„Ида”: болезненото съзерцание като причастие

„Ида”: болезненото съзерцание като причастие
Различният прочит на Павел Павликовски върху преекспонираната тема за Холокоста, далеч от евтината героична патетика, епичния размах и комерсиалната употреба. Филмът, копродукция между Полша и Дания, е носител на над 60 награди от реномирани международни фестивали. Съвсем наскоро получи и две важни отличия – едното е за най-добра кинотворба на Европейската филмова академия за 2014 г., като спечели и в категориите за сценарий, режисура, операторско майсторство (Лукаш Жал и Ришард Ленчевски), както и приза на публиката. Другото отличие е наградата „Лукс” на Европейския парламент за най-добър европейски филм. Вече е и в шортлистата на деветте претенденти за чуждоезичен „Оскар”. Съвсем сигурно ще влезе и във финала на петте номинации и напълно е възможно да получи златната статуетка.
<p>Следвоенна Полша. Някъде в края на 50-те и началото на 60-те. Всичко е смазващо сиво, задушаващо със своята мълчалива строгост, в чиито дълбини тлеят твърде много недоизказани истини, вини и неясни престъпления. Осиротялата Ана (Агата Чебуховска) е послушница в провинциален католически манастир и съвсем скоро ще даде обет за монахиня. Единствените й близки са момичетата като нея, които ще се обрекат на Бога, останалите монахини и игуменката. И може би една статуя на Христос, която Ана реставрира със смирение, отдаденост и талант. Отвъд стените на манастира, отвъд този затворен свят, не съществува познанието за живот, който да изкушава момичето. Битието зад обителта не се интересува от Ана, нито пък Ана от него.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46020_5x1RUUqQ46j7QThWh00Z5qbmKEQ9mM.jpg" style="height:286px; width:525px" /></p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/GAeGDxLlzWU?wmode=transparent&amp;jqoemcache=xBlxT" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p>От нищото обаче се появява последната жива роднина на Ана и за нейна огромна изненада, иска да прекарат известно време заедно преди обета. Леля Ванда (Агата Кулеша), или наричаната още Кървавата Ванда, е пълна противоположност на невинната послушница. Абсолютна жена вамп, прокурор от Народния съд, изтъкана от екзистенциален цинизъм, обръгнала на деструктивизма на всяка една власт &ndash; била тя преди, по време на войната или в епохата на строящия се нов полски социализъм. Особена, болезнена смес от светица и курва. Тя безпощадно може да постави всеки на мястото му, но и също така да прикрива тотално опустошения си душевен мир сред димната завеса на неизменната цигара, секса просто за бройка, няколко изпити на екс чаши водка, бясното шофиране &ndash; демонстрациите на скандална еманципация, озвучавани с пукащия евтин винил на класическа и градска музика.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46020_iK85LzajKzH9G2wvtBeGxQbgFgr38S.jpg" style="height:394px; width:525px" /></p> <p><em>Агата Кулеша в ролята на Кървавата Ванда</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Когато племенничка и леля се срещат, Ана разбира, че се казва Ида Лебенщейн, че е от еврейски произход. С Ванда предприемат странно пътуване, за да намерят къде са погребани телата на роднините им, които не са попаднали в лагер, а са били укривани от &bdquo;загрижени&rdquo; съселяни съседи в някаква местна горичка. Сред жертвите са родителите на Ана (майка й Ружа е сестра на Ванда), както и малкото момченце на прокурорката. Какво точно се е случило и защо Ида/Ана е обречена на оцеляване в католическия манастир?</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46020_Z1B3w5LOTadMM4q3lv0gmL24bwWLJW.jpg" style="height:295px; width:525px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>Това не е поредната изтъркана кинотворба за съдбите на евреите през и след Втората световна война! В никакъв случай! &bdquo;Ида&rdquo; е изключителен филм, даващ съвсем друга перспектива и прочит на преекспонираната тема за Холокоста. Той е далеч от евтината героична патетика, епичния размах и комерсиалната употреба. Павел Павликовски, който от години живее и работи във Великобритания, се завръща в Полша, за да направи един много камерен, интимен и също така жесток филм. Като тази жестокост е закодирана в дълбочина, много в дълбочина. Тя има крайни вътрешни и естетически проявления и опустошава безмилостно. Всички.</p> <p>&bdquo;Ида&rdquo; е болезнено съзерцание. Сякаш поднася последно причастие, а преди него има трагична изповед. Филм, който задава много въпроси и неспирно търси многозначни отговори с ясното съзнание, че няма да са никак лицеприятни, политически коректни и въздигащи националния дух в съпротивата и оцеляването на евреите.</p> <p>Кое е по-добре &ndash; да умреш в лагерите на смъртта, в газовата камера, или да се укриваш, пък каквото стане? Или докато се укриваш &ndash; защото е повече от ясно, че ситуацията е безнадеждна и всички са обречени &ndash; хората, които ти помагат (като семейството на Феликс Скиба &ndash; невероятен образ прави Адам Шишковски), те убиват и заравят два метра под шумата? Ама все пак Феликс успява да спаси едното дете, укривайки го в манастир, просто защото не е рижо обрязано момченце&hellip; Кое те прави предател и на какво биваш предател? Докъде се простира вината? А спасението? И още: какво правиш с миналото си? Приемаш го, живееш го, донареждаш го, забравяш го, надграждаш го? Или бягаш от него? Търсиш изкуплението и наказанието? А ако миналото ти те настигне и те не знаеш, че съществува &ndash; какво правиш с него? Можеш ли да продължиш нататък? Или това е краят?</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46020_ydNyFeIVUTB7DuBHOoCCeJFchFKVZD.jpg" style="height:300px; width:525px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>Павликовски мотивира така персонажите си, че всеки един от тях можеш да го разбереш и да се идентифицираш с него по един или друг начин. И вероятно да го оправдаеш. По повод на идентификацията &ndash; всъщност Ана/Ида се опитва буквално и небуквално да влезе в обувките, роклята, мисленето, философията, екзистенца и болката на Ванда (изключителни актьорски изпълнение на двете Агати &ndash; Чебуховска и Кулеша). Пробва, но не успява. Откъсната от корена си, тя не намира нито себе си, нито живота вън от затворените стени на манастира. Лишена е тотално от разпознаването дори на искрени и чисти емоции, на любов от пръв поглед, на нежност и привързаност. Думата бъдеще е празна. В нея не просто няма смисъл, а е реципрочна на нищо. Ужасяващо нищо.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46020_32qSQq9eAAU9rkKGSFuPQaPpkEVMuH.jpg" style="height:295px; width:525px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>&bdquo;Ида&rdquo; е с минималистична черно-бяла визия и е филм на фотографския детайл, в който нетипичното кинокадриране властва. Форматът му не е 16:9, а умишлено сведен до квадрат, който допълнително поставя в своеобразна кутия (на Пандора) цялата история. Въздухът, свободното пространство над портретите (често актьорското лице е кадрирано ниско в левия или десен ъгъл) натиска безмилостно човека. Изключително графично майсторство демонстрират Павликовски и операторите му Лукаш Жал и Ришард Ленчевски. В &bdquo;Ида&rdquo; образът доминира над словото и изборът на този подход е категорично правилен, в синхрон с естествената природа на киното.&nbsp;</p> <p>Режисьорът и сценаристката Ребека Ленкиевиц обрамчват и пристягат почти до задушаване героите си. Персонажите може и да не го усещат в хода на филма, или поне така ни се струва на пръв поглед, но ние като зрители &ndash; категорично да, усещаме го осезаемо. Фините нишки на Павел Павликовски, които плавно и стегнато се усукват около шията на фабулата, са всъщност две паралелни теми. Привидното присъствие, което е всъщност отсъствието на Бога (без значение от конфесията). И привидното присъствие, което е всъщност отсъствие на изкуството (без значение от кого и за кого е, без значение от времето и пространството). Духовните епифании на невъзможността. Този път нито Бог, нито изкуството спасяват.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46020_QDpFHaTiJoFjs8ikGySmlYi1T5fenv.jpg" style="height:295px; width:525px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>След Ана/Ида и Ванда остават само няколко неща.</p> <p>Плахият матов блясък на зимното слънце зад еврейските порутени надгробни плочи (единствената сцена без лепкава мъгла и облаци във филма).</p> <p>Ексхумирани детски тленни останки, грижливо завити в луксозно копринено дамско фишу с пъстри орнаменти.</p> <p>Фигурата на Феликс, ридаеща в горския трап &ndash; неговия вечен &bdquo;собствен гроб&rdquo; изкопан там, за онези другите, за евреите...</p> <p>Изящните витражи на Ружа в селския обор до кравешките фъшкии.</p> <p>Един отворен прозорец в апартамента на прокурорката.</p> <p>Няколко оцелели снимки на семейство Лебенщейн, които никой повече няма да притежава и пази.</p> <p>И черният път, отвеждащ завинаги миналото на Ида, но и бъдещето на Ана в манастира.</p> <p>Останалото е опустошение и празнота.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46020_sjl0Pf8g81ToeNDgPBzzgJ6KdLCy1R.jpg" style="height:350px; width:525px" /></p> <p><em>Павел Павликовски</em></p>

