На Ялтенската конференция (4–11 февруари 1945 г.), след едно от заседанията, за присъстващите ръководители на Антихитлеристката коалиция е организиран концерт на Ансамбъла за песни и танци на Червената армия. Впечатлен от видяното и чутото, Уинстън Чърчил назовава ансамбъла и съветските масови песни, изпълнявани от него, „пеещото оръжие” на Съветския съюз; тази неделя в морето при Адлер загинаха най-прославените пеещи воини, наследници на представените в Ялта.
В неделя ни изглеждаше, че това е краят на прославения ансамбъл „Александров” – загина практически целият хор и повечето от солистите, най-съществената част от прославената трупа; френският Le Figaro ги нарече „гордостта на страната [им; Русия]”.
Сега ни уверяват, че всички гостувания на ансамбъл „Александров” в Европа, договорени вече за 2017 г., остават в сила и ще бъдат осъществени; от почти 150-милионното население на Русия все ще могат да се подберат шейсетина добри певци, от които да се изгради наново главният военен хор на Русия. В най-добрия случай обаче за това ще са нужни поне няколко години, понеже хорът на ансамбъла „Александров” не е просто сбор от добри певци, събрани заедно; за да се потърсят и намерят равностойни на загиналите пеещи воини ще са нужни месеци, за равностойно възпроизвеждане на изпълняваните произведения ще трябват години усилена работа.
Така сме устроени, че няма как да не се запитаме – даже преди да изживеем докрай целият ужас от катастрофата – можеше ли да се избегне трагедията при Адлер, кой е виновен; не е странно, така е устроен човекът. Говорим за хората, а малкото нечовеци, включително и няколко от България (не мога да пиша, че това са българи; тези са си просто нечовеци) първо изразиха радостта си от смъртта на хора на ансамбъла „Александров”; наистина трябва да си морален урод, за да те радва смъртта на един хор.
Сигурно е, че едва два дни след катастрофата няма как да има отговор на въпросите за причините за катастрофата; за това ще е нужно много повече време. Въпреки това някои от тези въпроси вече бяха повдигнати. Ще се опитаме сега да предположим причините за случилото се, макар всичко засега да изглежда като в мъгла.
На първо място се пише винаги, че самолетът Ту-154Б-2 е твърде стар – произведен е през 1983 г., а моделът е още по-отдавнашен, от 1975 г. Стана ясно обаче, че през 2014 г. самолетът е минал основен ремонт в завода производител – „Авиакор”, Самара, а само преди месец всички негови системи са преглеждани основно. Освен това катастрофиралият самолет е имал общ нальот само 6689 часа – твърде малко в сравнение с използването на самолетите в търговските авиокомпании.
Понеже се срещаха разни писания за качеството на самолетите Ту-154, ще е добре тук да ги сравним с други подобни от това време от основните производители на самолети в света; така ще стане ясно, че що се отнася до аварийността, самолетите Ту-154 са точно на равнището на съвременната им световна летателна техника.
За времето от 1968 г. до 2013 г. (серийно до 1998 г.) са произведени общо 1026 самолета Ту-154; от тях поради катастрофи и разни други инциденти са изгубени 73 самолета* (1 на всеки 14). Ще сравним тези загуби с подобни самолети от това време – от произведените между 1963 г. и 1984 г. 1832 Boeing 727 са загубени 113 (1 на всеки 16); от произведените между 1972 г. и 2007 г. общо 816 Airbus A300/А310 (съответно по 561 и 255 самолета от двете модификации) са загубени при катастрофи и всякакви други инциденти общо 45 (33 и 12), т.е. 1 на всеки 18; от произведените между 1968 г. и 1991 г. 501 по-малки Embraer ЕМВ 110 са загубени цели 95 самолета или един на всеки 5 произведени.
Както е видно, нито 33-годишната давност, нито моделът могат да служат като повод да предполагаме предварително особен технически проблем, поради който катастрофира самолетът при Адлер.
Ще трябва, изглежда, да отхвърлим също претоварването като причина за катастрофата – самолетът е превозвал повече от два пъти по-малко от допустимия брой пътници 84 при общо 180 места в пътническия салон; освен това от оркестъра на ансамбъла са пътували само изпълнителни на народни инструменти (с твърде незначително тегло). Освен багажа и сценичните костюми на артистите, самолетът е превозвал и едва 150 кг храни и лекарства.
Никакви данни за терористичен акт няма открити досега; самолетът е направил опит да се приводни в акваторията близо до брега между Сочи и Адлер, всякакви данни за взрив вече са изключени.
