- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 103
- 20
Че става нещо – веднага се усети и у нас. Разклати се кабинетът. Борисов влезе в обяснителен режим пред ВСС, сините се дистанцираха от него, „протестуиращите“ му поискаха оставката, макар без улични протести – зима е. В зулумите на премиера, разчули се през последната седмица, наистина няма нищо по-скандално от случая „Мишо Бирата” или прокурорския разговор, т.е. всяко от тези събития само по себе си е предостатъчно за премиерска оставка в една що-годе цивилизована държава, но все пак сега те хващат дикиш по небивал начин.
Изглежда Обама на последната права от управлението си реши да разчисти част от неправдите, които натрупа във външната си политика и които са в драстично противоречие с прогресивните му постижения у дома. На първо място, това са украинската криза, за която той носи основна вина, и сирийската криза, за която също има съществен принос. Разчистването на едни неправди обаче обикновено повлича крак и на други.
Добре е известно, че благодарение на „изолацията“ на Москва връзките между Белия дом и Кремъл, Кери и Лавров са по-чести и оживени от когато и да било. Наистина, от оруеловското по стилистика съобщение за печата на Белия дом за разговора миналата сряда не може да се научи почти нищо: Обама се обадил на Путин за Украйна и го призовал да се възползва от преговорите в Минския формат за договаряне на мирно решение, но ако продължавал агресивните си действия в Донбас, щял да плати по-висока цена.
От съобщението на канцеларията на руския президент може да се научи малко повече: разговорът се провел по инициатива на Обама късно вечерта, т.е. по спешност, имал „откровен и делови“ характер, т.е. имало е и несъгласия, но и конструктивни договорки, и е продължил доста дълго и по същество. Говорило се не само за Украйна, но и за Сирия, за конфликта между Саудитска Арабия и Иран, както и за водородната бомба на Северна Корея и по други въпроси. Руското съобщение е значително по-дълго от американското и звучи донякъде триумфално, което свидетелства, че Обама е успял да поправи впечатлението от неприязнените си изказвания за Путин в последно време, в т.ч. и в речта си за състоянието на съюза.
На първо място, изглежда, Обама вече обвързва решаването на украинския с решаването на сирийския конфликт, което е стратегическа победа за Путин. При това и на двете места Вашингтон предпочита пътя на взаимоизгодните, макар частични, договорености, а не на силовата конфронтация. Такава ключова договореност за Украйна явно е конституционната реформа, т.е. федерализацията на страната – за която и вицепрезидентът Байдън неотдавна също доста рязко притисна украинската Върховна рада – и изборите в народните републики при условията на новото законодателство и амнистия за всички въстаници. Това означава и окончателното снемане на въпроса за Крим от дневния ред, а и възможността и други украински области да поставят въпроса за особен статус и местни избори. А също, че САЩ се отказва да насърчава задкулисно Киев да бойкотира минските споразумения, с което се предрешаваше и въпросът за продължаването на антируските санкции.
На второ място, Обама изглежда се е отказал да неглижира руската военна операция в Сирия и ще отчита руския интерес там – там явно предстои консолидация на военното усилие на САЩ и Русия срещу терористите, която ще включва постоянни контакти между военните от двете страни и по-тясна координация по уточняване списъка на непримиримите екстремистки групи, които няма да бъдат допуснати в предстоящия мирен процес. В края на месеца в Женева предстоят преговори между сирийското правителство и опозицията като начало на процеса на урегулиране. Както каза Кери в Москва през декември, двете страни вече гледат на Сирия по „фундаментално много сходен начин“ и САЩ не преследва там „смяна на режима“ или „цветна революция“. Това е революционна промяна в американското мислене, която, както виждаме, непосредствено рефлектира и у нас в преориентацията на „Протестна мрежа“.
