Последно: с Орбан или напротив?

Те просто се съмняват в способността на настоящите лидери в Съюза да решат проблемите, свързани с наплива на мигранти, и са убедени, че именно сред пришълците се намират следващите автори на следващите атентати. Всичко това в момент, когато наистина терорът, ислямският радикализъм и потоците „различни“ заливат континента ни, а Брекзитът изправя Брюксел пред нови геополитически сътресения.

Някак не върви /по американски навик/ вината за неудачите да се прехвърля върху Кремъл, защото „не хваща дикиш“, но и за децата е видно, че „гнили ябълки“ в тази връзка има по-скоро в Брюксел, отколкото в малките държави, които така или иначе винаги са били в сянката на големите.

Онези „големи“, за които намесата във вътрешните дела на суверенни държави, в избора им на управляващи или в геополитическата им ориентация е стара практика. Когато Жан-Клод Юнкер, председател на ЕК, в своя реч преди дни за състоянието на ЕС казва, че „никога досега не съм виждал токова много фрагментация и толкова малко общност в нашия Съюз“, той едва ли си дава сметка, че може би има истина в нарастващите твърдения, че „Брюксел просто се управлява погрешно“ и е наложителна промяна, за да се посочват без ослушване съществените проблеми и решенията да се взимат своевременно.

Сигурно и през ум не му минава, че „малките“ от Източна Европа може наистина да имат идеи, които са различни от западните, но подходящи за съвместно успешно съжителство и могат да допринесат за преодоляване на възникналите повсеместни въпроси. В Брюксел са наясно, че страните членки от Централна и Източна Европа не искат закриване на ЕС, напротив, но стремежите за промени, които да гарантират сигурност, културна и национална идентичност, да съхранят „християнските корени на европейските нации“, да осигурят работа и европейски стандарт на всички в рамките на ЕС няма как да не ги тревожат.

Старите европейски клишета и общи приказки за солидарност определено вече не вършат работа, за да се запази устройващия ги модел, и по-скоро навяват „носталгия към една остаряла версия за Европа“. В това вече са убедени дори десни наблюдатели след откриването на есенната сесия на ЕП. Да кажеш, че „сякаш вече няма почти никакво пресичане между ЕС и националните столици“, и в същото време да посочиш като изход от „трагичното разделение между Изтока и Запада от последните месеци“ постът на върховната представителка за външна политика Федерика Могерини да се нарича вече външен министър или до 2020 г. да има безжичен интернет във всеки град и село на ЕС, не означава нищо друго, освен че просто изпускаш влака.

Друг е въпросът с идеята за обща европейска отбрана и „преминаване към обединяване на военните активи в допълнение към НАТО“, защото по този въпрос „малките“ от Изтока, преди всичко Вишеградската четворка, имат изразено становище. Личи търсенето на вариант, ако Тръмп стане президент на САЩ и приложи на практика изявления във връзка с ролята и финансирането на НАТО, превърнато в „световен полицай“ по американска воля.

Фактът, че при произнасянето на тази реч на Юнкер в залата се е чувал смях, и то не само от редиците на евроскептиците, е показателен за ситуацията в ЕС. Всъщност като цяло и европейските граждани отдавна не вярват, че Брюксел решава проблемите им, а с наплива на мигрантите, с терора и насилието по европейските улици недоволството им не само расте. То избуява в протести и гласуване на избори за крайно десни или леви партии, които ги наричат несистемни или ги обявяват за популистки и разрушителни.

Стига се и до нелепи ситуации като малтретирането на полски работници във Великобритания, върху които се излива гневът на обеднелите поданици на Нейно Величество. В такава ситуация да се твърди, че причина за кризата в ЕС е „разломът между глобализацията и разработването на политики на национално ниво“, е най-малкото късогледо, защото едва ли решения като общодостъпния интернет ще ликвидират вълните от Близкия изток и Северна Африка. Точно обратното, те ще продължат да ги обслужват.

В тази връзка едва ли някой в Брюксел може да отговори на въпрос защо напоследък повечето от преминаващите незаконно нашите граници са предимно афганистанци, млади мъже с мобифони, поназнайващи английски, а в Албания се прехвърлят по въздух стотици муджахидини, които едва ли са се занимавали със земеделие по родните си места. Иди, че не вярвай на конспиративни теории.

Тогава как да не гали ухото казаното от словашкия премиер Роберт Фицо, който домакинства неформалната среща на върха в столицата си Братислава, че „трябва да има радикална промяна по отношение на миграцията и да защитим външните си граници. Това да е официалната политика на ЕС“.

