- Автор: Азилиз Льо Кор, “Фигаро”
- 27 Ное 2021
- 2967
- 26
- Защо говорите за “истеризирано общество”?
- Исках да анализирам това толкова често използвано и толкова малко дефинирано понятие “истеризация”, което характеризира нашето общество (макар че в книгата си описвам признаци на успокоение), като предупреждавам за безпътицата и оттеглянето на голяма част от населението, уморено от постоянните спорове, която не се разпознава в сегашната бруталност и нервност.
Истеризираното общество е поляризирано и радикализирано общество. Общество, белязано от известно насилие на социалните отношения, без чувство за мярка, без оттенък; обхванато от някаква лудост и екзалтация, които го карат да си загуби ума. Общество, белязано от блудкавост и деградация на публичния дебат. Общество, белязано от банализиране на насилието във всекидневието, от все по-рязко говорене, от известна радикализация онлайн в социалните мрежи.
Общество, белязано от диктата на мнението, в което противникът се превръща във враг: трябва да имате мнение за всичко, веднага; това мнение дори се превръща в идентичност (нападат мен, ако го оспорват); дебатът по дадена тема без сблъсък се превърна почти в мисия невъзможна. В неотдавнашно интервю бившият бразилски президент Лула хитро каза, че ако преди, когато се са се срещали политически противници в ресторанта, са се ръкували, днес рискуват да бъдат простреляни!
Като доказателство за тази нарастваща истеризация на нашите общества нека посочим феномена на “жълтите жилетки” във Франция от края на 2018 г.; нахлуването в Капитолия в САЩ през януари 2021 г. на привърженици на Тръмп в края на много поляризирана предизборна кампания; френската предизборна кампания, която не познава и ден без сблъсък или шум, за сметка на съдържанието и предложенията; и последните политически сериали, описващи политическия свят и истеризираните общества (от 3 сезон на “Черния барон” до “Години и години”, като се мине през “Къща от карти”).
- Наистина ли това е ново явление?
- Истеризацията, в смисъла на преувеличена и неконтролируема емоция, на феномен на колективно заразяване и екзалтация, не е ново явление. Процесите срещу Салемските вещици през 1692 и 1693 г.; аферата “Драйфус”, която раздели Франция на два радикално противоположни лагера; маккартизмът, антикомунистическият лов на вещици в САЩ; феномените на икономическите балони и сривове (бившият президент на Федералния резерв говореше между другото за “ирационално изобилие” на пазарите) могат например да се разглеждат като феномени на истеризация.
Що се отнася до медийната истеризация, ние сме я чели и виждали в “Изгубени илюзии” на Балзак, което ясно показва хубавият филм по кината на Ксавие Джаноли: тя не е нова! В онази епоха някои вестници вече живееха само с полемиката и отзвука ѝ върху обществото.
Новостта на настоящия период е, че тези явления вече не са локализирани, ограничени във времето, те преливат в обществото като цяло. Виждаме ги и ги чуваме повече отпреди. Именно заради социалните мрежи, които преобразиха радикално начините на изразяване в публичното пространство, банализирайки конфронтацията, и по-многобройните медии, опитващи се да си намерят място на големия пазар за внимание.
- Кои са дълбоките причини?
- Истеризацията се корени в засилената поляризация на обществото, която прокарва разделения в много страни по света; нарастващият гняв на част от населението; господството на изострената емоция. Фрагментацията на френското общество, описана неотдавна от Кристоф Гилюи и Жером Фурке, през много различни призми, разбира се: създава се порочен кръг между социалното разделение и раздробяването на публичното пространство. Социалните разделения засилват ефекта на “преграждане” на публичното пространство. Истеризацията на обществото произтича от това разпадане на отделни блокове, които са станали антагонистични. Краят на големите разкази, които мобилизираха нашите общества и които частично изчезнаха, заменени от сблъсъци и микроразкази в социалните мрежи.