На трето място, САЩ очевидно няма да подкрепят Саудитска Арабия в конфликта й с Иран и това очевидно се прави и за да не се конфронтира Русия, и то е поредно силно разочарование за Рияд. Инцидентът със задържането на американските военни моряци от иранските революционни гвардейци се размина с учудваща лекота и без дипломатически пукотевици. Обама явно цени постигнатите успехи в размразяването с Иран. САЩ и Русия явно ще работят съвместно за модериране на конфликта на Техеран и Рияд и няма да се стремят да печелят дивиденти от верското противопоставяне на шиити и сунити, което впрочем характеризираше досега и подхода на Русия, въпреки че самата тя изгради силна шиитска коалиция от Иран, Ирак, Дамаск и „Хизбула“ за операцията си в Сирия.
На четвърто място, САЩ и Русия очевидно окончателно са се разбрали, че режимът на Ердоган е най-голямата пречка за нормализацията в Сирия. В началото на месеца необичайно острата редакционна статия на „Ню Йорк Таймс“ „Ердоган мина още една граница“ подчерта, че анкарският диктатор взима за пример Хитлерова Германия и че се е „отдалечил от времето, когато можеше да се разглежда като уважаван лидер на демокрация с мюсюлманско мнозинство и доверен партньор на САЩ в региона“. Редакцията съжалява, че докато САЩ все още държи Кюрдската работническа партия (ПКК) в списъка на терористичните групи, Ердоган отказва да работи и с лидера на кюрдската Демократична партия на народите (ХДП) Селяхатин Демирташ по въпроса за кюрдското самоуправление и го обвинява в предателство. Не е напълно изключено дори скоро в ролята на обект на инспирирана от САЩ „цветна революция“ да видим Ердоган вместо някогашния му приятел Башар Асад.
На пето място, САЩ очевидно смятат, че сътрудничеството на Русия им е необходимо и за осигуряване на „силен и единен международен отговор“ на ядрените предизвикателства на Северна Корея. Това очертава сферата на специални интереси на Русия, призната от САЩ, в която без Москва не могат да се предприемат каквито и да било важни стъпки – от Средиземно море до Корейския полуостров. Двете страни също се съгласяват да работят по въпроса в рамките на ООН, като проявяват сдържаност и избягват да създават военно напрежение в Североизточна Азия.
Наистина, много въпроси остават открити между Вашингтон и Москва – на първо място санкциите, както и водената от квазидържавните американски медии пропагандна кампания срещу Путин. Надявам се обаче, че Обама ще има шанс да ознаменува края и на двете, преди да напусне Белия дом точно след година.
Освен това, както отбелязва руското прессъобщение, Обама и Путин са обсъдили и „други въпроси от взаимен интерес“. Предполагам, че един такъв въпрос би бил изборът на нов генерален секретар на ООН на идната сесия на Общото събрание през септември. Този въпрос е много важен за Обама като потвърждение на важността на световната организация в очите на САЩ и като възможност за демонстрация на единството на САЩ и Русия по такъв ключов кадрови проблем.
Бил Ричардсън е твърде авторитетна фигура в Демократическата партия на САЩ. В статията си „Следващият генерален секретар на ООН трябва да е жена“ в „Уошингтън Пост“ от октомври м.г. той формулира критериите, от които ще се ръководят САЩ при избора – ред е на източноевропейската регионална група да излъчи свой кандидат и това трябва да е висококвалифицирана жена, нуждата от което той много добре обосновава.
Ричардсън изброява и основните кандидатки, като на първо място от тях и с най-много текст представя „Ирина Бокова, генерален директор на ЮНЕСКО и официален кандидат на България“ (номиниран от кабинета „Орешарски”). Тя „отговаря на много от поставените критерии и се разглежда от мнозина като фаворит (front-runner)“. Ричардсън добавя, че Бокова „има голям принос в борбата против екстремизма и финансирането на тероризма и активно работи за овластяване на жените и за образование на момичетата“. Няма и няма да има по-авторитетно заявена позиция на САЩ от тази в полза на един кандидат!
