Европа е в тежка криза – икономическа, институционална, на идентичността и разума. Като исторически материалист ми е добре известно, че в основата на всичко това е икономическата криза – на първо място дефлацията, породена от еврото и политиката на ЕЦБ. Днешните млади европейци живеят по-зле от родителите си; техните деца, ако изобщо имат, ще живеят още по-зле.
Оттам песимизмът на масите, усещането за слабост, „израждане“, поглъщане от враждебна „цивилизация“ – варварите пред портите, оттам и липсата на прозрачност в Брюксел, потайната, абсурдна и импотентна външна политика на ЕК.
Историята ни учи, че има два възможни изхода от дефлационната низходяща спирала, демонстрирани христоматийно от Германия и от САЩ в 30-те години на ХХ в. Засега Европа, а и България с нея, крета по пътя на Германия. Там се започна уж с грижата за работника – трудовата повинност, „три милиона евреи – три милиона безработни немци“, премахна се безработицата и всичко това накрая доведе до абсурдна терористична диктатура на една шайка престъпници в интерес на корпорациите.
Една подобна идея също се появи в българските медии, но някак остана встрани – че бежанската криза е само отвличащ маньовър на глобалната олигархия за хитроумно прокарване в суматохата на ТТИП. Има и движението на Варуфакис за демократизация на ЕС, което миналата седмица се събра за първи път в Рим.
Но общият тон на левите сега се задава не от левичарските теории на заговора и не от борбата за гласност в ЕС, а от фашисткото, консервативно, дясно светоусещане – процес, идентичен на „тръмпизирането“ на американската бяла работническа класа от вътрешността на страната. Виновници за кризата на Европа са човешката греховност, слабостта, „израждането“, мулти-култи „толерастите“, политкоректността и Кончита Вурст. Джамбазки разбива на пух и прах комплексите на немците след Втората световна война и явно жалее за комплексите им отпреди нея.
Бежанската криза и тероризмът са само една случайност – ако може да се нарече „случайност“ упоритата фиксация на Европа на овехтялата метафорика на Студената война – на фона на дефлационната криза, но тази случайност неимоверно ускорява опасността от фашизация.
Читателите помнят, че съм критикувал много остро българските НПО и другите среди, участвали в преврата срещу Орешарски и връщането на Борисов и мафията. Продължавам да мисля, че тези, които поне в началото на протестите не са разбирали какво вършат и са мислели, че протестират срещу някакъв си модел „Кой“, са вредни идиоти. Останалите са платени – с пари или с друго – лакеи на мутрите, на олигархията. Отказах да подпиша и манифеста „За републиката“ – не защото съм монархист или харесвам мафията, а заради трима от инициаторите, които допринесоха много щото Борисов и мафията да са на власт. Но тази съвсем конкретна критика на НПО и подобните им е едно, а громенето на „либералите“ на ангро – съвсем друго.
Няма основание да бъда винен и в толерантност към тероризма. Преживях 11 септември съвсем отблизо и потресението от тоя ден сложи тежък печат върху мисленето ми през следващите пет-шест години, в които и адвокатствах на Буш за войната в Ирак, и бях повярвал сериозно на Том Фридман от „Ню Йорк Таймс“, че е възможно Близкият изток да бъде оправен със силово налагане на прозападна демократична система – Ирак да стане арабската Германия от 1945 г. или поне арабската Южна Корея. Едва първият далечен повей на световната криза през февруари 2007 г., който усетих доста отрано благодарение на тогавашната си работа – с ръка на пулса на продажбите на информация, ме събуди от догматичен сън и си върнах способността за класово мислене – частично и под влиянието на Пол Кругман и Джоузеф Стиглиц.
Неоконсервативната утопия е опасна глупост, но примитивният хънтингтънизъм на „сблъсъка на цивилизациите“ е още по-опасна глупост. Първата е откровена, нагла и самодоволна идеология на корпорациите; втората е перфидна, играеща на примитивните предразсъдъци на тълпата идеология на корпорациите. Все пак Буш II след 11 септември едва не си счупи устата да повтаря, че „ислямът е религия на мира“, че терористите не са мюсюлмани, а богохулни еретици. Наистина, той беше също и близък приятел на саудитското кралско семейство и се осланяше много на консервативния ислям за удържане на господството на САЩ в Близкия изток. А сега чуваме, че не само терористите, ами всичките мигранти, бежанци или с една дума „престъпници“, нарушаващи границите ни, са „друг биологичен вид“, с който изобщо не бива да се церемоним.
Расизмът и ксенофобията анихилират лявото светоусещане, съсипват достойнството на лявото. Лявото се корени в уважението към човека, в състраданието към угнетения, в идеята за братство на угнетените от цял свят – „един хамалин от Алжир, един работник от Тексас“. С това лявото е наследник на доброто от световните религии. Консерваторите, уж страдащи по християнските ценности на Европа, с досада и погнуса гледаха папа Франциск да мие и целува нозете на мърляви бежанци от Сирия и Африка. Но не е възможно да мразим всички бежанци или мигранти, а да обичаме всички бедни у нас. Логично е щом бежанците са животни, и бедните у нас да са си виновни сами за бедността, както именно мислят истинските десни.
