Епохата изисква характери

Шантал Делсол е френски философ, създател на Института “Хана Аренд”. Последната ѝ книга е «Le Crépuscule de l’universel» (Здрачът на универсалното).

Годините, които се трупат, за да образуват история, не си приличат. В историята на отделен човек, както и в тази на народите, има моменти на спокойствие и други на буря. Има, както казваше Шарл Пеги ,“периоди и епохи, равнини и кризисни точки”. Периодите изразяват спокойните години, в които съществуването се разгръща със своя естествен ритъм във всекидневието и очакваното завръщане на епизодите от човешкия и социалния живот. Тъй като това е предсказуемо и спокойно време, народите могат да си позволят да реформират държавата, да изпипат благоденствието и свободата. По същия начин здравият човек може да се впусне в приключение и да доизкусури живота си до най-малкия детайл.

Докато епохата е бурно време, в което всекидневието се разкъсва и разпада и в което, за да оцелеем, понякога трябва да нарушим правилата и да оскверним някои неприкосновени принципи, защото тук е заложено съществуването. Епохата се определя от настъпването на събитие, понякога внезапно и неочаквано, винаги тревожно, което преобръща всекидневието и го отхвърля.

Ситуацията, в която живеем от година, придобива всички характеристики на това, което Пеги нарича “епоха”. Пандемията е типично събитие, масивно, тъй като е глобално, засягащо всички области на социалния и личния живот. Събитие, което яростно показва знаците, които преди това са били тук в латентно състояние (глобализацията във всичките ѝ състояния); и което до такава степен ще дестабилизира съществуващата ситуация, че ще остави след себе си различен свят.

Нашите страни на Запад току-що преживяха седемдесет години на икономическо богатство, политическа свобода и външен мир. Иначе казано, седемдесет години на щастие, поне според сегашните критерии. От две поколения нашите народи не познават ситуацията на национална трагедия. Трябва ли да мислим, че те са щастливи от всичко това? Съвсем не. При липсата на война, те изпадат в ужас от бунтовете в предградията. При липсата на бедност, критикуват остро, защото субсидиите не са достатъчни. При липсата на диктатура, виждат потисничество, когато правителството пет пари не дава за гражданите.

С други думи, прагът на непоносимост нараства, когато нещастията намаляват: когато всичко е наред, откриваме нещастието и в най-малкото затруднение - така е устроен човекът. Спомняме си, че през 1968-а младежта, претрупана с блага, беше убедена, че живее в нещастно общество (това добре се вижда във филмите на Бертран Таверние, например). Да, всичко това е много човешко. Ако страдате от ужасен грип, няма да ви утешат, като ви покажат рака на друг. Всяко нещастие e важно само по себе си и по своята мяра.

Но ние живеем с увереността, че с течение на времето всичко може да се подобри, изхождайки от настоящата ситуация. И вече почти не знаем какво може да бъде заплаха за съществуването. Не говоря за заплаха за живота, каквато всъщност не е пандемията, която не е нито чума, нито дори испански грип. Въпреки това периодът, през който току-що преминахме, притъпи способностите не за реакция: нашата чувствителност е толкова голяма, че се превръща в свръхчувствителност. Вече нищо не можем да понесем. Резултатът е, че една болест, убила 1% от населението, най-често възрастни и вече болни хора, ни подлудява така, сякаш става въпрос за 20% млади и здрави хора. Това обяснява защо понасяхме толкова зле смущенията в доскорошната благоприятна ситуация. Смятаме за непоносими и дори недопустими затворените училища, ограничения спорт, карантините и техните пагубни последици. Така е, защото току-що преживяхме един седемдесетгодишен “период”. Повечето от нас вече не знаят какво означава “трагична ситуация”, “епоха”. Може би сме повярвали, че сме ги премахнали с техниката и прогреса. Че вече всичко е предвидимо, планирано и безупречно. Оттук и лошата изненада. Бруталната и смущаваща новина за нашето продължително безсилие ни изумява.

В това виждаме до каква степен всеки исторически момент оформя различни характери. При някои народи, например в Централна Европа, трагичните епохи или ситуации са следвали непрекъснато през целия жесток ХХ век. Десетилетия наред елитни умови бяха преследвани навсякъде, трябваше да се крият, за да мислят, и прекарваха част от живота си в затвора или на заточение. История, която ражда смели и изтощени от историческите трагедии народи, докато нашата роди подпомагани и чувствителни хора. Сегашното ни неразположение се дължи не толкова на катастрофата, която ни сполетя, колкото на малодушието, останало от седемдесетгодишния период. Тъй като последиците от пандемията вероятно ще бъдат като след война, трябва да спрем да се оплакваме и да изковем характери.

Заглавието е на "Гласове"

Превод от френски: Галя Дачкова