Мултикултурализмът убива всяка обща идентичност, вкоренена в историята

Фигура в квебексия интелектуален живот, социологът Матю Бок-Коте описва прецизно причините, проявленията и последствията от голямата бъркотия в днешния свят, в книгата си “Мултикултурализмът като политическа религия” (Le Multiculturalisme comme religion politique).

Нов обществен дух

Противно на онова, което често се мисли, радикализмът от 60-те и 70-те г. не изчезна в момента на прехода към зрялост на онези, които се впуснаха в една от многобройните битки, предприети от левичарството: точно обратното, той дълбоко преобрази политическата култура и идеологическата динамика на западните общества. Бихме могли да повторим хипотезата на Филип Рейно: ако радикалната левица не е призната като такава, това е до голяма степен, защото тя успя да наложи своите категории в обществения живот. (…) Нашият свят далеч не е недостатъчно идеологизиран, а “свръхидеологизиран”, но ние не го осъзнаваме, защото доминиращата идеология е толкова смазваща, че не виждаме друго освен нея. (…)

Идеята за властта

Фуко пое щафетата от Маркс като вдъхновител на радикалната левица. (…) Властта ще бъде навсякъде, най-вече там, където не я виждаме: тя присъства в най-интимните отношения между хората, определяща е за културата. (..) Всеки авторитет става незаконна власт, която трябва да бъде деконструирана. (…) Това, което се очертава, е фигурата на самопозоваващия се индивид, без земя, освободен от всякаква връзка на родство и непризнаващ никакъв дълг към мястото на наследството, което е получил, и политическата общност, която обитава. (…) Движението на “имигрантите", това на “жените”, на “хомосексуалистите”, на “затворниците, на “психиатризираните” - всички тези движения, които сами по себе си имат малко общи неща помежду си, са призовани да оплодят политическата дейност, за да изместят фокуса й от господстващите институции и да отворят обществената сфера за изразяването на едно невиждано разнообразие на форми на живот, а кулминацията на тази теоретизация на еманципацията се открива в “куиър изследванията” (queer studies, изследвания на сексуалната ориентация - бел. пр.). (…) От остарялата класова борба ще се премине към един нов модел, способен да артикулира социалните битки: политиката на идентичностите. Народните класи са напуснали революционната борба? Народът вече не е ляв? Ще си създадем серия от малки заместващи народи.

Манията за уважението

Теорията на признаването идва тук, за да обоснове легитимността на терапевтичното действие на държавата, която трябва да работи, за да повиши самочувствието на онези, които я обитават. (…) В крайна сметка, трябва да се създаде възможно най-безобидната спрямо малцинствата обща култура, което често включва, както виждахме все повече и повече през 90-те г., умножаване на “речевите кодове” и криминализиране на обидните думи, в степента, в която свободата на изразяване не трябва да толерира реч, която противоречи на съвременните на форми на съвместното съжителство. Познаваме произхода на политически коректното в американските кампуси, белязани от наследството на радикалните 60-те г. (…) Политически коректното се представя също като форма на морална дисциплина на публичната реч в едно общество, което признава например правото да не бъдеш обиждан, както и правото да не бъдат нарушавани най-основните символи на идентичността. Би могло да се говори за постмодерно преформулиране на цензурата.

Така трябва да се осигури строго наблюдение както на политическите изказвания, така и на хумора, за да се гарантира, че те не изразяват никакво оспорване на новата ортодоксалност на признаването. (…) За да не бъдат наранени новодошлите, ще трябва културата да се разтвори във форма на историческа неопределеност, а нацията да се сведе до юридически договор. 

Да се пречистят миналото и музеите

Това вече е ритуал или почти: от нация в нация, изравят от миналото видните или забравени фигури, за да ги подложат на един безмилостен процес: те не са изпреварили днешното общество, не са се подчинили предварително на ценностите, към които сме привързани. Те дори свидетелстват за друго отношение към света, което е абсолютно неразбираемо за нас. (…) Това наричат обикновено покаяние, което се котира навсякъде, било, за да се откажат да отбележат битката при Аустерлиц във Франция, да обвинят в сексизъм патриотичното движение през ХIХ век в Долна Канада или да демонтират статуите в Лондон, които прекалено много напомнят за Британската империя. Това е болестната страст на отрицателното честване: няма да толерираме повече в колективното въображение хората, които, по един или друг начин, противоречат на настоящето, и внушават, че човечеството е могло да живее другояче, почитайки други богове или други ценности. (…)

В най-грубата и най-карикатурната си формулировка, виктимарната историография накрая винаги посочва за наказателно преследване белия хетеросексуален човек, виновен, че е създал общество изключително в своя полза. (…)

Така историята е ценна единствено като педагогика за бъдещето, като миналото се филтрира, изхождайки от едно безкомпромисно криминализиране на традиционните социални и културни форми, като несъвместими с новите изисквания на еманципацията. Паметта се превръща във въпрос на политика в перспективата на денационализация на историческото съзнание, като правителството трябва публично да изгради една “приобщаваща” памет, способна да осигури историческа видимост на маргинализираните групи. Така се умножават месеците, посветени на малцинствата, а музеите са приканени да представят нова визия за историята, която напълно е приела императива за различност. 

Теодор Далримпъл показа как Великобритания в началото на 2000 г. се опита да обвърже финансирането на музеите със способността им да привличат клиентела от етническите и културните малцинства. (…) Очевидно се предполагаше, че за това ще бъде необходимо да се промени съдържанието и представянето на експозициите, за да участват в мултикултурната реконструкция на въображението и на британската идентичност. На дневен ред е мизансценът на западното чувство за вина.

Държавата терапевт

“Националните” народни класи вече са класирани сред “вражеското” население или най-малкото сред управляващите класи и са призовани да пожертват част от своето благополучие заради новите маргинални народи, открити от антидискриминационната социология. (…) Не само трябва да се отслаби влиянието на мнозинството над малцинствата: трябва да се реформира мнозинството, за да бъде накарано да изгради този нов свят, в който то ще бъде само една общност. Мнозинството трябва да иска края на своите привилегии, то трябва да желае пламенно да се раздели, да се избави от тях. (…) Трябва да се промени поведението пред различността: мнозинството трябва да се ентусиазира от факта, че се превръща в малцинство, то трябва да обича мултикултурализма. (…) Това не е най-малкият парадокс на либертарианската култура, оформила се през радикалните 60-те г., а именно, че тя може да се разпространи само чрез авторитарна реконструкция на обществото.

Правата срещу демокрацията

Представителната демокрация изглежда отживяла, защото вече не знае кой народ трябва да представлява. Идентичността на народа вече не е предполагаема, дори самото й съществуване е поставено под въпрос, вече не е възможно да се мисли публичното пространство като единна форма, в която индивидите, принадлежащи към една и съща историческо-културна общност се разграничават впоследствие главно според идеологически линии. (…) Ако народният суверенитет формално не е отменен, очевидно той е сведен до минимална част от политическата власт и вече не е натоварен с никакъв екзистенциален заряд. Демократичната власт е обречена на безсилие. Конституционализъм, подходящ за плуралистичното общество, е призован да упражнява суверенитета над социалното тяло, за да контролира неговата егалитарна трансформация според езика на правото. Маргинализираните групи, малцинствата са призовани да отстояват правата си срещу социалните практики, ограничаващи тяхната еманципация, като правото се превръща в главното средство за мобилизация срещу народния суверенитет, уподобен на тирания на мнозинството, тъй като мултикултурната левица вижда именно в човешките права основния инструмент, чрез който да направлява напредъка на малцинствените искания, извън класическите политически спорове.

Канада, една лаборатория

Известно е, че мултикултурализмът е държавна доктрина в Канада, но трябва да се види до каква степен тази идентичностна промяна бе извършена от интелектуалната класа, която призна именно в реконструкцията на различността отличителния белег на канадската идентичност. Без да злоупотребяваме с един парадоксален език, би могло да се каже, че Канада намери собствената си идентичност във факта, че няма характерна национална идентичност, като Джон Ибитсън дори твърдеше, че геният на канадската идентичност е именно в това, че не е носител на никакво особено историческо значение, което ще улесни нейното усвояване от имигрантите, които няма нужда да се разделят със своята предварителна културна принадлежност, за да станат канадци. В действителност, Канада се съгради отново върху радикалното разделение между политическата общност и нейния исторически опит и именно тази претенция, че е изградена по-скоро върху утопия, отколкото върху памет, която щяла да я превърне в рай на различността, който няма равен сред съвременните общества. Според формулировката на Джон Ибитсън, днес страните, които имат по-малко история, са онези, които имат по-голямо бъдеще.

Le Multiculturalisme comme religion politique, Mathieu Bock-Côté, éditions du Cerf, 368 p.

Превод от френски: Галя Дачкова