Класовите борби в Америка в 2016 г.

Връстниците ми трябва да помнят един от първите зрели политически анализи на младия Маркс, „Класовите борби във Франция 1848–1850 г.“ (Die Klassenkämpfe in Frankreich 1848 bis 1850). Тогава идеята за класова борба още била cutting edge новост, сега се смята от глобалните елити за безнадеждна вехтория като Съветския съюз.

Въпреки това Западна Европа и Северна Америка сега преживяват забележителен подем на лявото работническо движение, който остава извън радара на българските медии и широко обществено внимание. В Америка вече знаем историческите измерения на революцията на Бърни Сандърс и работническо-профсъюзния компонент в нея. Америка сега води световното хоро на лявата политика. Има всички изгледи и в Европа лявото работническо движение заедно с протестите на левите интернационалисти срещу ксенофобите, а и на всички нормални хора – срещу агонизиращия Брюксел, да изиграе сериозна реформираща роля.

Това движение възкресява политиката като осъзната, рационална борба за интересите на големи обществени групи. Протестът на „националистите“ е заразителен, но ирационален, със сбъркан адрес. Без мощна, но рационална народна съпротива отдолу Брюксел няма да извърши никакви промени и ЕС ще се разпадне в хаос, фалити и междуособици. Брюкселският технико-мениджърски проект сякаш е преписан от американски учебник от програма за МВА (магистри по бизнес администрация), без място за политика и истинска опозиция, в което бюрократичните хватки и заклинания заменят политиката.

Ето симпатичната френска Nuit debout (https://www.facebook.com/NuitDebout/), „Нощ на крак“ – името е явна алюзия за първия стих на „Интернационала“, „На крак, о, парии...“ – е, наред с испанските „Индигнадос“, европейският еквивалент на американското движение „Окупирай Уолстрийт“. То се ползва от симпатиите на мнозинството – седмица след началото на нощните бдения на парижкия „Площад на републиката“ 71% от французите бяха чули за него и 60% го подкрепяха. Работническите протести бързо минаха границите в посока Мадрид, Лисабон, Брюксел, Берлин. Като във Великата френска революция протестиращите смениха календара и сега броят дните от 31 март, началото на окупацията.

Протестиращите призовават за обща стачка като през май 1968 г. Исканията им са широки – не само отмяна на омразния за работниците трудов закон на Ел Комри, но и срещу договора за „свободна търговия“ ТТИП, за амнистия за нелегалните мигранти, равно заплащане за жените, безусловен базов доход, отзоваване на политици и длъжностни лица за несправяне... Имат и екзотични идеи за избиране на правителството чрез жребий (tirage au sort) и за „премахване частната собственост върху средствата за производство, като собствеността се предостави на тези, които извличат потребителна стойност (valeur d'usage) от капитала“. Революционният ентусиазъм на народа ражда разни плодове – нека практиката отсее жизнеспособното. Важна е народната енергия, интересът на масите към политиката.

Колко и в каква форма ще продължи това? Есента на 2011 г., като снимах и разговарях с протестиращите на Зукоти Парк в Ню Йорк, няколкостотин, максимум хиляда души, настроението беше тревожно, гневно, че и катастрофично. Накрая дойде полицията, изгони протестиращите, измиха градинката с маркучи. Никой не предполагаше и не се надяваше какъв огромен, всенароден отзив щеше да получи идеята на движението само след четири години и нещо. През април т.г. бях стъписан от мащабите на митинга на Бърни Сандърс на Уошингтън Скуеър, недалече от градинката на „Окупирай Уолстрийт“, и от настроението на тълпата – сега ведро, оптимистично, уверено и напълно „мейнстрийм“, а не хипи, страдалческо и аутсайдерско. Растежът е ескпоненциален. Очаквам същото и в Европа. То значи нови партии или рециклирани стари, нови лица, нови идеи и парламентарни мнозинства.

