Колкото и голяма да е европейската криза, в нея има поне един положителен елемент – тя може да доведе до търсене на автентична политика, основана на експертност. В момента няма такова търсене или поне няма данни, че то е активно. В момента оперетните прояви или несъстоятелното управление на политиците от Париж до Рим и от Атина до София все още са способни да мобилизират масов вот на хората, вместо да предизвикат недоумение. Страхът от европейската криза има шанс да обърне тази нагласа.
След митовете на Гърция и Рим

Просто от сексскандалите на фона на италианската криза до неуморното нахалство на династичната гръцка демокрация – всичко това показва, че политика, базирана единствено на пиара, автопилота или самодоволството, е обречена на провал. При това не става дума за провал на политическите кариери на шепа политици, а за провал на единичните житейски проекти в целия обединен континент.

Речта, с която Папандреу подаде оставка, има мрачната заслуга да резюмира проблема. Тя съдържа абсурдното качество да е съдбовно важна за цяла Европа, но да не носи никакво послание за Европа. Аз самата я слушах два пъти – веднъж, от любопитство и втори път, за да се уверя, че първия път наистина съм била пред телевизора. Тази реч можеше да бъде чута, можеше да не бъде чута и между тези две противоположни възможности нямаше да има никаква разлика. Откроимите съдържателни изречения бяха посветени на любовта на говорещия към Гърция – една страна, която без съмнение е била подозрително много обичана. Толкова задушаващо много, че да се превърне в опасна за околните покрай убеждението си, че всички й дължат всичко, но тя не дължи нищо никому.

На този фон ето каква е реалността: безработицата в Гърция е от 18,5%, като това число се отнася за август – месец в разгара на туристическия сезон, когато в Гърция почти няма безработица. „Файненшъл Таймс“ изчислява, че „ако се има предвид повратливостта на гръцката статистика, най-вероятно става дума за реална безработица от над 20%“. Повратлива в абсолютните данни, но не и в посоката, която очертава, статистиката сочи постоянен срив на заетостта. Гърците все по-малко могат да разчитат на това, че ще си намерят работа, и така е от месеци. А сега да видим какво става с тези, които имат шанса да работят или да са пенсионери: те не могат да си получат заплатите и пенсиите следващия месец, ако Гърция не получи 8-милиардния транш от обещания заем. Само със заем държавата ще може да плати. А сега да видим какво става с тези, които са на държавни заплати и които следващия месец може би ще имат шанса да си ги получат, ако Гърция, на свой ред, получи въпросния заем: 30 000 от тях трябва да бъдат съкратени. Това е само едно от изискванията за реформи към тази страна, която живее необяснимо разточително на гърба на солидарните с нея богати европейски страни.

Тези 30 000 души най-вероятно ще допълнят числото на безработните, но по-същественият въпрос дори не е този, а друг – кой трябва да съкрати тези 30 000 души, за да осигури стъпка в реформите, които на свой ред да позволят нови заеми и помощи, с които на свой ред да се плащат нови заплати и пенсии? Ами новият премиер Лукас Пападимос – икономист, завършил в Масачузетския технологичен институт, на когото се предоставят цифром и словом три месеца, за да се справи с едно тресавище, създавано десетилетия наред. Тези три месеца са ограничени от изборите на 19 февруари – дата, която двете традиционни гръцки партии не бяха съгласни да отместят. Но не бяха съгласни и да извършат реформите. Неспирното въртене на тази история в кръг позволява да кажем, че речта на Папандреу е своеобразно резюме на проблема – толкова не е свързана с реалността, че граничи с митологичното.

„Гърците са измислили демокрацията, но днес им е малко трудно да я прилагат в практиката“. С това изречение започваше един френски документален филм за съвременна Гърция. Със заразително чувство за хумор авторът му описваше икономията на днешните елини, които от двупартийна система направо са преминали към двусемейно управление. Какво ли би казал този автор сега, когато сякаш от нищото изниква Пападимос – нито е от двупартийния, нито от двусемейния модел, обаче точно толкова външно лице се налага да броди сега из гръцкия лабиринт и да се изправя срещу зловредния минотавър.

Нуждата от експертно управление трябва да е надделяла и в Италия, където Силвио Берлускони подаде оставка и ще бъде сменен с Марио Монти – европейски комисар, випускник на Йейл, преподавател по икономика и съветник в „Голдман Сакс“ и „Кока-кола“. Доста консервативен и доста различен професионален път от този на Берлускони, който е прочут със сложна комбинация биографични елементи: успешен бизнес, подозрения във връзки с мафията, безкрайни съдебни дела, безкрайни сексскандали и дълготрайност на политическото управление. Силвио Берлускони управлява Италия с прекъсвания от 1994 г. Избиран е преди, по време и след някои от най-скандалните си прояви – факт, който сам по себе си е достатъчен, за да свали от него част от отговорността и да я разпредели поравно между него и по-късните му избиратели.