Планът Б, който предлага Вишеградската четворка, включва т.нар. „политика на гъвкава солидарност“, която дава право на всяка страна членка сама да решава как ще защитава държавните си граници, как ще приема върнати от другите европейски страни бежанци и отрича политиката на квоти за прием на мигранти. „Ние няма да променяме идентичността, културата и вярата си заради нелегалния мигрантски натиск.“

Няма съмнение на чия страна ще бъдат европейските граждани, ако им се даде възможност да изразят правото си на глас по темата. Както е сигурно, че унгарците ще подкрепят своя премиер Орбан на обявения референдум на 2 октомври, когато ще ги питат за становището им относно квотния принцип на разпределение на мигрантите из Европа. Фицо не споменава Меркел, когато казва, че „хората ще разберат, ако един политик излезе и каже, че е сгрешил, защото е вярвал, че това е правилно“.

Сръбският премиер Вучич не споменава Меркел, когато при неотдавнашно посещение в Брюксел благодари на Орбан, на „българските приятели“, поздравява Борис Джонсън за новия пост и т.н., а доскоро започваше почти всяко свое изявление с името на германската канцлерка. Достатъчно, за да реши Меркел да намери начин да коригира „ние ще се справим“ с политика на „общо решение с най-малък общ знаменател“, т.е. да промени някак миграционната си политика. Което не означава, че лидер като германския ще изостави водещата си позиция в Европа и ще позволи „извиване на ръце“.

Дори и да идват от спечелилите си голяма популярност лидери като Орбан, подкрепяни изцяло от вишеградци. Между другото, по време на кампанията за извънредните парламентарни избори в Хърватия имаше по една от телевизиите им въпроси към зрители и журналисти какво биха направили, ако зависеше от тях как да се реформира страната им. Особено впечатляващо е, че имаше предложения да се възстанови Австро-Унгарската империя, но с лидер Орбан, защото „само той има смелостта да тропне по масата в Брюксел“, както и да се „отдаде на концесия страната, докато се оправи“.

Разбираемо е одобрението на повечето балканци за усилията на Вишеградската четворка да отстоява собствени позиции, наричани „национално отговорни“, да има силата да издържа на нападки от рода на призива на Жан Аселборн, външен министър на Люксембург, за изключване на Унгария от ЕС, да не се обезсърчава при обявяване на Чехия, Словакия, Унгария и Полша за „черните овце на Европа“, да има смелостта да противоречи на редица решения на Брюксел, включително и по отношение на санкциите към Русия. Но преди това са осигурени онези икономически постижения през годините на европейската криза, които направиха Полша „отличника на Европа“, а Унгария толкова независима поради липса на задължения към МВФ, че гражданите им придобиха самочувствие на проспериращи и отстояващи собствени права заедно с национални интереси.

Балканите, нашият регион, не само са близо до тези държави. Историята, културата, нравите, религията, постиженията и провалите са били общи или близки, независимо че искри винаги са прехвърчали. По-често поради чужда намеса. Днес издигането на телени огради по границите на тези страни с цел намаляване на наплива от мигранти не бе посрещнато на нож от гражданите, напротив, увеличи броя на доброволците, които помагат в охраната.

Успяха тези страни преди време, заедно с Австрия и Хърватия, да помогнат за преодоляване на кризата по македонско-гръцката граница и сигурно затова побързаха да ги нарекат „орбанизиращи се държави“. Всъщност дебатите и сблъсъкът в Братислава са точно по това направление – кой път ще се избере за изход от миграционната криза и какво да се промени, за да има светло бъдеще ЕС. Да се искат 160 млн., за да решим нашите проблеми по българо-турската и българо-гръцката граница е част от решение „ден за ден“.

Става въпрос за сигурността на ЕС, включително България, за стратегически нови формулировки на целите на ЕС, за нашата ориентация в европейската политика за следващите десетилетия. Орбан подкрепи исканията ни за финансова подкрепа от ЕС и изказвания, че „бъдещето на Европа се решава в България“ звучат повече от ласкателно за нас. Но става въпрос за друг род съпричастност и приобщаване към друга визия за ЕС.

Това, че Берлин, няма спор, бабува при създаването на управляващата в България партия, че нашият премиер бе обявен за „пощенски гълъб“ между Анкара и Берлин, че е подозиран в „специални отношения“ с южния ни съсед, че винаги предава на „ментора си Меркел“ наученото, казват наблюдатели при работни срещи с други лидери, че често ни напомнят завещания призив за „винаги с Германия, никога срещу Русия“, днес явно не е достатъчно за оцеляване. Като държава и в лично качество. Да не говорим за геополитическа ориентация.

Когато Аштън Картър, министър на отбраната на САЩ, казва, че „Русия подкопава основите на световния ред“, а Шойгу, руският министър на отбраната, отговаря „да не се бърка световният ред с американски“, означава, че противоборството тече и промените са неизбежни. Обеща го и президентът на Китай и даде срок 10 години. И няма нищо чудно, че в Европа е време разделно, а в частност Балканите врят и кипят от проблеми.

Орбан преди Бургас беше в Белград и обеща твърда подкрепа за членството на Сърбия в ЕС, не се смути от приписвана подкрепа на сръбския външен министър Дачич за построяване на паметник на Милошевич, прие с разбиране мненията на анализатори, че „Вучич се орбанизира“, защото е известно, че се е срещал с него още преди да дойде на власт, и то преди да разговаря с управляващите в Белград, не възрази, че в сръбски медии го определиха като „малкия Путин“ и напомниха за критиките му към Брюксел. Сега той няма как да не се стреми да приобщи към своите идеи и политиката на Вишеградската четворка онези страни, които не само са най-потърпевши от миграционната криза, но и имат горчив опит в исторически план. Без да къса връзки с Брюксел.

В момент, когато ЕС се стреми Балканите геополитически да са на негова страна, особено по отношение на влиянието на Русия в региона, никак не е маловажно, че някои изказвания например на сръбският премиер Вучич са в посока, че все по-трудно му става да обясни проевропейската си ориентация на своите съграждани. Никак не са случайни информации, че Сърбия ще предприеме действия за създаване на министерство на евроинтеграцията и на отношенията с Евразийския съюз.

Нищо ново на небето на сръбската политика на лавиране между големите. Честно казано, повече им е носила успех, отколкото на нашите опити за баланс. В крайна сметка българите винаги се шегуват, че „все сме заставали на губещата страна“ или „с когото и да сме се хванали, все се е провалял“. Народен хумор, но нали напоследък все по народному си говорим. В такъв случай ще разберем ли какво сме защитавали в Братислава и къде стоим по отношение на Вишеградската четворка? Защото за финансите разбрахме, дори ни ги обещаха, но се уговаря размерът.

Управляващите ни са членки на ЕНП и сигурно това ще помогне. Не е случайно, че в световната преса вече се появиха коментари как ЕС не само е разединен по отношение на нации, т.е. държави, но и на семействата на ЕНП и ПЕС /като най-големи/. Невидимите лобита, разбира се, имат свои хора и в двете направления. Справка: назначението на Барозу след пенсионирането му в онази голяма банка или лансирането /според медийни изяви с известни кукловоди/ на нов кандидат за председател на ООН именно по линия на ЕНП. Или /още по-замъглено/ как новият председател на Християндемократическия съюз в Хърватия, хърватски ексдепутат от ЕНП, Пленкович, успя да спечели извънредните избори в страната си преди дни, и то в период, когато неговата партия бе изоставаща в проучванията поради доказани корупционни практики в краткото си управление след миналогодишните парламентарни избори.

Медии и ЕНП са сериозен трамплин. Но и допуснатите по време на кампанията гафове от страна на лидера на опозиционната социалдемократическа партия, експремиера Миланович, са в стил „каквото сам си направиш, никой не може да ти направи“. Именно те се определят от хърватските наблюдатели като причина за по-скромните резултати от очакваните на СДП, участваща в изборите като Народна коалиция. Едва ли е целесъобразно да се наричат сърбите „шепа слабаци“, когато имаш в страната си избиратели сърби, които традиционно гласуват за СДП. Още повече да им споделяш, че дядо ти е бил усташ, когато повечето твои избиратели, включително сърби, по време на Втората световна война са били на страната на партизаните и ако нещо ненавиждат, това са усташите.

Страсти, които стигат до наши дни и винаги се използват за вътрешнопартийни и лични дивиденти в обстановка на избори. Дали ще се развие в Хърватия испанският сценарий /невъзможност за съставяне на коалиционно правителство/ или ирландският /голяма коалиция на 2-те големи партии/, е въпрос на време. В случая става въпрос за констатации, че резултатите от тези избори поставиха „край на орбанизацията на Хърватия“. Защото победителите, ХДС, декларират безрезервна подкрепа на Брюксел, в частност на ЕНП. Иначе и Хърватия, и Унгария запазват добросъседски европейски отношения и телените огради по границите им не ги притесняват.

Защо се споменават тези факти? Защото светът наистина е толкова объркан, а Балканите са сеизмична зона не само в прекия смисъл на понятието, че няма как да имаме вяра в послания, които не носят решения и ни обричат на страх, безработица и несигурност. Чий глас е надделял в Братислава? А ние къде сме се подслонили този път? Или ослушването ще продължи? Ще се разбере, но дано не стане като с кандидатурата ни за председател на ООН. Така и не успяхме да я направим обща за източноевропейците. С писма не става, известно е. Всъщност освен пари какво друго искаме, за да сме сигурни, че европейското ни бъдеще ще ни гарантира повече от оцеляване? Дали неизвестните все още претенденти за наш президент знаят нещо по въпроса? Казва ли ти някой!