От друга страна, Бокова е и кандидатът на Франция, както и на Путин. Последният наскоро се среща с нея два пъти и срещите им получиха широка медийна разгласа, RT излъчи дълго интервю с нея, взето от журналистката Оксана Бойко. За Путин изборът на българката Бокова, завършила в Москва и приятелски настроена към Русия, е следващото най-добро нещо след избора на рускоезичен кандидат от бивша съветска република (Русия, както и САЩ не излъчват генерални секретари на ООН). Както и самият Путин, и тя е била свързана с комунистическата партия, но както и той (преди да бъде изкуствено конфронтиран от Запада), и тя се е вписала хармонично в новото време и е допринесла за сближаването на България с ЕС. Както и самият Путин, и тя обаче не е скъсала ренегатски с миналото си, запазила е приемственост и достойнство. С това тя се явява забележителен по своя интегритет източноевропейски кандидат, чийто избор символично слага край на Студената война в ООН. Източна Европа е такава, каквато е, затова именно си има отделна регионална група в ООН.
Бокова няма реални противници в ООН – Китай няма да противоречи на САЩ и Русия, а Британия формално подкрепя свой кандидат от Нова Зеландия, но няма да налага вето на кандидата на Източна Европа, след като fair play (честната игра) го изисква. Единствен противник, както ще видим, може да се окаже българското правителство.
Освен това обаче, за което мога да свидетелствам и аз от лични впечатления от времето, когато съм придружавал Бокова, тогава български заместник-министър на външните работи, по срещи из ООН в Ню Йорк, тя е добър професионалист, който се готви изключително добросъвестно, не се големее и умее да работи с хора, включително с по-младите колеги. И разбира се, има вече огромен опит на висок пост в системата на ООН, единствена от всички други кандидати. Това е изключителен, внезапно материализирал се от нищото шанс за България да остави свой траен отпечатък в ООН, в световната дипломация, а и в град Ню Йорк – отпечатък, много по-ласкателен от реалното положение на нещата у нас. И да балансира тягостното впечатление, което, опасявам се, ще остави нашето председателство на ЕС след две години – освен ако не ни сполети приятна изненада и там.
Вече съм излагал теорията си, че България, като сравнително бедна и популистка европейска страна без потомствен елит, може да има силно присъствие в Европа и света само с представители на левицата си – както е още от времето на Лайпциг. Просто автентична и авторитетна българска десница, която да има какво да каже на света, още не се е родила. Присъствието на българската псевдодесница на международна сцена засега е обречено да остане на равнището на д-р Румяна Желева в Еврокомисията и Европейската народна партия. Андрей Райчев ме разсмя искрено тогава със заглавието си „Желева изпълни „Кен Лий“ на европейска сцена“. Надявам се кабинетът в София да прояви здрав разум и час по-скоро да потвърди кандидатурата на Бокова и да тури край на фантазиите на сините колеги, които сега се разпространяват из социалните медии.
Кристалина Георгиева няма шанс в ООН, защото няма да бъде одобрена от Русия ex officio – като еврокомисар, подкрепил санкциите. Освен това тя няма и нужния конкретен опит, а доколкото мога да преценя от разстояние, и нужните лични качества. Говорих за интегритета: несериозно е да се позиционира като десен, антикомунистически кандидат лице с името Кристалина, родено само няколко месеца след смъртта на Сталин, командировано от ВИИ „Карл Маркс“ в London School of Economics в разгара на Живковската переструвка в 1987 г. Очевидно тя, както и Бокова, е човек с комунистическо потекло, много добре поставен при комунистическата власт, но явно стараещ се да прикрие или омаловажи този факт в посткомунистическата си кариера. Близостта й с катастрофалния кабинет „Борисов I”, участието й в катастрофалните еврокомисии „Барозу” и „Юнкер” на длъжности, нямащи общо с ООН, също едва ли могат да минат за голям комплимент в ООН. Ако има капка порядъчност, самата г-жа Георгиева би трябвало сама незабавно да помоли сините колеги да спрат да потенцират името й като евентуален кандидат.