Коментари

  • Теди

    24 Дек 2014 5:04ч.

    Развълнувах се много от статията! Сега с нетърпение чакам да видя и филма.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Александър Стайков

    24 Дек 2014 22:49ч.

    Време беше! Особено след \&quot;Катин\&quot; на Вайда. Полската историческа памет е прекрасно дискурсивно поле за интерпретации. Няма нищо едноцветно, няма нищо черно-бяло /лека закачка с филма/. Както е разпната самата Полша като Исус между две страховити държави, така и историческата и памет се разкъсва в силни гравитационни полета. Защо след \&quot;Катин\&quot;, това е официализираната и героизирана травма на полската памет. Не стотиците хиляди жертви от войната с Третия райх, а избитите няколко хиляди полски офицери в гората край Смоленск, защо? След като лентата на Вайда балсамира тази травма логичното възвръщане на баланса се случи с филма на Павликовски. Две травми, две различни исторически роли. В единия случай поляците са жертви в другия палачи. Всеизвестни са зловещите им антисемитски изтъпления през войната, самите те избиват десетки хиляди евреи, дори нацистите се удивляват на усърдието им. Кое е по-травматично, да си палач или жертва? За мен лично първото, разликата е в избора, който има палача за разлика от жертвата. А той тежи наравно с вината....................!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Моника

    26 Дек 2014 2:18ч.

    Майсторски анализ.Браво,Анди!С нетърпение очаквм да видя филма.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • БС2003

    27 Дек 2014 6:05ч.

    Не знаех, че поляците са избили хиляди евреи през войната.Знаех, че преди войната антисемитизмът е бил много силен в Полша, но си въобразявах наивно, че със започването на войната и окупацията поляците са се \\\\\\\&quot;коригирали\\\\\\\&quot;.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи