Нашето чувство за държава и държавност (социологическо есе)

Нашето чувство за държава и държавност (социологическо есе)
„Философският клуб“ продължава дискусията си за българската държава и държавност, за корените и модерните измерения на нашата национална идентичност. Тук публикуваме есето на проф. Пламен К. Георгиев, посветено на дискутираната тема. Очакваме Вашите мнения, становища и анализи.

 

Бележка на редактора

Представата ни за държава и държавност въпреки пословичната за нас, българите, „къса“ историческа памет, изглежда, наистина се определя от една многослойна множествена идентичност на културно-политическото ни битие. То формира и една взаимно изключваща се, ако не и самоунищожителна матрица на съзнателното ни съотнасяне към най-общите обекти на всяка политическа система.

 

Колкото общо или схематизирано да звучи казаното от гледна точка на взискателните конкретно-исторически и социологически критерии, тук неизбежно ще трябва да се удовлетворим с онзи комплекс от пресовани в културно-политическото ни развитие общи ориентации към „системата“, които се открояват като даденост в един по-абстрактен, но и дискретно прекъсван културно-политически континиум. При всичката условност на понятието „политическа култура“, което включва както реални, така и рационално неоправдани и дори имагинерни нагласи на традиционно-поданическа българска култура.

 

Върху тази невидима, ала посвоему внушителна конструкция се наслагват толкова и най-различни „констелации“, които имат твърде малко с изходното, с базисното или с предходното, че световъртежът в политическото ни осезание изглежда неизбежен. Отгдето блика и едно наше особено политическо „неведение“. Според мен няма обаче друг по-смислен начин да се опитаме да отсеем всичко онова, което съставлява и действително определя по-значимите, стойностни, а то значи и потвърдени елементи на българската политическа култура, разбира преди всичко като типично изявяващи се „образци“ на съотнасяне към политическите обекти и поведение на българина в политическия живот. Особено когато се налага да се прескачат векове, за да се търсят сред мрака на толкова бивалици и небивалици, затлачените извори на българското политическо самосъзнание…

 

„Нашата държава се основава от Испериховите българи, като горен слой, и от славяни, като подчинени – дуализъм, който се знае в Русия, Франция, Англия и пр. – пише Найден Шейтанов. – У нас обаче се проявява доста остро държавната власт – нещо, което предизвиква отпор у „демократичните“ славяни или отрицание към държавата и висшите слоеве. Към това политико-социално отрицателство се присъединява и културно, когато с приемането на християнството чуждата византийска култура с държавна помощ иска да унищожи местната езическа култура на славяни и българи. Нещо подобно личи и в други европейски държави, ала специално българското ту е суровостта на отношенията. Зиналата по този начин пропаст между българи и славяни, между поданици и държава, град и село, между византийско-българска църква и народно езичество – тая пропаст се използва от ереста на богомилството, която е продължение на манихейството, ала се оформя като чисто наше религиозно движение. То излазя лека-полека пред народните маси с цяла програма на отрицание: против държавата и всички нейни органи, против официалната църква, а от друга страна – то е за културата на народа, за неговите политико-социални идеи, доколкото тия наименувания подхождат за тогавашните първобитни и преди всичко религиозни времена.“ /3/.

 

Има дълбок и непоклатим резон да се свързват представите ни за държава и държавност с тези „архе-типове“ на традиционната българска култура. И по специално с процеса на противоборство и съпротива срещу множество външни културни и политически сили, като изява на естествени стремеж за утвърждаване на българска народностна идентичност.

 

Този вездесъщ „дух на отрицанието“ наистина излиза на гребена на вълната на един, или друг исторически прелом. Особено в моменти на кризи в обществено-олитическото и културно-духовно развитие. Но сякаш не толкова и само за да остои с цената на всичко една „субстанционална“, „изконна“, или „непроменлива“ българщина, която черпи вътрешни сили от борбата на „всеки срещу всичко“.

 

Един „дух на съзиданието“ в не по-малка степен е определял характера и съдържанието на българската култура от най-дълбока древност насам, нашите възгледи за държава и ред, за власт и най-смислено обществено устройство.

 

Върху огромната заблуда да се свързват идеите на българското богомилство с някакъв едва ли не вдъхновяващ социален и политически „радикализъм“, или обективен стремеж да се създаде друг, по справедлив от съществуващия дотогава обществен ред, обръщат впрочем внимание най-видни изследователи на българската история и духовен живот през средновековието, като Петър Мутафчиев:

 

„Нищо не бе по чуждо на богомилите от желанието за обществени преобразувания. Ако тяхното учение включваше социално-реформаторските тенденции, то би влязло в пълно противоречие със собствената си догматика. Защото застанало върху основния възглед, че светът с всичко, което го крепи, е дело на Сатаната, за богомилството оставаше само един логически изход: заключението за абсолютното безсмислие на всеки опит да се измени съществуващето... В мирогледа на богомилството, значи, нямаше място за никакъв обществен и политически идеал. Затова в него бе изключен и всякакъв стремеж към земно строителство. Мрачният дуализъм на богомилските религиозни представи можеше да излъчи само една обществена философия – тая на пълното отрицание.” /4/

 

Ето защо, за да се схванат онези обстоятелства, които формират най-общите, трайни и значими традиционни нагласи на българина към такива основни обекти на неговата политическа система, каквито са държавата и властта, може би следва да се върнем още по назад към времето на създаването на Втората българска държава. И се опитаме да се докоснем до недрата на прословутото наше „варварство“, отгдето зачеват и повечето метаморфози и перипетиите на най-стародавната българска култура:

 

„Прабългари и славяни, от които се създаде българският народ, се настаниха на полуострова като „варвари“. „Варварството“ бе, което първоначално ги обединяваше. В този смисъл Византия бе първоначално чувствана от българите като представителка на една враждебна култура. И българската държава намираше тогава своето оправдание в поддържане и съхраняване на езическата традиция. Та от нея тя черпеше своята вътрешна сила. Затова именно езическият период е най-устойчивата епоха в българската история. Скоковете и повратите започват след него.” /5/

 

Върху този най-стар „пласт“ от нашето чувство за държава и държавност, като градивен елемент на българската народностна идентичност, оказва влияние и различният религиозен мироглед. Но противоречията изглеждат още по дълбоки и минават границата на една дълбока разделителна „между“ култура и политика. Казаното се отнася както до „структурни“, така и до принципни, същностни и съдържателни различия, снети по особен начин в тези две „сфери“ на стародавния български държавен и обществен живот:

 

„... В интересите на съществуването си и на свободното си развитие българската държава и общество бяха длъжни да подчертават моментите, които ги делят, и да дават преднина на тенденциите, които ги отдалечават от Византия. И тук изниква неразрешимото противоречие. След като българите чрез християнството бяха застанали в кръга на византийската култура, тяхното държавно, социално и духовно развитие трябваше фатално да бъде насочено по пътищата, които самата Византия следваше. Само по себе си това не би било никаква беда, ако проблемите, които в случая средновековна България имаше да разрешава, не се усложняваха от един неизменим факт: за българите Византия бе не само носител на една особна култура, но същевременно и една враждебна политическа сила. И след като с приемането на християнството културният антагонизъм бе осъден на изчезване, политическият оставаше и в известен смисъл бе дори и засилен.“ /6/

 

Този културно-политически антагонизъм спрямо Византия, най-мощната държавно-политическа система в средновековния Изток, формира особена сърцевина в средновековната българска традиционна култура. Тя никога не придобива елементите на „типична“ поданическа култура, каквато характеризира такива европейски народи, като напр. английския или германския.

 

Един малък народ, състоящ се от тъй разнородни и културно-противоречиви елементи, утвърждава правото на свое място под слънцето, на държава и държавност тук, на Балканите, чрез непрекъснато противоборство с най-прогресивната за времето си Империя. Това запълва съзнанието на българина задълго, дори много години след покръстването. Впрочем и християнизирането ни се извършва по насилствен начин в 9 век по времето на Борис І, а езичеството, дълбокото вътрешно непокорство, отхвърлянето на чуждите ценности, норми и „привнесени“ представи за обществен ред, задълго остава да живее и да чопли изотвътре българската душевност…

 

Тази „настръхнала матрица“ на съотнасяне към околния враждебен свят, пословичната готовност на българина за саможертва пред олтара на изконно българските ценности, която за мнозина граничи с ирационализма, с не по малък драматизъм се повтаря при насилственото потурчване на една част от българския народ след падането ни под турско робство. Тя изглежда особено потвърждение на правотата на нашето езичество и варварство, които в най-голяма степен са гарантирали вътрешната ни сила и устойчивост.

