В търсене на стилизирани революции

<p>Евро-атлантическите елити стоят заклещени и сякаш в невъзможност да намерят отговор на въпроса дали демократизацията по тези географски ширини води до демокрация. Най-силно и пародийно тази неспособност отекна във въздържаността на бившия британски премиер Тони Блеър, който изведнъж откри несигурностите около смяната на режимите, макар да имаше възможност за това преди 8 години в Ирак. Още по-откровен в своята сдържаност пък бе новия говорител на Камарата на представителите на американския Конгрес, Д. Бонър. Европейският съюз излезе с такива позиции, че в търсенето на баланс между предпочитанието към сравнително предвидими автокрации и непредвидими демократизации бе загубено всякакво послание. Западът дотолкова не може да разчете от какво, кой и колко да се страхува в тези общества, че изпуска важна възможност за влияние, макар че процесът ще е дълъг и в него ще има бъдещи възможности и за ЕС и за САЩ.</p> <p>Западът е толкова оплетен в собствените си възприятия за новите демократични вълни, че основното, което може да види е измислената от него комуникационна технология. Описания като &bdquo;Туитър революция&rdquo; издават по-скоро културно и понятийно безсилие и неуместна гордост в поредния подарък, сякаш направен от него, за да могат другите да осъществят своите мечти. Фиксацията върху ролята на социалните медии показва единствено липсата на разбиране за това, което се случва в момента. Много хора сигурно приемат напъните за демократизация за демоде особено след като вече преминаха няколко вълни за последните четири десетилетия. Но, западният свят трябваше да бъде по-добре подготвен за изблиците на демократична енергия особено след пълното му обсебване с тази част на света след 2001 година. Разбира се, тук не става дума за предсказания с точност до деня, в който ще започнат процесите, но поне за формулиране на ясни позиции, когато този момент дойде.</p> <p>Българите би трябвало да знаем добре важността на точния момент. Ако обърканият Тодор Живков не бе показан по западните телевизии на 10 ноември 1989 година и вътрешнопартийният преврат не бе видян като гражданско пробуждане, България може би никога нямаше да може да се закачи за възприятието за &bdquo;демократичното домино&rdquo;, което я нареди до нации като полската, чешката и унгарската. После пък това й помогна да влезе в ЕС и НАТО. Нашият принос в сегашната ситуация можеше да се състои именно в това напомняне на важността на момента.Европа изпусна именно точния момент, в който ясно да каже кой и какво подкрепя в започналата трансформация на един от най-важните региони за бъдещето на света. Цели десетилетия вече европейският дебат върви около това как Европа да &bdquo;заговори на един глас&rdquo;, последният Лисабонски договор бе едва ли не приет по тази причина, създадоха се нови структури и позиции. Сега, когато институционалната възможност и инфраструктура са налице и Европа може да говори на един глас се оказа, че няма кой знае какво да каже по темата. Ако &bdquo;старият континент&rdquo; наистина има желание да заеме по-убедителна позиция в новия многополярен свят, пропускането на подобни ситуации е непростимо.</p> <p>Иначе българският поглед към събитията в арабския свят са в познат регистър. Националната телевизия избра да опише египетската революция като &bdquo;размирици&rdquo;, а премиерът по някакъв начин успя да види единствено орди от ядосани и гладни хора, които тръгват на поход към застаналата на барикадата шенгенска България.Официалните позиции пък са толкова оплетени в търсенето на баланси и общи знаменатели с тези на ЕС и САЩ, че единственото, което прозвуча ясно бе призивът да не се пътува до тези страни. Арестът на &bdquo;наши хора&rdquo; допълнително измести вниманието и разговорът започна да пълни първите страници. Но, както си знаем, ние не сме много-много по революциите (&bdquo;преклонена глава сабя не я сече&rdquo;). Иначе, за гледане горе-долу стават, поне докато не започне следващия реалити сезон.</p>