- Автор: Валентин Хаджийски
- 04 Май 2021
- 1209
- 30
Валентин Хаджийски
<p><strong>Икономическото неравенство не само е тема на годината, но за съжаление, изглежда, и на века: децата и внуците ни имат реален шанс да прекарат живота си в безнадежден, брутален свят с нисък – до нулев растеж, свят с наследствена олигархия и мизерстващи маси – в духа на романите на критическия реализъм от XIX в. Освен ако не дойде революцията... Впрочем вече е налице половината от „революционната ситуация“ – низините <em>не искат</em> да живеят постарому, както се убедихме и в България през февруари 2013 г. Останалото – върховете <em>да не могат</em> да продължават постарому – още не е налице; недоволството на низините засега не намира съдържателен израз. При „субективния фактор“ има натрупана критична маса революционни идеи, но те не са „овладели масите“; липсва и „революционна организация“. Засега ще говоря само за идеите – а както знаем, в наши дни те идат откъм икономистите. </strong></p>
<p>След култовата книга „Цената на неравенството“ на Джоузеф Стиглиц, издадена вече и на български, в която се анализираха с научна прецизност и описваха с епически размах процесите на поляризация в американската и световната икономика по време на световната финансова криза от 2008 г. и последвалата я „голяма рецесия“, прогресивните американски икономисти разбиха „капана на плахостта“ си (timidity trap) и заговориха с езика на революцията. </p>
<p>Пол Кругман взе по източноевропейски да нарича американския финансов елит „олигарси“, да търси обяснението за неадекватната държавна икономическа политика (недостатъчния стимул, пресиления страх от инфлация) в класовия интерес на олигарсите, а не в конформизма или невежеството на „сериозните хора“ във Вашингтон, и да признава, че намаляването на неравенството съдейства за ефективността и растежа. Последното се потвърждава и от МВФ – наистина още не официално, само в им докладите за служебно ползване от служителите (staff discussion notes). Запознатите с работите на Кругман разбират – това са знаменателни промени. </p>
<p><strong>В този момент обаче прожекторите са насочени към „Капиталът в XXI век“ </strong></p>
<p>(<em>Le capital au XXIe siècle</em>, 2013; английско издание <em>Capital in the Twenty-first Century</em>, март 2014 г.) на френския икономист Тома Пикети (Thomas Picketty) – капитален труд, вероятно най-забележителната икономическа книга на десетилетието. Българските издатели би трябвало да хукнат презглава за правата й. Вестник „Вашингтон Поуст“ я сравни по значение с „Капиталът“ на Маркс. Очевидно паралелът е съзнателно търсен и от автора в заглавието. </p>
<p>Признат световен авторитет по икономическото неравенство, макар още млад (43), Пикети е от семейство на парижки леви интелектуалци, ветерани от бурната 1968 г. Формирал се е под влиянието на прогресивни френски философи и историци като Люсиен Февр и Фернан Бродел. Учил и в САЩ (Масачусетския технически институт, MIT), но си избрал за месторабота Париж – американските икономисти от това време му изглеждали прекалени технократи без връзка с човешката реалност. Заедно с Еманюел Саез и други колеги Пикети събрал през годините огромен информационен масив данни за икономическото неравенство в продължение на два века в над 20 страни в „База данни на най-високите доходи света“ (<em>World Top Incomes Database</em>), първата по рода си. </p>
<p>Въпреки философските си предубеждения Пикети набляга изключително на емпиричните данни и това прави анализа му толкова неоспорим; според него идеологическата борба на комунизма и капитализма в миналото по-скоро стерилизирала, отколкото стимулирала позитивното научно изследване на неравенството. И от анализа на данните според него следва изводът, че </p>
<p><strong>неравенството не е случайност, а същностна черта на капитализма, </strong></p>
<p>която може да се коригира само с държавна намеса. В противен случай „силите на дивергенцията на разпределението на богатството“, „произволните и неустойчиви (unsustainable) неравенства“ ще разрушат „меритократичните ценности, на които се основават демократичните общества“. Основният закон, определящ посоката на неравенството според Пикети, е, че когато възвръщаемостта (rate of return) на капитала e по-висока от растежа на БВП, доходът от капитала расте по-бързо от трудовото възнаграждение. Това, изглежда, е „естественото“ състояние на капитализма; така става и сега в САЩ – борсовите индекси общо взето растат, богатите богатеят, мнозинството обеднява. </p>