Още по-лошо, мисленето за политическите явления изключително в културна, етническа, религиозна светлина ликвидира голямото интелектуално предимство на левицата – класовия анализ, историческия материализъм. Политическите конфликти се дължат най-вече на дълбинни икономически фактори. Тероризмът е политическо действие, произтичащо от икономически противоречия. Религията е само илюзорна идеологическа маска, прикриваща тези политически и икономически противоречия.
Основният проблем на Близкия изток е наследството на западната колониална политика: користното предизвикване на непрестанни разрушителни конфликти, разрушаването на светски режими, изкуственото поддържане на реакционни феодални и робовладелски арабски режими, създаването на неподготвени и безотговорни, но червиви с пари и самочувствие арабски племенни елити, безнаказаността на израелските заселници в окупираните територии.
Реакцията на недоволните в арабските общества на всичко това е разнородна, но след западното срутване на панарабските светски социалистически режими, от които Асад беше останал последен мохикан, и след цялостното дискредитиране на социализма в света след 1991 г. тя започна все повече да добива религиозна окраска, без да престава да бъде политическа по характер. Това е процес, подобен на руското богостроителство у социалистите в началото на ХХ век. Така арабският джихад срещу глобализма на McWorld стана ислямистки, както българският джихад пък се изрази в чалга, хоротеки и харесване на „Време разделно“.
Политическият ислям стана идейната среда на недоволните от собствените си режими и от западната хегемония радикални арабски младежи, както в предишните десетилетия такава среда им беше светският панарабски социализъм и както досега такава среда на недоволните в Латинска Америка е социализмът, който често се съчетава с местната Римска църква – ето и папа Франциск. Политическият ислям стана средство за поддържане на достойнството на арабския андърграунд срещу западната инвазия. Политическият ислям следователно ще отстъпи едва когато западната инвазия в Близкия изток значително отслабне – или пък когато недоволството на арабския ъндърграунд отново се оцвети светски и социалистически. Когато образът на Осама пак отстъпи място на образа на Че.
Когато страда достойнството на лявото, страда и вкусът, страда и логиката. Логиката ни казва например, че няма пряка връзка между бежанската криза и тероризма. Бежанската криза се дължи на намесите на Запада в Либия и Сирия и в злонамерените действия на Турция. Тероризмът в Европа е много по-стар, по-стар е и от политическия ислям в съвременната му форма. Терористите от Париж и Брюксел, както и от 11 септември, са западни граждани, живели дълги години и учили на Запад.
Тези терористи субективно се чувстват градски партизани, които мъстят на западните си съграждани заради опустошителните конфликти в Близкия изток, провокирани или разпалвани от Запада, заради лицемерието и безчувствеността на западната публика към страданията на близкоизточните маси. Те искат да стреснат западните маси, да ги изтръгнат от потребителския им сън – каквото търсеха и левите „бели“ терористи в Европа от 70-те години – „Червените бригади“ и „Фракция „Червена армия“ – „Баадер-Майнхоф“. А съвсем не както се заблуждава френският философ Паскал Брюкнер: „те ни мразят заради това, което сме. Свободни хора, водени от любов към живота, зачитане на правото и критичен дух“. Варварството на ислямистите е вторично, то внася елемент на пънк – това все пак са млади момчета, които активно използват интернет. Те мразят Запада за злото, не за доброто.
Няма пряка връзка и между бунтовете в парижките арабски и африкански гета и тероризма. Тези бунтове са класически расови безредици, race riots – като американските от 60-те години и в по-малка степен и от днес, като във Фъргюсън. Причините им са ясни – и те не са хънтингтъновски, а социални и исторически. Съвременното западно гето масово ражда организирана престъпност – но разбира се, излишно суровото инкриминиране на наркотиците като форма на класова война срещу бедните прави мащабите на престъпността излишно драматични. Но търговията с наркотици не е тероризъм.
Тероризмът винаги е свързан с организирано политическо движение, а в наше време – и с влиятелна държава спонсор. САЩ създадоха „Ал Кайда” и ИДИЛ като временно помощно средство за борба с политическите си противници или като съпътстващ продукт на реформаторските си планове. Израел активно манипулира терористи по целия Близък изток, и сега в Алепо. Иран дълги години спонсорираше антиизраелски тероризъм чак до Буенос Айрес. Саудитска Арабия със заливните си съседи е основен спонсор на сунитския агресивен радикализъм в Европа и по цял свят и отдавна е време това да бъде прекратено.
Засега най-ефикасно, както вече е ставало дума, то може да стане с разчленяването на кралството на злото поне на три части – източните шиитски земи, богати на въглеводороди – независими, но под влиянието на Иран; Хиджаз със светите земи на исляма – под опеката на хашемитския крал, пряк наследник на пророка; а бедуинската вътрешна част с Рияд – на милостта на вътрешните си противоречия и на йеменските бунтовници.