 

Може би оттук и инстинктивно приеманата в най-драматични и преломни мигове от нашата история войнска „орис“ на българина. Ако не и особената му привързаност към една „съдбовна“ представа за държавен и обществен екзистенц. С тази своя войнска участ се идентифицира българският народ още от най-ранния изгрев на своята държавност. Така повечето типични образци на държавническото ни съотнасяне, за разлика от тези, които характеризират политическите култури на ред нации и народи в Европа и околния свят, задълго ни приковават към една предпоставена, ако не и предопределена потребност за съпротива спрямо чуждите форми на държавно устройство и техните цивилизационно, макар и непотвърдени докрай за нас институции.

 

Традиционните представи на българина за държава, власт и държавност винаги са оставали дълбоко чужди на йерархизма на кралските гвардии и техните шахматно подредени армии. Те гравитират по-скоро около идентифициране с неумолимите родови закони на „варварската“ орда. Тях ги опива и води харизмата на лидера воин. А не толкова на Мойсеевия мъдрец, който превежда други народи към „обетованата земя“…

 

Българинът винаги е отвоювал своето място под небето с „меч“ и „огън“. Което не значи, че борави само и единствено с тези груби средства за утвърждаване на държавническата си и политическа воля. Великобългарското чувство за държавност и култ към властта, преклонението към жестоките, но твърди Крумови закони, към подвизите на Аспарух, Калоян, та дори и по-малко известни, но войнстващи наши царе и водачи, винаги са изпълвали с особено упование и морална сила всяка българска душа. При това далеч не само в момент на патриотичен „глад“, свивал сърцето на българина не по-малко, отколкото вечно „залепналия“ му стомах…

 

В търсене на един „нов-стар“ светоглед, тъй нужен да възроди българския народ след всеки пореден крах на изконната ни държавност, мнозина български учени са обръщали взор към тези особено дейни, „историкотворни начала на българизма“. Този апел, издигнат от Паисий, а според мнозина дори и по-рано, макар не в писмена форма, не току-тъй преповтарят и български учени до Втората световна война, като се опитват да мобилизират българската воля чрез един особено притегателен за нас, но сякаш вечно изплъзващ ни се народоцентризъм:

 

„…Ето първото начало на българската политика: България е вечно единство от земя, народ и държава – подчертава Найден Шейтанов в студията си, посветена на българския светоглед. – Народните ни, или исторически земи са Мизия, Тракия и Македония, с естествените им разширения. Нашта Родина с намира в средата на Балкански полуостров. България от всички времена е гръбнак, мозък и сърце на полуострова…Българският народ е главен и законен обитател на нашата родна земя. Всички други народности у нас са само наши гости. Както родината ни се намира в центъра на Балкански полуостров, тъй и българският народ зема средата в историческия живот. Народоцентризмът е историкотворното начало... Държавата е вековна кристализация на народа. Ние, българите сме най-старите държавотворци на Балкана. Ние сме създали най мощната държава в Югоизточна Европа. Вътрешната ни политика е сетогледна. Външната охранява историческите ни земи и обединения народ… Народната войска осъществява нашите завети. Стопанство, култура са вид политика. Те са светогледно осъзнати се провеждат планово…” /7/

 

Идеите за създаване на нов българин, на един „велико-българин“, които изкушават мнозина наши философи и мислители в периоди на национален упадък по подобие и на други европейски народи, изглеждат обезпредметени, ако не и обезсмислени днес. Но дори претеглени на везните на модерния политически прагматизъм, в тях се проектират много от съзидателните ни представи и реално чувство за държавност. Те сякаш все още търсят да запълнят отдавна изгубените късове от мозайката на едно славно българско време. В него един неписан „кодекс“ на политическата ни култура в не по-малка степен е допринасял за оцеляването и духовното ни развитие като достоен народ. Отколкото например пословичните ни себежертви, героични деяния и пр. Подобно връщане към „корените“ на стародавната българска държавност изглежда не по-малко обречено, като се имат предвид ред качествени особености в характера и формите на българското държавно-политическо творчество, особено след нашето християнизиране:

 

