Забравете малките хора

<p><br />За моя роднина аз съм по-големичък човек от него. Но не толкова, че чак да пиша срещу премиера. Чак такава комплекция нямам. Най-много да издъхна, като ми дойде времето. Затова да не се заяждам с тези, които ще хвърлят топа, че ще взема да геберясам.<br /><br />Хвърлящите топа, по Илф и Петров, са най-важните, &ldquo;железопътните кондуктори или някое началство&rdquo;. Издъхват хората, които нито хвърлят топа, нито геберясват.<br /><br />Преди време участвах в провеждането на социологическо изследване, в което фигурираше въпросът: &ldquo;Как смятате, вие лично имате ли необходимите качества, за да заемете висок държавен пост (например министър)?&rdquo; Около една четвърт от интервюираните отговориха с &ldquo;да&rdquo;. Беше международно сравнително изследване. В Швейцария положителните отговори на подобен въпрос бяха 2%. Пак е много, като си помисли човек.<br /><br />Как ли се съчетават последователите на майстор Безенчук с положително отговорилите на този въпрос? Според мен &ndash;&nbsp;безконфликтно, и в това е една от драмите на нашето общество.<br /><br />Йерархията е случайна, но чинопочитанието е задължително &ndash; това е формулата, по която живеем тук, на тези географски ширини. Тя вмества различни йерархични редове.&nbsp; В онези тоталитарни времена решаващо беше партийното членство. Днес &ndash; богатството и неговите външни атрибути.<br /><br />Е, след като геберясаме, нещата могат и да дойдат по местата си. Днес никой не помни, че един Иван Хаджийски е живял кажи-речи цял живот под наем. Нито това, че посмъртното издание на гениалното му произведение &ldquo;Бит и душевност на нашия народ&rdquo; излиза с предговор на мастития комунистически ментор Тодор Павлов, който носи странното заглавие &ldquo;Вечна слава на героя&rdquo;. С какво е герой Хаджийски според Павлов? С това, че са го убили на фронта, поради което властта благоволява да издаде идеологически погрешните му произведения. Но вечната слава на Хаджийски все пак дойде от това, че беше преиздаден и 20 години по-късно преоткрит.<br /><br />Не вярваме, че &ldquo;големите хора&rdquo; заслужено са станали големи. Изповядваме онзи демократизъм, който Хаджийски описа в &ldquo;Историческите корени на нашите демократически традиции&rdquo;, и чиито корени той потърси в еднакво наведените глави пред инородната власт.<br /><br />Но вярваме в несъкрушимата сила на властта. И понеже живеем в едно само донякъде демократично общество, се налага да свеждаме глави в много посоки &ndash; всеки път, когато не можем да се противопоставим на произвола на властта чрез излъчването на повече власт.<br /><br />Чакам на опашка в банка &ndash; трябва да преведа пари на децата си, които са в чужбина. Убивам времето, като прослушвам съобщенията&nbsp; в мобилния си телефон. Изниква нисък късо подстриган мъж, който ми казва: &ldquo;Нема да говориш тука. Забранено е&rdquo;. Опитвам се да му кажа, че не говоря, и да разбера кой ми забранява и защо. Той леко се смущава, но в това време съседът по опашка нервно започва да ме гълчи: &ldquo;Ми тука има ред, човекът ти каза. К&rsquo;во се разправяш&rdquo;. Това окуражава пазача, който вече говори в стил: &ldquo;Айде, разкарай се&rdquo;.<br /><br />Това и правя. Съседната банка е на 50 метра. Ще си свърша работата там. И си мисля за това колко малко ценим напредъка, изразяващ се в това, че съседната банка е на 50 метра. Можем да им попречим да ни унижават с цената на съвсем малки неприятности. Но не го правим. Защо ли?<br /><br />В България има много талантливи хора. Не по-малко, отколкото в която и да е цивилизована страна. Но талантът рядко дава по-добри възможности за житейски успехи и професионално израстване. Затова &ldquo;единните фронтове на посредствеността&rdquo;, както би казал Хаджийски, господстват почти навсякъде. В боричкането за власт между малките хора са важни лактите, а не уменията.<br /><br />Вестникът не зависи от читателите си, политикът не зависи от избирателите си, бизнесменът не зависи от предприемчивостта си, певецът не зависи от гласа си. Донякъде затова всички приемаме да сме малки хора &ndash; на тази опашка, в онзи магазин, пред този катаджия, в онази служба. Но същевременно искаме да сме големи, с надути бузи и изпънати тиранти, когато ни се отдаде възможност. Така създаваме един свят, в който унижението е всекидневие, а насладата се изразява в това да унижаваш другите. Не забелязваме достатъчно ясно, че имаме много повече възможности да съхраним достойнството си, отколкото в онези времена, в които съхраняването на достойнството изискваше жертвоготовност. Сега изисква дребни неприятности.<br /><br />Но не обичаме дребните неприятности. Затова сме малки хора в малка страна, треперещи пред свирепа държава и плащащи своята лепта за нейната свирепост.<br /><br />Забравете за малките хора и големите ще изчезнат.&nbsp; Можете ли?</p> <p><em>Коментарът е публикуван в сайта <a title="http://www.reduta.bg/?p=1508" href="http://www.reduta.bg/?p=1508">reduta.bg</a>.</em></p>