Какво ново още от прогресивна Америка тази година? На 13 април над 39 хиляди работници на телекомуникационния гигант „Верайзън“ от Масачусетс до Вирджиния – техници по наземните телефонни линии, работници от мобилните услуги, служители в колцентровете – от два профсъюза – на работниците от съобщенията и електротехниците, Communications Workers (CWA) и Electrical Workers (IBEW) – се вдигнаха на стачка срещу зачестяващата практика в компанията на замяна на труда на постоянен трудов договор с по-евтин – чрез аутсорсинг, офшоринг и наемане на временни работници (https://www.facebook.com/standuptoverizon/, #‎VictoryatVerizon).  

Повече добри работни места вместо огромни бонуси за шефовете

Компаниите за комунални услуги, utilities, и особено в старите индустриални щати, в Северна Америка са древни и достолепни. „Верайзън“ води родословието си от бащата на телефона Александър Бел, „КонЕд“ – от бащата на електрификацията Томас Едисън. Някои като последната са държавно регулирани монополи, други като първата са олигополи, но всички имат смътния характер на квазиминистерства. С огромно влияние върху държавата и обществото – не е никак лесно да им се опълчиш.

Въпреки това в първата седмица след началото на стачката Мидтаун Манхатън бе разтърсен из основи и буквално наводнен с червените стачни ризи – видяхме и демонстрации с над 8 хиляди участници. Националните медии, включително телевизиите, под чиито офиси минаваха стачните подвижни пикети, просто нямаше как да се правят на слепи и глухи. Стачката стана централен медиен сюжет.

Червените вълни на Communications Workers заливат 42-ра улица

В нейна защита се обяви политическата суперзвезда Бърни Сандърс, някогашно бруклинско момче от работнически произход. Започна се словесна пукотевица между него и шефа на „Верайзън“ Лоуел Макадам. На грандиозния митинг на Бърни на 27 април в Гринич Вилидж представителите на стачниците бяха горещо аплодирани от младата тълпа „политически революционери“.

Стачниците луднаха по Бърни

Хотелите, спазарени от „Верайзън“ за настаняване на стачкоизменници, докарани от други градове, бяха пикетирани от стачници и от другарите им от съюза на шофьорите на камиони (Teamsters) с надуваемия плъх Скаби и от Съвета на хотелските професии (Hotel Trades Council) и накрая се отказаха да изпълняват резервациите на компанията.

Работническа солидарност: шофьори и хотелиери подкрепят телефонни техници

Най-голямата стачка в САЩ след началото на века продължи 45 дни и завърши на 17 юни с пълен успех – подписано бе историческо споразумение между „Верайзън“ и CWA, с което се гарантираха добри, стабилни и спокойни работни места и нормален поминък със здравни и социални осигуровки на десетки хиляди трудови семейства. Сключен бе и първият колективен договор с работниците от магазините за мобилни услуги.

Самоназначилият се за предизборен орган на Хилари в. „Ню Йорк Таймс“ кой знае защо нарече споразумението „самопрострелване на профсъюзите в ръката“. Противниците на стачката се опитаха да всеят интрига между работниците на постоянен и на временен трудов договор, но не успяха. Един външен контрактор на наземни кабели ми каза, че не стачкува, защото му плащат на час и че „само богатите стачкуват“. Но инак нямаше лошо отношение към стачката. Не сполучиха и да раздухат ревност у широката публика към заплатите и придобивките на облагодетелстваните, които се оказа, че ще са средно (median) бруто 77 хиляди долара годишно. Прогресивните медии стреляха заглавия като „Огромна победа за всички работници“, „Стачките още вършат работа“, „Работническото движение расте и процъфтява и в днешната икономика“. Фейсбук преливаше от ликуване. Голямата стачка в голям град се оказа обществено приемлива, интересна и вълнуваща за повечето хора.

Истина е, че новата икономика дава техническа възможност за аутсорсване или роботизиране на много работни места – не само на физически, но и на умствени работници. В същото време има и постоянно възникват много нови работни места, които не подлежат на аутсорсване – изискват физическо присъствие, и на роботизиране – предполагат човешко лично отношение, здрав разум и съждение, поне засега недостъпни за машините.