<p>За да оценим новото, което внася Пикети в разговора, трябва да имаме предвид, че темата за неравенството едва започва да става приемлива за съвременната световна икономика и интересуващите се професионално от нея икономисти са още съвсем малко. От собствен опит оцених вече положението сред икономистите и пишещите за икономика журналисти в България: почти всички обитават утопичния, идеализиран свят на пазарния фундаментализъм. Поне някои от тях вярват в него и искрено. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35652_wPVKa6XdMdCy8xLkHAkvABvgtY1Jxo.jpeg" style="height:208px; width:243px" /></p>
<p><em>Тома Пикети</em></p>
<p>Самият термин „капитал“ за поколения икономисти бе деактивиран от някогашната си идеологическа „радиоактивност“: капиталът бе станал просто един от факторите на производството, наред с труда и земята, с възвръщаемост според конкурентната среда, в зависимост от производителността си. Във времето на следвоенния просперитет в САЩ икономистът Робърт Солоу предложи модела на „балансирания път на растежа“, в който делът на труда и капитала в националния доход остава постоянен – и следователно проблем с (увеличаването на) неравенството не съществува. В действителност обаче делът на трудовото възнаграждение в националния доход на САЩ спадна от 1970 до 2010 г. от 68% на 62% – или с близо трилион долара. </p>
<p>И до днес прогресивните американски икономисти, както знаем, взимат положителния опит от Ню Дийл-а и следвоенното народно благополучие в Америка и Западна Европа като даденост. </p>
<p><strong>Те разглеждат увеличението на неравенството от 1980 г. насам като аномалия, </strong></p>
<p>отклонение от нормата за „индустриалното общество“. Познатата ни вече „крива на Кузнец“ с форма на камбана предвиждаше увеличаване на неравенството само в началото на индустриалния растеж (Кузнец изхожда от сравнително равните изходни условия за белите американци фермери и дребни търговци в доиндустриалния период) – и намаляването му след постигане определено равнище на среден доход. </p>
<p>Такава е и действителността по време на „голямата компресия“ (изравняване) на доходите в САЩ, стигнала апогея си в 50-те и 60-те години, когато намаленото неравенство върви за ръка с рекорден растеж на доходите на работниците при ниска безработица, висока вертикална социална мобилност и почти всеобщ народен оптимизъм. </p>
<p>Но Пикети привлича данни от много по-продължителен период и от различни общества – и в тази перспектива </p>
<p><strong>по-скоро периодът на Ню Дийл-а и следвоенното благополучие на Запада изглежда аномалия, </strong></p>
<p>изключение от общото правило на капитализма. Френският икономист възкресява старото песимистично виждане за неравенството на класиците от XIX век: за Малтус свръхнаселението на Земята обрича мнозинството на постоянна мизерия; за Рикардо оскъдността на земята ще прави земевладелците все по-богати за сметка на другите; за Маркс конкуренцията води до „концентрацията и централизацията“ на капитала за сметка на „относителното и абсолютно обедняване“ на пролетариата. </p>
<p>Нямат еднозначно отношение към въпроса за неравенството нито високата производителност и техническият прогрес през ХХ век, нито утопиите от 60-те години за „постиндустриалното“ общество. Само </p>
<p><strong>уникалното стечение на ред политически обстоятелства в западния свят </strong></p>
<p>между 1930 и 1975 г., смята Пикети, позволи естествената тенденция на капитализма към неравенство да бъде (временно) обърната, т.е. възвръщаемостта на капитала да падне под растежа на БВП. </p>
<p>Тези обстоятелства включваха двете световните войни, високата инфлация, Голямата депресия, унищожаването на огромно (реално и книжно) богатство и намаляването значението на наследеното богатство, решителната държавна политика на преразпределение на доходите, бързия следвоенен растеж на населението и производителността, създаването на масова средна класа и масово богатство. С постепенното отпадане на тези фактори, със забавянето на растежа на населението и икономиката, с намаляването на инфлацията се възстановява основната тенденция на неравенството. </p>
<p>Новата крива на неравенството следователно е U-образна, обърната камбана, подобна на познатата ни вече диаграма на Пикети и Саез на относителния дял на 10% най-богати американци в брутния национален доход на САЩ през ХХ век, която бе обявена за „диаграма на годината“ за 2013 г. и за „искрата, която запали пожара“ на „Окупирай Уолстрийт“. </p>