Засега изглежда, че пилотска грешка е причината за катастрофата, колкото и невероятно да звучи това; самолетът е управляван от пилот и щурман с изключителен опит, включително и при летенето с Ту-154. Въпреки това ще трябва да напомним – това направиха специалистите, разбира се, тук само преповтаряме техните предположения – че има една особеност при управлението на самолетите Ту-154; след излитането, което първоначално не трябва да е под ъгъл, по-голям от 16–17 градуса, трябва да се изравни за кратко самолетът и от тази „площадка” да започне по-стремителното набиране на височина. Свидетели твърдят обаче, че самолетът твърде агресивно е атакувал височините и това може би е причината за бързата загуба на височина, последвалия опит за приводняване и откъсването на опашката на самолета в резултат на разбиване му о водната повърхност; самолетът за секунда потъва във водите на Черно море почти цял.
Със сигурност в следващите дни ще стане ясна причината за катастрофата; каквато и да е тя обаче, трагедията със загубата на главния военен хор на Русия няма как да бъде избегната вече.
* * *
Успоредици
Червенознаменният хор на Червената армия записва един вариантите на новия химн на СССР („Съюз нерушимый республик свободных”) под диригентството на Александър Александров в края на 1943 г. Химнът е изпълнен официално след повече от 10 пробни записа за първи път на 1 януари 1944 г.
Хорът на ансамбъл „Александров” – въпреки някои спорни изпълнения в съвременната му програма (изглеждащи и звучащи абсурдно съвременни рок и поп песни) – ще остане в музикалната история с песните, изпълнени по време на Втората световна война; „Священная война” и по-сетнешният химн на СССР често вдигат в атака съветските бойци, тяхната заслуга в победата е неизмерима.
Но освен впечатляващи битки, смазващо страдание и милиони изкривени съдби Великата отечествена война на съветския народ нанесе колосални промени в културната история и на страната, и на света.
Съветските военни песни имат много специално място в световната музикална култура, поради което си струва да получат самостоятелно разглеждане. Може сега само да се набележат жалоните. Символ на Великата отечествена е, разбира се, „Свещена война”. На 24 юни В. Лебедев-Кумач публикува стиховете, в следващите два дни музиката на песента е написана от А. Александров, разучена от неговия ансамбъл и изпълнена за първи път на Белоруската гара на 27 юни. Първата военна народна песен е, изглежда, „22 юни, точно в четири часа”. Редникът Н. Немчинов я чул като народно творчество (в първата й редакция) и я записал в бележника си още на 29 юни 1941 г. в Украйна. Народният текст бил „привързан” към много популярния предвоенен валс на поляка Йежи Петербургски „Синият шал”.
Десетки хиляди са концертите, които съветските певци, музиканти и артисти подаряват на бойците по всички фронтове. Изглежда, че абсолютният рекорд е на Клавдия Шулженко – от юни 1941 г. до 12 юли 1942 г. тя има точно 500 фронтови концерта. От юни 1941 г. до май 1945 г. Ансамбълът на Червената армия под ръководството на А. Александров представя 1500 пъти своето изкуство пред съветските бойци. Лидия Русланова дава повече от 1120 концерта. Певицата Тамара Ткаченко си спомня, че през есента на 1941 г. концертната бригада, в която тя участва, има 51 представления за 17 дни.
Певците, артистите и музикантите често се налага да влизат в траншеите заради вражеския огън, но нито една покана за концерт, изпратена им от военните части, не е отклонявана. През военните години концертните и театралните бригади (военните понятия няма как да не проникнат навсякъде по това време, включително и в културата) са натоварени с важната задача да повдигат армейския дух сред бойците на фронта. Броят им се мени непрекъснато, но за мащабите на тази дейност ще е достатъчно да се каже, че само в началото на 1944 г. на фронта пристигат над 100 допълнителни концертни и театрални бригади.
Певците, музикантите и артистите не само участват в безброй концерти на фронта и в тила, но отделят средства за закупуване на въоръжение, облекло и продоволствие за фронта. Ненадмината в тази си дейност е Лидия Русланова, която през есента на 1942 г. сама, със средства от концертната си дейност в предвоенните години, купува за фронта, две батареи „Катюша” (общо 8 реактивни системи за залпов огън БМ-13), по спомените на доведената й дъщеря Маргарита Крюкова-Русланова.
Концерт на Червенознаменния ансамбъл за песни и танци на СССР пред съветските войски на Ленинградския фронт преди началото на настъпление под диригенството на самия Александър Александров (1883–1946); юни 1944 г. Такива концерти по време на Великата отечествена война (1941–1945) ансамбълът изнася малко над 1500.
Въпреки самоотвержения труд на дейците на съветската култура, които често пеят и свирят на метри от линията на фронта, да се обхване чрез концертна дейност многомилионната Червена армия няма как. И като не може „на живо”, идва на помощ киното. „Концерт за фронта” на режисьора М. Слуцки излиза на полевите екрани по цялата дължина на съветско-германския фронт на 6 ноември 1942 г. Във филма, малко наивен, но жизнерадостен, забавен и красиво заснет, участват обичаните актьори А. Райкин, М. Царев, Игор Илински, М. Пуговкин, истинските звезди на съветската забавна музика Л. Утьосов и Л. Русланова, красавицата Кл. Шулженко, солистите на Болшой театър Ив. Козловски и балерината Олга Лепешинска. С напредване на възрастта Лепешинска, която почина наскоро, бе с обездвижени крака поради хилядите часове танцуване по балетни пантофи направо на голата земя.
Кинодокументалистите от Централната студия на кинохрониката (от 1944 г. – Централна студия за документални филми) са по пътищата на войната от първия й ден. Нито един писан текст не може да се сравни с въздействието на редовната кинохроника, предшественика на днешните телевизионни новини. Документалните филми и кинохрониката от това време са снимани често на предната линия, много от операторите загиват. Въпреки известна театралност произведенията на кинодокументалистиката, заедно с музиката от това време, са най-въздействащите творчески продукти за войната.
Изглежда пръв значителен документален филм на военна тематика в новите условия започва да се създава през октомври/ноември 1941 г. Използват се и кадри от кинохрониката, но освен това още 15 оператори снимат битката за Москва. Под заглавие „Разгромът на немските войски под Москва” на режисьорите Л. Варламов и Иля Копалин (в САЩ е разпространяван под заглавие „Москва отвръща на удара”), филмът е показан за пръв път на 23 февруари 1942 г., само дни след събитията, които разглежда. Негова е наградата за най-добър документален филм за 1942 г. в САЩ. През 1944 г. излиза по екраните в Съветския съюз документалният филм „Битката за нашата съветска Украйна”, сниман изцяло на украинска земя от 20 оператори.
Документалният филм „Берлин” на режисьора Ю. Райзман показва в цялата й широта и сложност битката за столицата на Райха и може да бъде гледан от юни 1945 г. Сниман от 38 оператори, разпределени почти по равно между войсковите съединения на Първи белоруски и Първи украински фронт, и със специално написана музика от Д. Шостакович, технически съвършен за времето си, филмът получава наградата за най-добър документален филм в Кан през 1946 г.
Игралното кино изисква обикновено значително повече средства, труд и хора от документалното, а и известно отстояние във времето. Въпреки това значителни произведения излизат по екраните през военните години – „Небето на Москва” на режисьора Ю. Райзман, „Дъга” на М. Донски, „Март-април” на В. Пронин и особено „Кутузов” на В. Петров. В развитието на съветското игрално кино от военните години, а и след това, основна роля продължава да играе Сталиновата директива да се произвеждат 4–5 филма годишно, но производството им да бъде задоволено с всичко, което може да хрумне на режисьорите. При едно-единствено условие – всеки от тези няколко филма годишно трябва непременно да бъде шедьовър, нова крачка в развитието на световното кино. Както е добре известно, творческият процес изключително рядко се влияе от прогнози, а най-значителните игрални филми за Великата отечествена ще се появят далеч в следвоенните години.
Чисто технологично създаването на по-големи литературни произведения също изисква значително време. Отпечатването на части от романите предварително скъсява това време. Списанията „Знаме”, „Октомври”, „Звезда”, „Нов свят”, както и вестниците „Правда” и „Красная звезда” публикуват на страниците си новосъздадени произведения за войната или части от тях – „Волоколамското шосе” на А. Бек, последната част от романа на К. Симонов „Дни и нощи” и на В. Саянов „Небето на Ленинград”, началото на третата книга от мащабното произведение на А. Толстой „Петър I”, откъси от „Те се сражаваха за Родината” на М. Шолохов, откъси от поемата на А. Твардовски „Василий Тьоркин”.
________
* Тук даваме една твърде обобщена картина, без да се спираме на причините за загубата на самолетите; често тези причини нямат нищо общо с качеството на мишините или с техническото им състояние; някои от тях са загубени при военни действия например.