„Самозапазването и още повече развитието на християнската българска държава бе възможно – и сега в още по-висока степен, отколкото по рано, само в борбата срещу Византия. В изпълнение на жизнения си стремеж да обедини югоизточния дял на балканското славянство на такава борба тя бе обречена от самото си географско положение. Но побеждавана нерядко по бойните полета, Византия накрай винаги оставаше непобедима: не само поради изобилните си материални средства, но и поради изпитаната организация на своите сили, поради по-високата си култура. За да й отнемат оръжията, с които си служеше срещу тях – а не само заради устройството на ново христянизираното си общество, – българските държавни и духовни водачи бяха принудени съзнателно да вземат от нея всичко, на което според техните разбирания тя дължеше своето превъзходство. Друг изход нямаше и тук лежи целия трагизъм в българската история: епохите на подем в нея започваха винаги с повишено самосъзнание и с пориви към всестранно национално строителство, за да я превърнат неизбежно в периоди на бърза денационализция. Нарасналото съперничество, а оттам и засиленото заимстване от Византия изместяха развитието от неговите естествени пътища, за да го тласкат в насоки, из които бе невъзможно да се създаде нищо здраво и трайно. И ако при все това тия епохи блестяха с бързите си и неочаквани постижения, то бе защото присаждането на готовите чужди образци спестяваше усилията и бавния труд на постепенното и истинско творчество.” /8/

 

И тъй, нашето чувство за държава и държавност още в своите най-ранни начала изглежда неразривно свързано с усещането за непосилно предизвикателство, едно вечно наше „пришпорване“ във времето, което до голяма степен определя първичните констелации и образци на политическата ни култура. То й придава характера на нещо твърде променливо и макар посвоему гъвкаво, напористо и адаптивно, в същото време еклектично, непоследователно, ако не непременно „неакуратно“, или непрецизно. Ала най-вече чуждо на една своя по-трайна или по-дълбока вътрешна приемственост. А от тук, според мнозина и неоправдано, нерационално, та дори и логично неразбираемо за по-прагматично устроения светоглед на европееца.

 

Липсата на собствени образци за модерно /ако не непременно и по-ефективно/ държавно устройство, особено след християнизирането на българската държава, се възпрепятства и от една болезнено осезаема за нас българите културна бариера. Всеки опит за нейното „прескачане“ е всявал чувство за несигурност и неоправдан риск. Това най-често ни е лишавало от тъй необходимото самочувствие и вътрешна убеденост в една реално възможна и равностойна позиция в културно-политическия обмен с други по-напреднали народи.

 

Спирайки се на този момент Петър Мутафчиев с право изтъква:

 

„Не по-малко невъзможно бе, от друга страна, да се пресадят на българска почва и истинските ценности на изтънчената византийска култура. Тя имаше корените си в класическата древност, а тъкмо наследството на тая последната оставаше непонятно и непостижимо за един народ като българския, който едва чрез християнството влизаше в стадия на истинската цивилизация. Заради това между другото на българите оставаше чужда византийската богословска мъдрост, която един Симеон искаше тук да насади. Тя не само не можеше да оплоди народния дух за истинско творчество: тя бе непригодна да отговори и на простите въпроси, които размътваха народното съзнание, откъснато от вярата на дедите.“ /9/

 

Какво повече би могло да добавим, когато и тъй е ясно, че здравите „нишки“ на стародавната българска култура, изглеждат колкото завинаги прекъснати във времето, толкова и обречени вечно да изтъняват в непосилните ни опити да се вплетем в една тъй жизнено важна за нас обща мрежа на културно-политическо взаимодействие с околния свят и други народи. Защото какво друго е политическата култура, ако не особен вид съзидание, в което всеки народ, всяка нация утвърждават себе си чрез другите. Но не преди да утвърдят преди всичко себе си в системата на една своя взаимно приемлива и действително разбираема култура…

 

Е, и нас са ни търсили. Но най-вече за да браним един застрашаван отвън и отвътре Византийски ред. А сетне да запълваме толкова още най-фрапиращи западноевропейски държавно-политически дефицити.

 

Търсели са ни най-вече заради по-евтината, гореща и „безразсъдна кръв“ на българската орда. Заради необходимостта да се постигне превес над чужди врагове, или пък временен баланс между религиозни и какви ли не още съперничестващи сили и противоборства. Но по-малко заради някакви наши културни предимства или дори достойнства…

 

Ние сме „пришълците“, макар тук, на наша земя от 1300 години. Ние сме „ордата“, „пушечното месо“, „материалът“, които след като мине вихърът на толкова стълкновения, войни и погроми, са имали все същата участ – да се завръщат отново в своите географски предели, до „второ повикване“ на Историята. Но не и на Културата!

