Разходите нарастват. Светът води война срещу Ковид 19, а във време на война силата на държавата винаги се увеличава
През последните 18 месеца светът с изумление установи, че Ковид-19 се оказа неуловим враг. Регистриран за първи път в Китай в края на 2019-а, вирусът мутира непрестанно. Ваксините трябва да се развиват, тъй като вирусът се променя, за да оцелее.
Шокът от пандемията върху световната икономика беше колосален, но нещата сега се обръщат нагоре, особено за развитите страни. Някои са изненадани от темпото на възстановяване, но не би трябвало, понеже освен нови варианти на вируса, се появяват и нови варианти на глобалния капитализъм.
Това има значение. От десетилетия австрийският вариант на политическа икономия – моделът на малката държава, не-интервениращ, пълзящ, свободно търгуващ, с ниски данъци, основан около идеята на Фридрих фон Хайек – беше доминиращ. Той замени Кейновия вариант, понеже през седемдесетте години принципът на свободния пазар беше разглеждан като най-добрият отговор на предизвикателствата на времето, а именно – инфлация, слаба корпоративна печалба, загуба на бизнес динамиката.
Дори и най-големия привърженик на капитализма няма да потвърди, че това е перфектната система, но поне дотук тя се оказа по-устойчива от конкурентите си. А гъвкавостта й на адаптиране към променящите се обстоятелства е голяма част от нейния успех. Държавата сега е много по-силен икономически участник, отколкото беше преди пандемията, за голямо разочарование на тинктановете на свободния пазар, приютили последователите на Хайек.
Промяната се задаваше дори преди Ковид 19. В ретроспекция, последните овации за австрийския модел бяха при разбора на финансовата криза от 2008-9 година – период, в който ортодоксалната икономика настояваше за остеритет, за да се балансират бюджетите.
Резултатът беше слаб растеж, ниски инвестиции, стагниращ жизнен стандарт и отлив на избирателите. Централните банки не успяха да вдигнат лихвите от най-ниските им нива, тъй като страшно много хора с ниски доходи разчитаха на заеми, за да свържат двата края, а по-високите разходи по заеми биха ги избутали отвъд ръба на бедността.
На другия край на спектъра корпоративните и частните данъци бяха намалени и богатите станаха още по-богати. Биг-тех гигантите, окопани в ранните си позиции, използваха пазарната си мощ, за да попречат на нови стратъпи да се превърнат в заплаха. Избирателите добиха усещането, че системата работи единствено за онези на върха, и бяха прави. Популисткият отговор беше насочен главно към правителствата, но реалният проблем беше, че капитализмът започваше да се самоизяжда.
От средата на предишното десетилетие започнаха да се появяват знаци за промяна. Доналд Тръмп не беше привърженик на свободната тръговия и беше горд да се нарича „привърженик на тарифите“. Неочаквано силното представяне на Джеръми Корбин на изборите във Великобритания през 2017та, с неговото силно послание против остеритета, също побутна нещата. То принуди тогавашния премиер Тереза Мей да обяви край на тази политика. Трикът на Борис Джонсън на изборите от 2019та, както и от последвалите, беше точно в ребалансирането, а не в преференциалното за богатите централизиране.
Този процес се ускори от началото на 2020та както на вътрешно, така и на глобално ниво.
Правителствата от ляво, дясно и център интервенираха в икономиките си по начин, който би бил немислим преди две години: плащаха заплати на освободени работници, спасяваха бизнеси от потъване чрез грантове и заеми, не позволяваха на хазяи да гонят наемателите си, и като цяло изхвърлиха финансовата предпазливост на боклука. Светът водеше война срещу Ковид, а във време на война силата на държавата винаги се увеличава.
Но не само правителствата харчеха и заемаха повече, макар това да е част от историята. Фискалната политика – която определя данъците и решенията за разходи – зае централна роля за първи път след модела на Кейн, започнал да буксува в средата на седемдесетте. Централните банки се превърнаха във второстепенни играчи и трябваше да оборят обвинението, че основната им роля е да печатат парите, които харчат финансовите министерства. Европейската Централна Банка, дотогава твърд противник на риска от увеличение на цените, заяви, че ще толерира по-голяма инфлация, преди да вдигне нивата на лихвите.
Състезанието за най-ниски данъци приключва. Американският президент Джо Байдън каза, че ще плати за най-новите си планове за разходи чрез повишаване на данъка върху доходите на американците, които печелят повече от $400 000 годишно. Поне 130 държави подписаха планове, изготвени от Организацията за Икономическо Сътрудничество и Развитие, за минимална данъчна ставка за глобалните корпорации. Критиците казват, че предложението не е достатъчно крайно, но все пак е значителна стъпка.
Междувременно Международният Валутен Фонд казва на правителствата-членове, че трябва да разпределят укрепената мощ, притежавана от малко на брой доминиращи компании, в противен случай рискуват задушаване на иновациите и инвестициите. МВФ казва, че такъв е случаят с тех-гигантите, понеже „основните играчи, определящи пазара, изместиха титулярите отпреди 20 години и се превърнаха във все по-доминиращи играчи“, които „ не са изправени пред същия конкурентен натиск от днешните кандидати за основни фигури на пазара“. Но това касае не само тех-сектора. МВФ посочва, че същият тренд към спадане на бизнес-динамиката може да се наблюдава в много индустрии.
Градивните елементи на новия вариант на капитализма са вече налични. Правителствата ще облагат и ще харчат повече, както и ще използват регулативните механизми, за да отслабват монополите. Ще има селективно прилагане на национализация – както се случи преди седмици с британския производител на отбранителна техника Sheffield Forgemasters.
Правителствата ще взимат заеми, за да инвестират в инфраструктурни проекти и да увеличават бюджетите за наука. Индустриалните и регионалните политики ще се завърнат отново на мода. Идеята е да се впрегнат заедно силата на държавата и динамизма на частния сектор и, както беше при Кейнс, капитализмът да се спаси от самия себе си.
Съпротива ще има и е наивно да се мисли нещо различно. Това е еволюция, не революция и много от слабостите на стария ред, като например несигурността на работните места, остават незасегнати. Противниците изобилстват. Смесеният икономически модел е анатема за всички, които мислят, че държавната намеса е ненужна или вредна, както и за тези, които мислят, че загиването на капитализма е просто въпрос на време.
Новият вариант на капитализма може да се окаже калпав, но засега има неща, които са в негова подкрепа. Сега е време, което изисква мултилатерален, колаборативен подход, в което богатите страни копаят по-дълбоко, за да помогнат на бедните нации, както и на самите себе си в процеса.
Провалите на стария модел бяха изобличени в развитието на кризата, докато предимствата на по-практичния подход бяха демонстрирани по време на пандемията. Не е изненадващо, че има апетит за различен начин на управление на икономиката. Причината, поради която се появи новият вариант, е проста: има нужда от нещо по-силно и по-устойчиво от стария модел.
Лари Елиът е икономически редактор на "Гардиън"
Източник: theguardian.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова