Инженерство, архитектура, бизнес, политология – сам човек надали би могъл да се смята за специалист по всичко това наведнъж. Но Саиф ал Ислам Кадафи може. Вторият син на убития либийски лидер е завършил всичките тези науки, при това в най-престижни университети във Виена и Лондон, без да броим Либия.
Теория и практика на доктората

Въпросът с образованията, длъжностите и харизмите на Саиф ал Ислам не е нов, но възникна с нова сила около твърденията, че той може да се предаде на Международния наказателен съд, за да бъде съден за престъпления срещу човечеството. Това все пак е удивително обвинение към човек с подчертан интерес към политическите науки – сфера, в която Сайф ал Ислам има защитен докторат на следната тема: за ролята на гражданското общество и демократизацията на институциите. При това не просто за ролята им по принцип, а именно в случаите, когато „меката сила“ се заменя с колективно взимане на решенията. Тоест само преди три години, през 2008, Саиф ал Ислам е изследвал съвсем научно ситуацията, в която лично се озова през тази пролет – когато либийското общество реши, че е време да взима колективно решенията за себе си, вместо да остане под диктатурата на бащата Кадафи.

В реалността, а не в доктората Саиф ал Ислам подходи съвсем различно – прати калашници срещу въпросното общество, тръгнало да демократизира институциите. Но добре че беше Канал 4 с неговото разследване, за да научим, че тук не става въпрос за човек, разкъсван от драматични противоречия между теоретични знания и практически опит, а по-скоро за човек, представил се на защитата си с чужд научен труд. Според авторите на разследването грижата за научния труд най-вероятно е била поета от една консултантска фирма, с която Кадафи-баща е сключвал многомилионни поръчки. Скандалът удари по репутацията на учебното заведение, издало дипломата: Лондонското училище по икономика. Що се отнася до Саиф ал Ислам, той нямаше особена нужда от тази диплома, за да извайва публичния си образ. И без тапия се беше сдобил с ореола на човек, който отговаря на съвършената политическа комбинация: прогресивен, влиятелен, артистичен, западно ориентиран. Нищо общо с това, което прокурорът на МНС Луис Морено Окампо мисли за същия човек.

За какво отговаря синът на Кадафи

Обвинението срещу Саиф ал Ислам беше повдигнато едновременно с това срещу баща му и срещу шефа на разузнаването. По обясними причини тогава целият интерес беше прикован към Кадафи-баща и към скоростта, с която едно обвинявано в тромавост правосъдие успява да повдигне обвинение към държавен глава – тримата либийски политици бяха обвинени през юни за престъпления, които се предполага, че са извършили през февруари.

Сега, когато Кадафи го няма, остава да видим за какво точно се смята за отговорен синът – въпрос, който сякаш „потъна“ през юни. Разследването е за смъртта на цивилни демонстранти. Въпросът е дали наистина прокуратурата може да докаже, че Саиф ал Ислам е дал заповед да се стреля по тях. Наред с това прокурорът би следвало да може да докаже, че синът на Кадафи е имал фактическата власт да издава такива заповеди, без непременно да е имал юридическата.

Профилът на Саиф ал Ислам показва, че той се е ползвал с огромно влияние. Несъизмеримо по-голямо от това, което му е предоставял формалният му пост на президент на Либийската асоциация по контрол на наркотиците и на частен предприемач със собствена архитектурна агенция. Медиите редовно го представяха като „номер две“ в Либия, колкото и той да отричаше това със западняшкото твърдение, че една държава не е някаква ферма, за да може да се наследява.

Защо в Хага, след като може и в Либия

Началото на ХХІ век бележи началото на нов вид въпроси към мащабните престъпления – към обичайното „кой е виновен“ се добавя и друго: „къде да го съдят“. В либийския случай въпросът с юрисдикцията е подчертано интересен. Либия не се е присъединила към Международния наказателен съд и формално погледнато, делото на Саиф ал Ислам би трябвало да няма нищо общо с Хага и да се гледа в Либия, в случай че за това има а) воля и б) възможност. Само че не е така. Преходният национален съвет на Либия вече заяви, че ще съдейства на Международния наказателен съд, а ООН призова този съд да разследва случаите на насилие срещу цивилни граждани.

По тази причина сега има реална възможност Саиф ал Ислам да се озове в предварителния арест на съда край Северно море. Това е същият предварителен арест, който се използва и от друго съдилище – трибунала за бивша Югославия. Пак в него се намира и бившият президент на Либерия Чарлз Тейлър, чието дело по изключение се гледа в Холандия, вместо във Фрийтаун, където се намира трибуналът за Сиера Леоне.

Впрочем твърди се, че Кадафи-син е готов да се предаде, а не че е готов да бъде хванат. Има се предвид да се предаде сам, след преговори, които представители на съда водят с него. Твърди се, че това не са точно преговори, доколкото на Саиф ал Ислам нищо не се обещава в замяна на това да се предаде. Световният опит показва, че появи ли се думата „преговори“ в този контекст, тя за десетилетия напред дава храна за параноични и не толкова хипотези за някакъв заговор. Но това е отделна тема. Сегашната е друга – дали Кадафи-син действително иска да се предаде на цивилизования съд, за да избегне разправата в своята страна, или просто печели време, за да избяга („Франс Прес” съобщава, че третият обвиняем по общото дело – шефът на разузнаването Абдула Сенуси – вече е прекосил две държавни граници и се намира в Мали).

Но колкото повече време минава, толкова повече възможности се появяват за отлагане на правосъдието. В Либия вече има много силни гласове за това, че каквато и подкрепа да е била давана на МНС по този казус, тя не може да важи вечно. Либийците искат да съдят Саиф ал Ислам за твърде много неща, които не са в юрисдикцията на Международния наказателен съд и корупцията е основното от тях. Те си дават сметка, че ако Саиф ал Ислам стигне до Хага, той никога няма да бъде съден за присвоеното от него богатство, защото това може да стане само в национално съдилище, не в международно. И ако (само)предаването на Кадафи-син в Хага не се случи истински бързо, то надали ще се случи изобщо. Самите либийци са все по-неуверени, че трябва да позволят това да се случи.

Още от категорията

Напиши коментар