<p>Според нея в 2007 г., в навечерието на Голямата рецесия, делът на дохода на 10% най-богати американци преди данъчно облагане стига 50% от общия, <em>задминавайки</em> показателя от 1928 г. – в навечерието на Голямата депресия, и продължава да расте стръмно до 2013 г. Показателите за относителния дял на най-горния 1% са още по-стръмни: максимумите им в 1928 и 2012 г. стигат до 25%, а минимумите им в 1947–1977 г. са доста под 10%. Между двата пика на неравенството има продължителен период на спадане с едно равно плато на равнище около 33% от 1942 до 1977 г.</p>
<p>Данните на Пикети за стремглаво растящото неравенство са поразителни, може би най-стъписващото е, че </p>
<p><strong>95% от растежа на доходите в САЩ между 2010 и 2012 г. се пада на най-горния 1%</strong>. </p>
<p>И това е напълно достоверно – виждаш го, вървейки всеки ден по улиците на Манхатън. Миналата седмица за пръв път видях мощна работническа синдикална манифестация на ъгъла на Медисън Авеню и 79-та улица; работниците – наглед над десет хиляди души – прииждаха с плакати и скандирания от Сентрал Парк по улицата (тя е с шест ленти), а от авенюто любопитно гледаше обичайната публика, облечена в „Барбър“ и „Прада“ и паркирала небрежно ферарита и „Тесли“ пред парижките на вид кафенета. </p>
<p>Според данни на „Оксфам“ най-богатите 85 физически лица в света притежават богатство колкото трите и половина милиарда най-бедни жители на Земята; в САЩ двама богати наследници, братята Коук (Koch, срещат се и неправилно написани на кирилица като „Коч“) имат „нетна стойност“ (net worth) колкото 40-те процента най-бедни американци. Те притежават семейно състояние, вложено главно в традиционни отрасли – нефт, химикали и хартия; в почти всички държавни училища и по-старомодните офисни сгради в Америка могат да се видят из тоалетните техните рула грозна кафява хартия за бърсане на ръце, на вид отпреди Балканската война, с марка „Джорджия Пасифик“. Братя Коук харчат огромни средства за издръжка на консервативни политици и реакционна пропаганда, за класовата война на богатите срещу обществото. </p>
<p> </p>
<p>Следната диаграма е по данни на Конгресната бюджетна служба на САЩ: </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35652_TH3ghjcaG7WakhktCG0JlRsLJLncjF.jpg" style="height:292px; width:480px" /></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p>Тук е показан растежът на дела на най-горния 1% американци от 1979 до 2007 г. в общия доход от собствен бизнес (от 18% на 43%), в дохода от капитал (от 30% на 49%) и в печалбата от капитал (от 60% на 75%). Диаграмата, с която се запознах съвсем наскоро и не без изумление в блога на Кругман, е истински некролог на провъзгласеното от Буш II „общество на собствеността“ (ownership society): 43% oт дохода от собствен бизнес отива у най-горния 1%. </p>
<p>При това само 11,4% от американците в 2004 г. имат собствен бизнес (спад от 14,2% в 1983 г.) – а днес след „голямата рецесия“, предполагам, процентът е спаднал още, но засега нямам данни. Погребален звън бие диаграмата и на „народния капитализъм“, в който и аз вярвах поне до 2008 г.: въпреки че 52% от американците още имат инвестиции в ценни книжа, 75% от печалбата от капитала отива у най-горния 1%. И тенденциите са извънредно стръмни. </p>
<p>Както знаем, разпределението на дохода в самия най-горен 1% е още по-стръмно; според данните на Пикети 70% от дохода на горната една десета от най-горния 1% се пада на високоплатените корпоративни служители – те печелят най-малко милион и половина долара годишно и решително натежават над другите високоплатени категории – предприемачи, спортни и медийни звезди, висококвалифицирани професионалисти и т.н. </p>
<p><strong>Основна заслуга за неравенството следователно имат корпорациите. </strong></p>
<p>Но от друга страна, отбелязва Пикети, ще се възражда и познатото ни от романите от XIX век </p>
<p><strong>„наследническо общество“ </strong></p>
<p>(patrimonial society), дето на малка група свръхбогати рентиери ще противостои борещото се за оцеляване мнозинство. И наистина, в момента шест от десетте най-богати американци вече са наследници – двамата братя Коук и четирима наследници на „Уолмарт“ – а не предприемачи или звезди. Буш II премахна данък наследство, който републиканците наричаха „смъртен данък“, и намали пределната ставка на печалбата от капитал от 39,6% на 15%, в резултат на което доходите от капитал и досега се облагат значително по-ниско от доходите от труд, включително и при средните и по-ниски доходи. </p>