И накрая, някои когнитивни механизми позволяват да се обясни новата бруталност на общуването: механизмът на потвърждението (привилегироване на информацията, която утвърждава нашата гледна точка), когнитивен дисонанс (стрес, предизвикан от факта, че имаме противоречиви мнения, убеждения или ценности), ефектът на прекалена самоувереност или на Дънинг-Крюгер (надценяване на нашата компетентност в дадена сфера, докато всъщност ние сме недостатъчно квалифицирани; оттук и високото ниво на ангажираност и бурните дискусии), стадното поведение…
- Вие сте медиен човек, каква е отговорността на медиите за тази истеризация?
- Някои медии, които далеч не са мнозинство, може да са склонни да търсят сензационността и полемиката. В често строгите си редове за телевизията, Филип Мюре критикуваше антагонистичните и изкуствени противоречия по телевизията по социалните въпроси. Преди него Ролан Барт, който отказваше каквито и да било медийни упражнения, смяташе, че “медийната цивилизация се определя от отхвърлянето на нюанса”.
Що се отнася до Бурдийо, той критикуваше “бързите мислители” (fast thinkers), онези експерти и интелектуалци, приспособили се към нуждите на непосредственността на епохата, които могат да ни дадат експресни мнения и съвети за сметка на дългосрочните. Така че това не е нещо ново.
Въпреки това, дори и да познаваме апетита на медийната машина към шума и понякога опозиционните дебати, с които сме свикнали (до такава степен, че се отегчаваме, когато на един дебат му липсва злоба и конфронтация), днес социалните мрежи ми се струват на първа линия: хората разпространяват и популяризират повече своята идентичност, убеждения и ценности в тях, отколкото във физическия свят. Това може да се приеме от другите като нашествие и да предизвика враждебни реакции.
Чрез познатата система на когнитивните балони, нашите информационни нишки съответстват на търсенето ни, следователно на нашите вкусове и мнения. Така днес човек почти не се сблъсква с други мнения, освен със своето. Всеки остава на своя бряг. Това е един от източниците на поляризация на обществото.
Анонимността онлайн също е един от основните фактори за агресивността на мненията в интернет. “Ние лесно забравяме грешките си, когато са известни само на нас”, пишеше Ларошфуко. Сещаме се и за Платон и алегорията за пръстена на Гиг (“Държавата”): ако имахме пръстен, който ни прави невидими, много от нас не биха устояли на изкушението да действат безнаказано!
И накрая, социалните мрежи увеличиха силата на перформативната функция на дискурса. Насърчавайки публичното утвърждаване на нашата идентичност, тези нови медии увеличиха възможността за действие на индивидите чрез дискурса. Ние общуваме вече по-скоро, за да действаме и утвърждаваме, отколкото за да предадем информация, което неминуемо води до по-конфликтни отношения.
- Как да поправим това и да си върнем вкуса към дебата?
- Качеството на публичното разискване може да намали истеризацията. Публичното пространство не трябва да се стреми да събере онези, които са прави, и да заглуши онези, които грешат, а да може да накара различните страни да общуват, така че да се разберат, въпреки съществуващите различия.
Гражданите се деполяризират, когато дискусиите са задълбочени. Експеримент, проведен в Станфорд през 2019 г., “Америка в една стая” («America in one room»), от двама известни професори, Даймънд и Фишкин, в рамките на американската президентска кампания, показа, че при събирането на над 500 души с много различни гледни точки, позициите могат да еволюират след задълбочен разговор между тях и консултация с експерти. След четири дни, прекарани заедно, разногласията все още съществували, но имало сближаване по 22 от общо 26 предложения, засягащи големите обществени теми, което далеч не било така в началото. Доказателство, че трябва да си говорим повече.
По същия начин политическият дебат трябва да бъде по-задълбочен и по-ясен. Точно това ни напомня германският философ Хабермас. Да имаме предвид нарастващата поляризация на публичния дебат в нашите общества, но да разглеждаме по-задълбочено политическите алтернативи и да ги формулираме по-ясно. Днес това не е точно така.
Превод от френски: Галя Дачкова