Работата на телефонните техници, ровещи из мазетата, шахтите и вътрешните дворове на големите сгради в търсене на неизвестен кабел, както и на водопроводчиците, автомонтьорите и много други занятия, не подлежи на замяна от машини или от евтини работници в Бангладеш. Въпросът е само дали тези американски работници ще са спокойни за поминъка на семействата си и платежоспособни купувачи с осигурени старини, или ще са наплашен прекариат, който всеки момент може да остане на улицата на социални помощи.

Новото поколение американски политици популисти – от Сандърс до Тръмп – говорят сериозно за законодателно ограничаване правото на компаниите да аутсорсват работни места. И дори ако новите производства, върнати у дома в резултат на тези мерки са роботизирани и работата се върши само от триизмерни принтери, повишената производителност може и трябва да доведе до подобряване живота на всички работници и граждани, приливът трябва да повдигне всички лодки. Това може да се осъществи само с прогресивни реформи за преразпределение на доходите, а те са възможни единствено в условия на постоянен народен натиск срещу правителството и корпорациите.

Как се развиват политическите сили на промяната? В Европа, във в. „Ел Паис“ икономистът жив класик Тома Пикети обяснява този уикенд на Меркел, че партиите като „Подемос“ и „Сириза“ са определено за предпочитане през националистическите партии на протеста. В САЩ в Демократическата партия кипи яростна идеологическа борба. След травмите, които понесе от Бърни, Хилари не се скъпи на леви обещания, осъди подписания наскоро от Обама Тихоокеански договор за свободна търговия – ТПП, обеща да разреши на навършилите 50 години да ползват „Медикеър“, федералната здравноосигурителна система, сега достъпна за 65-годишните – стъпка към „Медикеър“ за всички“, лозунга на Бърни и всички американски прогресисти.

Бърни прие да гласува за Хилари, ако бъде номинирана, но това не й гарантира автоматично гласовете на привържениците му. Хората на Обама и Хилари продължават да блокират инициативите му в Демократическата национална комисия за изработване на партийната платформа за предстоящата в края на месеца партийна конвенция.

Става дума за здравната система с единен платец, данъка „въглероден двуокис“, федералната минимална почасова надница от 15 долара, денонсирането на вече подписания ТПП, връщането на закона „Глас-Стийгъл“ за ограничаване спекулацията във финансовата индустрия (отменен по времето на Бил Клинтън) и забраната на добива на шистов нефт и газ, както и за демократизирането на партията и за важни външнополитически въпроси като отказ от пряка сухопътна намеса и от безполетна зона в Сирия и доста остър ляв завой по израело-палестинския въпрос. Приемането на тези искания от конвенцията би означавало създаването на нова американска прогресивна парламентарна сила с възможност за истински нов Ню Дийл – с всички последици и за външната политика на Вашингтон.

Сандърс назначи за свои представители в комисията опозиционни фигури като конгресмена Кийт Елисън, активист за повишаване на минималната надница и срещу ТПП, журналиста природозащитник Бил Маккибън и черния социалист Корнел Уест. Квотата на Сандърс е една трета от комисията и споровете няма да се решат преди конвенцията. Но вече е невъзможно проблемите да се сметат под килима и Хилари безпрепятствено да грабне трети президентски мандат за Обама. Ще се води борба за душата на Демократическата партия и за цената на евентуалния й успех срещу демагога Тръмп.

А той е най-голямата заплаха за американското работническо движение. Фашизмът или квазифашизмът е класова политика на корпоративния капитал в измамна популистка форма, прелъстяваща работника. Предшествениците на Тръмп в Европа водеха сложна игра с работническото движение, жонглирайки с моркова и тоягата. Доналд вече привлече значителна част от бялата работническа класа в промишленото сърце на Америка с обещания да забрани аутсорсинга и да играе твърдо срещу Китай. С това може да примами профсъюзите на стоманолеярите и металоработниците (USW) и на автомобилостроителите (UAW).