<p>Ако тези тенденции продължат, още при сегашното активно поколение Америка ще се превърне от общество на (субективно преживяващи се) потенциални капиталисти или поне родители на капиталисти в общество на осъзнали участта си пролетарии (или <em>peasants</em>, както обичат да казват американските работници) с малобройна феодална аристокрация на врата си. </p>
<p>Разбирам, че трябва да се разбият много предразсъдъци в главата на българския, особено десен читател. Израснал съм в късния социализъм, подвластен като всички връстници на магията на „карго култа“ към западния народен консумеризъм. До ден днешен вярвам, че само капитализмът може да създаде масово богатство и следователно – предпоставка за истинско равенство. Както и за истинска демокрация, с всички уговорки. </p>
<p>Пиша всичко това, значи, не за читателите, които поначало си „знаят“, че капитализмът е „див и варварски“, и предпочитат – макар и да не ги признават винаги – съветския социализъм. А пиша за тия, които са вярвали и вярват като мене в добрата страна на капитализма, чиято вяра сега е сериозно разколебана. </p>
<p>Разбирам също, че българският читател, независимо дали ляв или десен, сигурно вижда елемент на кокетство в критиката към неравенството в САЩ. Да, </p>
<p><strong>B сравнение с днешна България дори свръхкапиталистическите САЩ са идиличен остров на социална сигурност и справедливост. </strong></p>
<p>Хората на 65-ия си рожден ден получават безплатна медицинска помощ по държавната програма „Медикеър“. Получават държавни пенсии от Social Security, които заедно с другите добавки, дори да нямат никакви други осигуровки и спестявания, нито деца да им помагат, могат да живеят общо взето прилично, без страх от отчаяна мизерия. Получават дори безплатни гледачки по домовете си. Бедните и инвалидите имат безплатно здравеопазване по държавната програма „Медикейд“. С „Обамакеър“, която се превърна вече в скромен успех, милиони хора получиха за пръв път достъп до „Медикейд“ и други достъпни здравноосигурителни програми. </p>
<p>Бедните се настаняват в практически безплатни държавни жилища с материални (ако не и социални) условия, по-добри от тези в панелните квартали на София. Децата в нужда получават безплатна храна в училище и по домовете си през ваканциите. Безработните получават помощ от около 50% от брутните си заплати преди уволнението си и при късмет – до две години след него. Специални съдилища (Tenants’ Courts) защитават наемателите от произволно изгонване от жилищата им. </p>
<p>Всичко това е така, и то е наследство от големите времена на Ню Дийл-а и Великото общество от 60-те години. Но работата е там, че и то е поставено под реална заплаха. </p>
<p>Следващата част на коментара е посветена на мерките, предлагани от Пикети и прогресивните американски икономисти за намаляване на неравенството, и на готовността на обществото да ги приеме – а те са изцяло в игралното поле на държавата и силно противоречат на толкова популярни догми на пазарния фундаментализъм, както и на предразсъдъците на публиката. </p>
<p>Засега да отбележа само, че сред съавторите на Пикети и Саез по въпросите на неравенството има и докторантка по икономика от MIT с български звучащо име – Стефани Станчева (Stefanie Stantcheva). Тя специализира данъчна политика и е съавтор на интересно изследване на обществените нагласи на американците относно неравенството и доверието им в способността на държавата да съдейства за решаването му. </p>
<p> </p>
<p>Други текстове по темата:</p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/32074-ne-samo-komunistite-i-umniqt-kapitalist-i-umniqt-demokrat-i-umniqt-papa-osyjdat-prekalenoto-ikonomichesko-neravenstvo-a-vie">http://glasove.com/komentari/32074-ne-samo-komunistite-i-umniqt-kapitalist-i-umniqt-demokrat-i-umniqt-papa-osyjdat-prekalenoto-ikonomichesko-neravenstvo-a-vie</a></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/32910-shto-e-reindustrializaciq-i-ima-li-tq-pochva-u-nas">http://glasove.com/komentari/32910-shto-e-reindustrializaciq-i-ima-li-tq-pochva-u-nas</a></p>
<p><a href="http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=3647712">http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=3647712</a></p>
<p> </p>