Това ще са вътрешни, „органични“ конфликти на Арабския полуостров, от които може да произлезе накрая нещо стабилно. Вероятно това има предвид и публикацията „Доктрината „Обама““, дето американският президент говори кодово за „подялба на Близкия изток между Иран и Саудитска Арабия“ след изтеглянето на САЩ. След изтеглянето на САЩ Саудитска Арабия вероятно няма да просъществува.
Но истинският главен спонсор на сунитския тероризъм, в това число и в Европа, в наши дни е Ердоганова Турция. В петък лондонският „Гардиан“ публикува информация за срещата на йорданския крал в Американския конгрес през януари т.г., дето Абдула II казва, че „Ердоган вярва в радикалното ислямистко решение на проблемите в региона и фактът, че терористи ходят в Европа, е част от турската стратегия“.
След като стана очевидно спонсорството на Ердоган на ИДИЛ в Сирия и оркестрирането от Турция на бежанския потоп през гръцките острови и че той успешно се използва от играещата вабанк Анкара за рекетиране на апатичния Брюксел, логично е да се допусне, че и терористичните атаки в Европа са част от същата турска стратегия за дестабилизация и рекет на Стария континент. Затова атаките са именно в сърцето на ЕС, затова и в Брюксел е създадена база на терора.
Както и при Саудитска Арабия, и тук най-ефикасното средство за ликвидиране на заплахата за сигурността на Европа може да се окаже разчленяването на Турция на източна Кюрдска федерация, в която да се предостави широка автономия и на многото други етнически малцинства; на демократична, плуралистична и демилитаризирана Румелийска република в Източна Тракия; и на централна Анкарска република, в която да се гарантират поне религиозните права на алевите.
Не ми изглежда възможно лесното решаване на проблема с военен преврат срещу Ердоган – армията е твърде отслабена и ислямизацията в азиатска Турция е много напреднала. А по демократичен начин засега АКП не може да бъде свалена – досущ като ГЕРБ.
Защо след 11 септември няма терористични атаки в САЩ (ако не броим чеченските гастрольори в Бостън)? Защитата от терора е преди всичко полицейска работа. Тоталното следене, въведено с Patriot Act и новото суперминистерство на вътрешната сигурност, което далече надхвърля по размери и капацитет и съветския КГБ, обаче не разкри оттогава никакви терористични заговори на американска земя освен полицейските провокации, покрай които изгоряха мърцина няколко невинни и безхаберни афроамериканци.
Това може да означава само, че след соло акцията на Осама, сина на близко приятелско семейство на Бушеви, което му е дало и дързостта за такъв отчаян план, никой друг сериозен фактор, особено държавен, не е планирал терористични атаки в САЩ. Америка е далече от сърцето на конфликтите, които раждат тероризма. Иран търси и постигна сближение със САЩ, Саудитска Арабия управлява САЩ дистанционно, Турция няма интерес от терористични атаки в САЩ; а за любителите на ционистките терористични конспирологии, и Израел очевидно също няма интерес, въпреки лошите отношения на Обама с Нетаняху. Турция обаче има интерес от терористичните атаки в Европа, за да рекетира Брюксел, и в Русия, с която е в остра геополитическа конкуренция за Балканите, Кавказ, Сирия и Средна Азия. Това и става.
Брюксел, вместо енергично да противодейства на Турция, я кани в ЕС и й обещава милиарди за решаването на проблем, създаден от самата нея, и в същото време се оплаква от въображаемата руска заплаха. Макар да има добро контраразузнаване и макар също да е подложена на тотално полицейско следене, Западна Европа няма политическа воля да използва службите на страните си членки срещу истинския спонсор на терора. Москва, след като се ангажира по-интимно в Сирия, много бързо усети на свой гръб истината за ролята на Турция за тероризма там, а също в Европа и в самата Русия. Вашингтон пък планира изтегляне от активната зона със запазване на лице.
Българското ляво трябва много внимателно да отделя зърното от плявата и да се пази от фашистката съблазън, която го дебне на всяка крачка. Колко одухотворени и „европейски“ са по снимките лицата на сирийските бойци, освобождаващи Палмира, на кюрдските партизанки! Колко одухотворени са лицата на турските демонстранти за свобода на печата, на самия Джан Дюндар, който толкова прилича на Орхан Памук! Какво библейско страдание излъчват лицата на бежанците, сврени в миниатюрни палатки-хималайки сред локвите по полето край Сеово (Идомени)!
Българското ляво трябва да обича и да съчувства на всички страдащи по света и да търси причините за световните беди и неправди там, дето наистина са – в икономиката и политиката, а не в културата и религията. Приказките за християнски ценности и православие да остави на руските брадати философи почвеници и на сръбските четници – тези ценности не бива да са за политическа употреба, особено да служат за мотивиране на омраза към различните. Но разбира се, това не пречи на българските леви да се коалират с прогресивните вярващи от различни изповедания, с които споделят много общо.
Ако се повлекат обаче по общия фашизоиден прилив, левите ще станат полезните идиоти на новия Хитлер, който ще ги разпердушини първи след идването си на власт.