Освен това Тръмп се научи да говори като Сандърс за възстановяването на ръждясалата публична инфраструктура. Като строителен предприемач, той има голям опит с профсъюзите в строителството, като популист консерватор, може да се опре на консервативните профсъюзи като полицаи и пожарникари.

Има ли наистина работническото движение място в американската политика и какво е то? Знаем, че въпреки началните национални особености на САЩ като общество на дребни собственици, дето наемният работник (бял мъж) в миналото бил дефицитен, уважаван и сравнително добре платен, борбата на наемните работници за икономически и социални права има стара история. Настъплението на пазарния фундаментализъм в последните вече близо пет десетилетия обаче почти изтласка профсъюзите от сцената.

Миналата есен по повод полицейската стачка в САЩ български сини колеги се възхищаваха из социалните медии от коравостта на Рейгън към стачката на авиодиспечерите (държавни служители) в началото на 80-те. Рейгънизмът, както почти всички сега признават, имаше вреден ефект върху средната класа. През последните десетилетия, чак до наше време, хиляди работници са били уволнявани за профсъюзна дейност – особено нашумяха през миналото десетилетие уволненията от „Уолмарт“ – и почти никой работодател не е бил наказан.

И след двата мандата на прогресивния Обама работническото движение остава уязвимо. Само смъртта на върховния съдия Скалия спаси профсъюзите на държавните служители от готвено съдебно решение, ограничаващо възможностите им да събират членски внос. Няма съмнение, че като президент Тръмп ще използва активно и Върховния съд, и Министерството на труда срещу профсъюзите, особено по-левичарските като Международния съюз на работниците в услугите (SEIU) с голяма малцинствена членска маса, което ще се надява да се хареса тайно и на консервативните бели профсъюзи. Това ще е тежък удар и срещу единството на работническото движение, и срещу Демократическата партия.

Празното място, оставено от профсъюзите и социалистите в американския обществен живот след 1980 г., бе заето от „политиката на идентичността“ – борбата на етническите малцинства, феминистките и ЛГБТ за равни права. Те извоюваха победи и си остават съюзник на прогреса. Някои от бойците на фронта на „идентичността“ бяха в същото време и социалисти – като Мартин Лутър Кинг – и това се премълчава от официалната пропаганда. Но без пълномащабно връщане на профсъюзите американската социалистическа еволюция няма да напредне.

Днес почти всеки американски работник в частния сектор, с когото съм разговарял, мечтае за union job, профсъюзна работа – да, и младите също. Става въпрос за здравеопазване, пенсионни фондове, курсове за преквалификация и разбира се, за колективно трудово договаряне, осигуряващо значително по-високо заплащане с периодична корекция за инфлация плюс спокойствие за работника. Профсъюзните реликви от миналото са гордост за градските маси – появилата се преди няколко години хипстърска бира с високо съдържание на хмел (IPA), бруклинско производство, носи гордо името Local One – алюзия за името на местен профсъюз.

И още малко история. Американските профсъюзи възникват още във втората половина на XIX в., но стават масови едва в 30-те години на ХХ в. при Ню Дийла, със закона на Вагнер за регулиране на трудовите отношения. Първите работнически надигания в XIX в. обикновено биват разгонвани от работодателите. Началото на ХХ в. е времето на първите прогресивни реформи в заплащането, детския труд, инспекциите на работните места, на известна търпимост към сдружаването. По същото време се създава Федералният резерв и се въвежда федералното подоходно облагане.

Възниква Социалистическа партия с двама конгресмени. Голямата депресия и съветският пример засилват Комунистическата партия, която създава съвети на безработните, организира профсъюзите в автомобилостроенето, стоманолеярството и електротехниката и е най-активният борец срещу расовата дискриминация след аболиционистите. Но лоялността на комунистите към СССР прави невъзможно съществуването на партията по време на Студената война.

