"Не подкрепям никого” се оказа поредната глупост на скорозрейната интелигенция

Точно такъв е случаят с „Не подкрепям  никого”. Квадратчето бе въведено с претенцията, че ще даде алтернатива за протестен вот. Нищо такова не стана, оказа се непотребно. На пръв поглед темата е дребна. Но ако изглежда така, то е защото почти никой не гласува с него. Темата, всъщност, е доста интересна. 

Тя разкрива как България хаби енергия всуе, водена от авангардната интелигенция, криеща зад морални пози ганьовски шмекерлъци. 

С колко ли други глупости вреди тя?

Квадратчето „Не подкрепям никого” бе въведено през 2016 г. при управлението на ГЕРБ и Реформаторския блок. Коалицията бе подкрепяна от националистите, а те настояваха за задължително гласуване. „Не подкрепям никого” възникна като отпор - щом хората ще бъдат принуждавани, нека имат възможност никого да не подкрепят. Идеята роди Реформаторският блок.

Такава бе процедурата, при която „Не подкрепям никого” се озова в Изборния кодекс. Но и двете чутовни иновации– принудителният вот и въпросното квадратче, бяха старо желание на големи части от обществото. Задължителното гласуване бе искано и от широките народни маси, и от прогресивната интелигенция.

Тя дори го защити с протест на жълтите павета, когато през 2013 г. политическият й флагман Росен Плевнелиев го пожела в референдум. 

Квадратчето „Не подкрепям никого” също имаше дълга бременност. Понеже едни и същи лица се въртяха на власт, а хората мърмореха недоволно, интелигенцията предлагаше как да бъде олицетворен протестът им – чрез бяла бюлетина, празни пликове... На финала се появиквадратчето. Най-смешното бе, че и двете идеи се привиждаха на уж умни хора като съществена промяна – задължителният вот да обезсмисли манипулирания, а „неподкрепящият” да е гейзер, който изкарва на показ огромното недоволство. Днес имаме половинчато задължително гласуване, абсолютно безсмислена неподкрепяща опция и огромен манипулиран вот – който щеше е такъв, дори ако гласуването бе наистина задължително.

Но хронологията дотук е само бегъл щрих от появата на квадратчето. По-интересни са подробностите. Законодателната идея за него не бе само на реформаторите. Горещо я застъпваха и обръчите им от нпо-та, медии, интелектуалци: „Да накажем партиите!”, „Да се покаже какво мислят хората!”, „Да дадем алтернатива и избор!”, „Промяна!...”... Премиерът Борисов, петимен за всякакви глупости на коалиционните партньори, се съгласи. Така през лятото на 2016 г. „Не подкрепям никого” влезе в  изборното законодателство.

Успоредно с тънък шмекерлък. 

Направено бе така, че квадратчето да не участва при формирането на процентите на кандидатите – гласувалите с опцията се изваждат от общия брой на действителните гласове преди пресмятането на резултата. За този трик настояваха пак реформаторите, а причината бе една – в общия кюп на гласовете квадратчето щеше да вдигне прага за влизане в парламента. Всички си представяха как море от хора, например 300 000 души, гласуват с „Не подкрепям никого” – и тези 300 000 увеличават 4%-те процента в реални цифри. Щяха да пострадат партиите, за които бариерата традиционно е проблем – самите реформатори. Така бе решено квадратчето да се вади от общата бройка в услуга на вносителя. 

Но вместо промяната да дойде на талази, шмекерлъкът с изваждането замалко не изяде главата на авторите си.Вероятно всички помнят скандала, състоял се три месеца по-късно. Предстояха президентски избори и чак тогава се прозря, че по-малкото броящи се при резултата гласове дават бонус на фаворита. Считаше се, че Цецка Цачева е с най-голям шанс за президент. При изваждане на „Не подкрепям никого” щяха да й трябват по-малко реални гласове, за да достигне 50% подкрепа на първи тур. Скандалът бе огромен, електоратът - възмутен. Всички приеха трика за лобистки: от ГЕРБ за ГЕРБ - нали те управляваха... 

Едва на третия ден се разбра, че зад всичко стои скорозрейния Реформаторски блок и нпо-тата им. Но настана още по-голяма смешка.

Блокът спешно внесе поправка на... своята поправка. Така бе прието, че на мажоритарни избори (президентски и кметски) „Не подкрепям никого” се брои при пресмятането на резултата, а на пропорционални (парламентарни и за съветници) не се брои – и реформаторите доволни, и Цецка ударена. До ден днешен тази поправка, гласувана два пъти според личния интересна вносителя, един път – и срещу конкретен човек, е табу.Не бива да се зацапва свещения облик на умно-красивите хора, които „променят България”.

Историята на „Страшната Цецка”, тоест струваха ли си усилията да бъде спирана, е добре известна. По-важното е, че „Не подкрепям никого” заживя  извън смисъла и на ръба на конституционността. Той е действителен глас, който вдига активността, но на парламентарни избори и за общински съвет не участва във формирането на резултата. 

Уж идеята бе да наказва, да дава алтернатива, да променя... Нищо подобно. 

След като не участва в пресмятането на резултата, вотът чрез него не санкционира нито Корнелия Нинова, нито Атанас Атанасов. Но промяна все пак има. Тя е с обратен знак. В закона за референдумите е записано, че национален референдум е валиден, само ако постигне активността от предишните парламентарни избори. Тоест „Не подкрепям никого” пречи на демокрацията, защото при референдуми вдига прага за валидността им.

Днес, след толкова много олелия и усилия, нито един журналист или политолог не си прави труда да анализира „Не подкрепям никого” – какво послание отправя, към кого, как... Но защо да го прави? 

Как да се анализира нищото? 

На априлските избори опцията събра 1.5%. На предишния вот през 2017 г. - 2.5%. На европейския през 2019 г. - 3%. На първия и втория тур при данданията на президентските избори - 4.4%, и 5.5%. На кметския вот в София през 2019 г. - 2.3% и  4.8%. Туй  е то „негодуванието”, заради него се ручаха жабетата. На хората просто не им дреме. В парламента се въртят игрички за нещо ненужно. Тук някъде е същността на провала. 

В истинската реалност хората може и да псуват партиите, но дойдат ли избори, чинно се подреждат на опашка да им дадат гласа си. Подкрепят стари политици, подкрепят и нови, които отново са стари. 

Мит е също, че българинът не гласува като форма на протест. Активността винаги е около 50% - стандартна демократична величина, дори повече от добра при раздутите списъци. Всичко това, от една страна, е твърде неприятна за самия народ характеристика – той е псевдопротестен. От друга, тази истинска реалност е непозната на авангардната интелигенция – тя не познавасобствения си народ. Макар ползвайки ганьовски похвати, интелигенцията наистина си въобразяваше, че има огромен гняв срещу партиите и „Не подкрепям никого” ще го онагледи.

Така се отравяме към поредните избори с едно безумие в бюлетината. На никого не му пука и не се сеща, че има доста за пукане.