Паметникът на Рейгън в полския град Гданск, издигнат преди четири години
Било е някъде в началото на 80-те години. Аз седя в гарсониерата си в квартал „Младост” 3, в която тогава живеех с тричленното си семейство, и гледам телевизия. Телевизорът ми е черно-бял, марка „Велико Търново”, и като по чудо работи. (Ако имах пари, щях да си купя нов, но парите все не стигат.)
На екрана се „пени” известният външнополитически коментатор Петко Бочаров. Мишената, в която той забива отровни стрели, е самият президент на Съединените щати Роналд Рейгън, който току-що е отправил към Съветския съюз едно предложение за радикално стратегическо разоръжаване. Това предложение, наречено за краткост „нулева опция”, по някаква причина е посрещнато „на нож” от тогавашното съветско ръководство. И както би могло да се очаква, Петко Бочаров угоднически приглася на съветските другари. От неговия коментар човек остава с впечатлението, че на света няма нищо по-глупаво от американското предложение; че Рейгън или се прави на луд (артист – какво да го правиш!), или се подиграва с интелигентността на съветските военни стратези.
Минаха години и Петко Бочаров сам призна, че по времето на социализма е мислил едно, а е говорил друго. Може би тъкмо затова една музикална радиожурналистка го нарече през 2012 г. „съвестта на нашето общество”. Що се отнася до нулевата опция на Роналд Рейгън, аз и до ден-днешен не знам дали това американско предложение е било резонно, или лъжливото овчарче Петко Бочаров все пак е казвало истината. Обаче тогава, в началото на 80-те, този въпрос беше ясен за мен: Роналд Рейгън е прав, а Петко Бочаров лъже. Защото всички информационни средства на социалистическия режим лъжат и вярно е тъкмо обратното на това, което те казват. Щом нашите журналисти подиграват Роналд Рейгън, значи той е велик човек. Американският президент буди симпатия дори с глупавата си шега, когато, пробвайки микрофона, съобщи, че обявява война на Съветския съюз.
Странно нещо е човекът – той, изглежда, изпитва неизкоренима потребност от две неща: вяра в нещо позитивно и универсално обяснение на злото. Вярата дава надежда и перспектива, а идеята за универсалния виновник може би опростява и улеснява живота. Много хора от моето поколение, отвратени от живота при т.нар. реален социализъм, повярваха в инфантилната теория за добрата Америка и лошия Съветски съюз. С холивудския си вкус към ефектната глупост Роналд Рейгън изрази по гениален начин умонастроението на всички тези хора, определяйки Съветския съюз като Империята на злото. Тази лесно запомняща се фраза заседна като котва в съзнанието на „волнодумците” и със сигурност оказа влияние върху близкото бъдеще на Източния блок.
Все си мислех, че прехласването по Америка и всичко американско, което беше всъщност израз на недоволство от живота при социализма и продукт на пожелателно мислене, вече се е изпарило безвъзвратно. Обаче ентусиастите на идеята за паметник на Роналд Рейгън в Южния парк, изглежда, са на друго мнение. Подозирам, че те, освен да се подмажат на когото трябва, целят да разбудят заспалите чувства на хората от моето поколение, за да постигнат определени внушения. Тези внушения са свързани с основния тезис на сегашната антируска пропаганда – че отношението ни към Путинова Русия би трябвало да е аналогично на отношението ни към някогашния Съветски съюз. (Оттук и актуалността на идеята за паметник на Рейгън – този непримирим борец срещу Империята на злото.)
Признавам, че това тълкувание на коментираното тук събитие е до голяма степен субективно. Нека обаче да се абстрахираме от него и да се опитаме да разгледаме въпроса по-безпристрастно. Трябва ли Роналд Рейгън да бъде превъзнасян за политиката си? Толкова ли е важна неговата фигура за историята, че и ние, българите, да се чувстваме длъжни да допринесем с нещо за увековечаването й?
Въпросът за реалното място на Роналд Рейгън в световната история е крайно спорен. От една страна, не е ясно може ли да му се припише това, което някои считат за негова основна заслуга – успешната стратегия в борбата със световния комунизъм в лицето на Съветския съюз. За разпада на социалистическата система съществуват различни становища и естеството на спора е такова, че нито едно от тях не може да бъде нито доказано, нито опровергано. Ако работата беше толкова проста, защо Съединените щати не приложиха същата печеливша стратегия и срещу Северна Корея, която още се зъби и дори плаши съседите си с ядрено оръжие?
Вторият спорен момент засяга резултата от противоборството между двете обществено-политически системи. Дори да приемем, че именно твърдата външна политика на Роналд Рейгън беше основният фактор за ерозията на съветския комунизъм, възниква въпросът как трябва да се оцени промяната, която настъпи след краха на комунизма. Кой би могъл с ръка на сърцето да каже, че еднополюсният политически модел, който се възцари след разпадането на Съветския съюз, не донесе на човечеството повече злини, отколкото „мирното съвместно съществуване” на комунизма и капитализма?
Подобни съображения ме карат да мисля, че тезата за политическото величие на Роналд Рейгън е най-малкото спорна. Ако някой е решил да изрази приятелските си чувства и уважението си към американския народ, той би трябвало да се замисли дали изборът на Роналд Рейгън е най-подходящ в случая. Културната и политическата история на Америка е пълна с имена на хора (писатели, музиканти, артисти и учени), чиито заслуги за прогреса на човечеството са безспорни. Ако „американският” паметник непременно трябва да съдържа политически внушения, редно е те да са безспорни, каквито са напр. внушенията, свързани с имената на Ейбрахам Линкълн и на Мартин Лутър Кинг.
За сведение на застъпниците на идеята за паметник на Рейгън ще кажа, че д-р Кръстьо Кръстев, някогашният главен редактор на списание „Мисъл” и професор по философия във Висшето училище (впоследствие – СУ „Св. Климент Охридски”), все още няма паметник в София. Това според мен е огромна несправедливост, защото заслугите на д-р Кръстев за културното издигане на нашата нация са неоценими.
Без паметник в София, където е живял и работил през по-голямата част от живота си, е и професор Димитър Михалчев – най-видният български философ от Освобождението до наши дни, бивш председател на БАН и дългогодишен редактор на единственото специализирано философско списание в периода преди Втората световна война – „Философски преглед”. По времето на социализма Димитър Михалчев беше обявен от комунистическата власт за реакционен буржоазен философ и приносът му за формирането на българската философска култура бе всячески омаловажаван и отричан. Лично аз очаквах, че демократичните правителства след 1989 г. ще направят нещо, за да изтръгнат името на Димитър Михалчев от забравата, на която го бяха осъдили комунистическите идеолози. Напразни надежди!
Списъкът на българските интелектуалци, които днес не са почетени по подобаващ начин, за съжаление е прекалено дълъг. С посочените по-горе примери аз искам само да внуша на застъпниците на идеята за паметник на Роналд Рейгън в София, че биха могли да намерят по-добро приложение на средствата, които имат намерение да изхарчат, за да реализират замисъла си.