Американската мечта, расизмът и мачизмът на белия работник винаги са сдържали профсъюзното движение. След Октомврийската революция, през Втората световна война и по време на Студената война обвиненията в „антиамериканизъм“ също добиват голямо значение. Американската конституция не подлежи на бързо и цялостно реформиране. Двупартийната система и частните дарения за партиите дават предимство на богатите и корпорациите. Американската правна система приоритизира свободата на договорите пред другите икономически права и затруднява въвеждането на минимална работна заплата, забраната на детския труд, регулирането условията на работното място.

Работническото движение е школа за политическо образование. Разрастването на профсъюзите в 30-те години се направлява от лидери, учили история, икономика и организационни технологии в Брукуудския трудов колеж (Brookwood Labor College) в Катона, щата Ню Йорк, и Хайландърското народно училище (Highlander Folk School) в Монтийгъл, щата Тенеси. В 50-те и 60-те и UAW начело с всемогъщия бос Уолтър Ройтър организира обучение на кадри – и досега има такива програми в „Работеща Америка“, поделение на най-голямата профсъюзна федерация, АFL-CIO. 

В 50-те години профсъюзите обхващат близо една трета от работниците в частния сектор (днес – само 6%) и на практика определят порядките в целия сектор. Постигнат е небивал работнически просперитет. В 60-те години се приемат и важни законови мерки за защита на околната среда и се постига напредък в гражданските права на етническите малцинства и в социалната сигурност.

Съвременното американско профсъюзно движение е в силно умален вид в сравнение със славния си период отпреди 60 години. Почти я няма могъщата промишлена база в „ръждивия пояс“. Тогава най-големият работодател е „Дженерал Мотърс“, сега е „Уолмарт“. Но това не е обективен и още по-малко необратим процес. Вече сме се убеждавали, че няма никаква обективна причина работниците в търговията на дребно да са толкова по-зле платени и осигурени в сравнение с работниците на конвейера в автомобилостроенето в миналото – освен, разбира се, наличието на профсъюзи тогава и липсата им сега. Реакционната утопия за остарялостта на профсъюзите и братството на мениджъри, инвеститори и работници е разхубавена форма на простичката мечта на алчния, егоистичен чорбаджия за евтини, безропотни аргати.

Днес голямата профсъюзна борба е за организирането на работниците в услугите и за законовото повишаване на минималната почасова работна заплата и тя дава все по-добри резултати – и за работниците, и за икономиката. Сега сред най-големите и влиятелни профсъюзи са казаният SEIU и Националният съюз на работниците в здравеопазването (NUHW).

Някои профсъюзи в публичния сектор като учителските, наистина, са си извоювали прекалени права като tenure – правото след известно време да се заема мястото, независимо от качеството на работата – които трябва да се премахнат, за да се подобри образованието. Но нека покрай сухото да не гори и суровото. Кой би сравнил положението на учителите в публичните училища с това на колегите им със същата (или по-добра) квалификация в частните – а с по-ниски заплати и почти без социални придобивки?

Със световната финансова криза от 2008 г. за пръв път след Голямата депресия икономическото неравенство а САЩ отново стана политически въпрос. Движението „Окупирай Уолстрийт“ в 2011 г. породи обществени вълнения, канализирали се след няколко години в президентската кампания на Сандърс, която победи в 22 щата и получи 40% от гласовете на Демократическата конвенция. Ефектът от радикалните изблици е тъкмо този, да стресне основните партии и да ги подбуди към реформи.

Ролята на радикалните движения в историята е огромна. Те направиха възможни „Новата свобода“ на Уилсън, Ню Дийла на Ф. Д. Рузвелт, „Великото общество“ на Джонсън. Президентите и партиите използваха енергията на масовите движения, за да прокарат реформите през враждебни Конгреси и срещу съпротивата на корпорациите. Обама обаче не беше достатъчно радикален, за да използва енергията на „Обаманията“ и „Окупирай Уолстрийт“ за нещо повече.

Затова сегашният подем на работническото движение в съчетание с масовото народно движение около кандидатурата на Бърни – „политическата революция“) – може да има такова историческо значение. Двете заедно още могат да обърнат нещата към по-добро и в Америка, и в Европа, а и в заспала България.