Съобщението, с което Берлускони отреагира на патовата ситуация в Италия, беше също толкова емблематично, колкото и речта на Папандреу. Изправен пред дългова криза, съчетана с патова политическа ситуация, които, взети заедно, изправят цяла Европа на ръба на банкрута, Берлускони реагира така, сякаш се намира в затруднение от класически тип – поиска предсрочни избори. Това е апел, който стои извън времето и извън пространството – мерките нито могат да чакат, нито имат локални измерения. Италия е четвъртата икономика в Европа. Затъне ли тя, останалите ще затънат с по-голяма сигурност, отколкото ако надолу ги тегли само Гърция.

За Италия реалността се резюмира в едно число: 7,5%. Толкова голяма е днес доходността от 10-годишните италиански облигации. Повечето хора може и да не се стряскат от този процент, но за световните пазари той е равнозначен на сигнал за голяма опасност.

Италия има дълг от около два трилиона евро. Неговото финансиране се смята за проблематично, ако доходността по 10-годишните облигации премине 7-процентовия праг.

Информационните агенции припомнят, че в началото на август, когато започна паниката около европейската дългова криза, този процент беше преминал шестте и това даде основания за строги предупреждения към Италия да предприеме мерки за ограничаване на разходите.

Мерките, предприети от Берлускони, бяха ако не козметични, то крайно недостатъчни. В резултат, в началото на изтеклата седмица бяха достигнати седемте процента доходност по облигациите. Само за четири дни скокът беше от още половин процент. Под натиска на този ръст Берлускони обеща да си подаде оставката, вместо да настоява за избори, но добави, че ще го направи при едно условие – парламентът, който досега не намираше съгласие по антикризисните мерки, да гласува антикризисен бюджет за 2012 година. Цялата изтощителна игра на условия и на прехвърляне на топката задълбочи кризата. Наложи се председателката на МВФ в прав текст да съобщи, че пазарите са нестабилни, понеже в Италия няма политическа яснота. По-ясен призив за оставка надали може да се измисли.

Проблемите няма да приключат с оставката на Берлускони, напротив, те едва сега започват.

Новият премиер ще трябва да разяснява непопулярните си стъпки, а това ще означава, че косвено той ще напише една нова история – историята за това как под лидерството на един бизнесмен Италия стана по-слаба икономика с по-рестриктивен пазар, вместо да се случи обратното. Как натрупа такъв дълг. Как не просто се озова с повече разходи, отколкото приходи, но успя да се приближи по този пункт до Гърция – страна, която е на опашката на Европа.

Един колега онзи ден ми разказа най-новия политически виц: „Гърция се разпада. Иран става агресивен. В Рим има брожения. Добре дошли в четвърти век преди Христа“. Дали този виц е издържан исторически, е отделен въпрос, но със сигурност е издържан цивилизационно. Големите демокрации и големите култури не могат задълго да се лишават от съдържателност на политиката, историята не прощава това.

Още от категорията

5 коментар/a

един долар на 14.11.2011 в 17:06
Вие кога ще раберете, че демокрация няма и не е имало никъде? Понятието "демокрация" е пропагандно оръжие, нищо повече. Става дума за пари, политическата система е КАПИТАЛИЗЪМ.
the rogue на 15.11.2011 в 02:04
Монти и Пападемос - Голдман Сакс-Кока Кола- Харвард-Йейл-МВФ-СБ-Уолстрийт......малеееееел-лмале -"технократи" неизбрани нито мажоритарно нито партийно т.е. напълно демократично-най-после Рим и Атина паднаха в лапите на банкерите,златарите и лихварите!
до един долар на 15.11.2011 в 07:29
Ние сме разбрали обаче че и парите не са всичко, ако бяха, Ал Капоне щеше да е президент на САЩ, а също и Бил Гейтс. Но не са! Политическото представителство трябва да дава и нещо на хората. Иначе няма да има кой да работи добре за да се появят парите. Икономическата система е КАПИТАЛИЗЪМ, функционира във всички форми - при диктатурите по - зле, при свободен пазар и изборно представителство .т.е демокрация - по - добре.
два долара на 15.11.2011 в 16:02
Истината е може би малко по-различна, нито парите, нито политиката са важни сами по себе си.От както свят светува, човечеството живее в различни икономически модели, но в един обществен строй- робовладелски. Всичко друго е шменти и капели.
Знаещ на 16.11.2011 в 02:55
Да... време е да се върне златното покритие на парите навсякъде. Или поне всяка страна да си направи собствен стоков борд както Япония слвд войната има оризов борд. Ние можем да имаме житен борд, германците могат да имат бирен борд,ръснаците енергиен борд. Не се шегувам. На земята казват, че има 47 единици книжни и виртуални пари, а стоки и услуги има само за 13 единици. Вкл. е девийките на околовръстното за в тия 13 единици. Другите пари до 47 единици са есенна шума за изгаряне. Наздраве!

Напиши коментар