 

Дали тази „матрица“ на пагубно съотнасяне към нас българите, но и не по-малко към собственото ни тъй плитко разбирано народностно съзнание, е все още непоклатима, както може би ни изглежда до днес? В един свят на тъй бурни промени културният залог добива нова стойност, значение и смисъл. Но не за всеки. Тогава?

 

Колко лесно би било, ако всеки повярваше, че „последните ще станат първи“… И ако все пак имаме тази участ, ще можем ли да се задържим върху крилете на собствената си българска дързост, която единствено е била способна да ни откъсне от пагубната гравитация на всяко безвремие. Или като дребните песъчинки талвегът на живота ще ни отсее ту на единия, ту на другия бряг на реката, както прозря една възможна наша народностна участ Ив. Хаджийски? Да не говорим за дъното, отгдето за сетен път ще трябва да се „оттласкваме“…

 

 

Бележки

  1. Иван Хаджийски, Оптимистична теория за нашия народ. Български писател, 1974, стр. 229.
  2. Андрей Пантев, Българският Април 1876 в Англия и САЩ, София, 1996, стр. 13.
  1. Найден Шейтанов. Духът на отрицанието у българина, сп. „Философски преглед“, 1933, Nr. 2 – вж. Сб. Защо сме такива. В търсене на българската културна идентичност, София, 1994, стр. 270.
  2. Петър Мутафчиев. „Философски преглед“, 4, 1934, Nr.2, вж. Поп Богомил и Свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. Сб. Защо сме такива – стр. 361-362.
  3. Пак там.
  4. Пак там.
  1. Найден Шейтанов, Български светоглед, Просвета 8, 1942, Nr. 4, 193-204.
  1. Петър Мутафчиев, Към философията на българската история. Византизмът в средновековна България, „Философски преглед“, 3, 1931, 2, стр. 27-36.

Текстът е публикуван за пръв път като едноименна глава от „Българската политическа култура“, С, 2001, К&М; The Bulgarian Political Culture,1. Ed. 2007, pp.196, Goetingen V&R unipress.

 

Текста можете да прочетете в сайта "Философският клуб":

http://philosophyclub.bg/%D0%BD%D0%B0%D1%88%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%87%D1%83%D0%B2%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B8-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81/ 

Коментари

  • и.г.

    27 Апр 2016 17:01ч.

    един българин-като Няма Позитивна Идентичност-ей така си конструира мисловни форми, без в тях да присъстват Достойнствата и Силата на Нашия Народ!!....................1.Българите,когато стават Официално християни,в болшинството си Вече са такива(с изключение на част от аристокрацията)!.....2.След като го приемат -Българите създават Културната Матрица на Източно -Православния Славяноезичен Свят, възприета буквално от Русия!!...3.Няма Никакво Противоречие-в Културно Отношение ние сме част от Византийската традиция,но създаваме Уникалната й Славянска Версия(точно както от Паисий насам се опираме обратно на Руската културна традиция)..4.политическите противоречия с Византия Изобщо НЕ влияят на Културното взаимодействие и взаимопроникване!........5.Не Държавотворчеството, а КУЛТУРАТА е Силната Страна на Българите,при това-култура Общонародна ,а не Аристократична!!......6.затова в новата Ни История проявяваме тази сила в Самоорганизирането на Просветителското движение през 19 век и в Борбата за Утърждаване на Българската Нация чрез борба за национална Църква!.......7.ПОЛИТИЧЕСКИЯ връх на Българското Национално Освобождение НЕ е Априлското Въстание(което не е извор на Оптимизъм,меко казано),а Национално-освободителното Движение на Македонските българи,като приложение на Идеите на В.Левски и БРЦК!.........8..нека господа "философите"философстват,след като решат уравнението наречено Позитивна Българска Идентичност,а не -преди това!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Питащ

    27 Апр 2016 17:50ч.

    Добре, но покрай многобройните и пространни цитати от Шейтанов и Мутафчиев аз никъде не виждам позицията на самия проф. Георгиев.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • чугун

    28 Апр 2016 8:52ч.

    Византия е дълбок и изначален пласт, но после има и други. Турция, националните катастрофи след Освобождението... Ние естествно гравитираме към Третият Рим и запращането ни в друга геополитическа орбита е нашият край.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи