме. Това е принципната грешка, в която е изпадало всяко интелектуално поколение от края на ХIХ век, консумирало както ницшеанските догми, така и антиницшеанските памфлети. Ницше обаче многократно е предупреждавал бъдещите си читатели, например в този посмъртно публикуван фрагмент от есента на 1887 г., в който отбелязва не без самоирония: “Не съм достатъчно ограничен за една система - дори за моята система…”. Това, което има значение за него, е формирането на свободни духове, въплъщаващи нещо като весел скептицизъм срещу фанатиците от всички страни. В § 54 от “Антихрист” Ницше изяснява позицията си:

 

Не се оставайте да бъдете заблудени: великите духове са скептични. (…) Силата, независимостта, произтичаща от мощта, от свръхмогъществото на духа, се доказват чрез скепсиса. (…) Убежденията са тъмница. (…) Устременият нагоре ум, ако не пренебрегва средствата за това, задължително трябва да стане скептичен. Независимостта от каквито и да е убеждения е задължителна за силния, за умеещия да гледа свободно около себе си…”**

 

Аз, от своя страна, с удоволствие бих последвал Карл Ясперс, който през 1936 г. завършваше великата си книга за Ницше със следния постулат: “Да философстваш с Ницше означава непрекъснато да се утвърждаваш срещу него”. Но, разбирайки го като покана да се мисли със и против Ницше отвъд всяко ницшеанство и всяко антиницшеанство.

 

* Цитатите от“Тъй рече Заратустра” на Ницше са в превод на Жана Николова-Гълъбова, 1990 г., София.

** Преводът е от “Антихрист”, издателско сдружение ЕВРАЗИЯ АБАГАР, под редакцията на д. .ф. Н. Пл. Градинаров 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

Още от Култура и общество

Коментари

  • Helleborus

    03 Яну 2022 15:42ч.

    “Няма факти, само тълкувания” Това е така, затова и Истината е субект, истината се вижда от нас само през ОКОТО на този субект. В действителност окото твори бития, както виждаш, такъв свят създаваш. Майката казва ти сгреши, ела да те науча, мащехата казва, ти сгреши, не ставаш за нищо. Всеки от нас твори свой свят, бидейки майка или мащеха, враг или брат, баща, стопанин или крадец и разсипник. Затова са изключително вредни хората, които виждат всичко през очите на хейтъра, неспособен на обич, на саможертва, на работа за доброто, на отдаване на силите си за поправката на всичко, което не харесва. Проблемът е, че вътрешността на човека е съд, а слепотата или зрението са духовност, която идва отвън, имаме избор, но ние не сме авторите. Ако Бог не ти отвори очите, за да виждаш истината, те ще останат слепи за нея, ще виждаш през очите на бесовете и тяхната злоба, човеконенавист, неверие и беззаконие. Как да обясниш на такъв човек, че неговите „факти“ са просто грешен прочит на действителност, която е скрита и остава запечатана книга за него, понеже има много отвъд видимия свят? Накратко това, че истината е субективна, не означава, че няма истина над всяка друга истина. Истината и Животът са едно, не случайно Христос е и Пътя и Истината и Живота. Защото неистината води до смърт, болести, разрушение, запустение. Т.е. тя има тази малка особеност, че макар да си я субективно обожествил, да ти е харесала, да си я припознал като твоя философия, накрая ще умреш, поразен като от вирус, понеже тя е вируса в системата на Живота. Затова и общества, отдалечаващи се от истината стават все по-душевно болни, отчаяни, песимистични, нежизнеспособни, зли, възпроизвеждащи в поколенията си всичко това, докато приближаващата смърт не започне да прозира отвсякъде, във вид на крайна бедност, демографска криза, духовен упадък, животински нрави. Това не може да се оправи с комунизъм и световен ред, а само и единствено чрез поправяне на погледа на всяко човешко същество. Иначе съдбите се трупат.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Като завършил философия искам да кажа, че французите НИКОГА не могат да достигнат висотите на германската философия !

    03 Яну 2022 16:03ч.

    И нейната базкрайна задълбоченост. Французите са повърхностни, Декарт е единственият им световен мислител, след който френската мисъл пише философски есета-тълкувания на великите германци и датчанинът Хайдегер. Тази статия потвърждава този извод. Авторът подобно на неговите колеги просто не са разбрали полетът на Ницшевата мисъл, нейният дълбок хуманизъм и оптимизъм. Поне да бяха прочели есето на Томас Ман. Познаването на немската философия не е свирка за френската уста. И Петър Волгин се опитва да прави "деконструкция", но и той я разбира по руски - всестранно унищожителна, нихилистка и разколна. Навремето чичко му Маркс е казал: "Човекът, това е неговия стил".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Къф Ницше, кви пет франка?

    03 Яну 2022 16:17ч.

    Всичко е от Франкфуртската неомарксическа школа, през Грамши. Старите тоталитарни цели с нови методи на постигане. Малко Фройд за шмрънц, малко Ницше, но ... най-вече Маркс. В този кюп са както двамата "съплеменници" Дерида и Бътлър, тъй и Сартър и "нашта" Кръстева. Все марксисти по душа и и несподелени убеждения

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Супер

    03 Яну 2022 17:27ч.

    интервю! Поздравления за г-жа Дачкова и Гласове! И аз, като незавършил философия :), ще си позволя да се обадя. Факти има. Имало ги е преди Ницше и Дерида, има ги и след тях. В своята практическа дейност, наречена обикновен живот, хората са подвластни на фактите, а не на деконструкцията. Никаква деконструкция не може да направи Джудит Бътлър красива.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Жак Дерида

    03 Яну 2022 18:15ч.

    Или изгубени в превода

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Таро карта Кулата

    03 Яну 2022 21:24ч.

    Давим прасетата в езерото от много отдавна. Пък преди това имаше един Сократ, пък преди него имаше едни египтяни, и т.н. А с какво точно се занимават френските философи не е много ясно, не се интересуваме от глупости. Тия си измислят думи и се бесят на тях. Съвсем друга дисциплина.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Живко Матеев

    04 Яну 2022 15:28ч.

    Подобно „философско” словоблудство може да постави на изпитание толерантността на всеки мислещ човек, който има познания по темата. На първо място на г-да френските философи и мислители трябва да им се каже в очите, че Ницше не е лъжица за тяхната уста и не правят услуга на мислещите хора със своите „прозрения”. Инженерство, живопис (импресионизъм!), литература – с това французите могат да бъдат отличени, но да се занимават с философия е пагубно за цивилизованото човечество. – И да повторим: За да бъде Ницше разбран и оценен, той трябва да бъде „преживян”. Един умен човек (в есето си за Ницше) беше предупредил за опасността Ницше да стане обект на философски анализи и оценки.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • 7e7

    04 Яну 2022 15:51ч.

    Френски философи?? Да си правят вино и сирене, и да оставят философията на немския дух. След Ницше няма философия, няма условия за това.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • " Никаква деконструкция не може да направи Джудит Бътлър красива"

    04 Яну 2022 22:17ч.

    И реконструкция не може. Някои сбъркани неща нямат оправяне. Директно на боклука.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Французите НИКОГА не могат да достигнат висотите на германската философия — те са повърхностни.»

    04 Яну 2022 22:28ч.

    И аз ще ви кажа защо това е така. Известно е че всеки човек е това, което пие. Е добре — французите пият вино (и евентуално коняк, арманяк, и т.н.) докато немците (и скандинавците) пият БИРА. Към какво тласка виното? То тласка към разгул и разюзданост на нравите. То води неотклонно към една особена чувственост, която наистина утвърждава жизнеността и радостта от земните наслади, но те държи НА ПОВЪРХНОСТТА. Французите са подобни на други едни ВИНОЛЮБЦИ — древните гърци, които развиха величествена философска мисъл, но стигнаха до един кръстопът, от който нататък можеше да се продължи едва тогава, когато се намесиха други етноси и раси, изплували по-късно — по времето на Рим. А що се касае до бирата, която пият германците — да, тя може да те запрати в неизследваните дълбини на човешкото БИТИЕ! Заратустра стана възможен именно заради аромата на хмел…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Няма нищо френско в Ницше. Още по-малко съвременно германско

    04 Яну 2022 22:35ч.

    "САМОТЕН". ФРИДРИХ НИЦШЕ, превод Пенчо Славейков, във всеки случай някъде преди 1912 година. Със силен кобен грак в града връхлитат бързо врани. Щом отново падне сняг, щастлив ще бъде който има дом. Стоиш тук вкочанен, назад се взираш. Но защо в мечта така изпаднал в плен, от зимата избяга ти в света? Пустиня е светът и в нея всичко мре. Щом най-подир изгубиш своя път, навеки се прости с покой и мир. Стоиш тук блед сега, орисан си да скиташ в зимен час. Възправен над снега си като дим към небеса от мраз.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Стар Седесар

    07 Яну 2022 15:35ч.

    Извинявам се предварително за обилието от ...изми, но темата е такава, нечиста. Френските постмодернисти-деконструктури, франкфуртските марксисти, американските културни релативисти, взеха от Маркс (и Ленин) най-свидната и спорна епистемология - табула раса, от която се постулира аксиоматично, че реалността е класов и лингвистичен конструкт. Нищо по-удобно за словоблудливите пазители и сентинели на Политическата Коректност, макар че редица съвременни науки показват, че човек не се ражда 'табула раса', тъкмо напротив. Но съвременният културен марксизъм и постмодернизъм са като обърната пирамида, която с цялата си тежест от твърдения и теории се опира на върха си именно върху тази лъжлива спекулация. Впрочем, за природата на реалността най-добре може да говори съвременната физика, и именно един физик, Алан Сокал, през '96 праща на водещо пост-модернистично списание напълно безсмислена, но бомбастично написана в сленга на постмодернизма ( като на Юлия Кръстева) статия: 'Преминаване на границите: към преобразяваща херменевтика на квантовата гравитация'. Простите постмодернисти решили, че физиците са опрели до тяхната проста философия, и идват при тях разкаяни за помощ, и триумфално публикували абракадабрата на Сокал. След което Сокал и приятели разкриват мистификацията и гръмва чутовен скандал. След такъв скандал, едно сериозно научно направление щеше да преразгледа дали основанията му да съществува не са разклатени - нищо подобно, постмодернистите само се позабърсали и продължили същите глупости.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    20 Яну 2022 10:13ч.

    Ха-ха, хареса ми “Стар Седесар”. Много. Ами убеден съм, философията е паразитно занимание, характерно за състоятелните общества. Поне до момента, когато се захване с реконструкцията им, по правило с трагични последици.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи