- Автор: Буалем Сансал, “Фигаро”
- 03 Юни 2021
- 3001
- 46
Буалем Сансал е френскоговорящ алжирски писател, цензуриран в Алжир заради критичната му позиция към властта. Той е много добре познат и награждаван във Франция и Германия, където романите му имат голям успех. Снимка: АФП, архив
Накъде отива Франция?
Отговорът е до голяма степен във въпроса. Ако се чудим какво ще стане с нас, то е, защото вече знаем, че сме болни, обречени, изгубени и освен това, както се подразбира, неспособни да се избавим сами. Има и скрит зов за помощ. Надяваме се, очакваме, стенем, за да вдъхнем милост, знаейки добре обаче, че нашите приятели и врагове по света имат собствено виждане за нещата. Винаги има много отговори във въпросите. Просто трябва да ги намерим. Това, което въпросът не казва в този случай, е името на болестта. Това е от съществено значение, изглежда, че страдаме по-малко, когато знаем от какво ще умрем.
Французите са известни с това, че никога не им липсват думи, за да говорят. Те дадоха хиляда имена на болестта, която разяжда тяхната страна и продължават да вярват, че като ги повтарят безкрайно като мантри или сури, ще се доближат до истината. Умножаването на имената, според мен, само добавя още едно към нещастията на света. Какво да правим с всички тези думи, които са на първа страница на вестниците, в заглавията на книгите и темите на всички кампании: залез, упадък, провал, лишение, отпадане, колонизация, идентичност, глъбина, джамия, заменяне, ислям, имам, затвор, цивилизация, фередже, джихад, агресия, ислямофобия, предградия, територии, некомпетентност, аматьорство, французщина, феминизация, магребинец, ЛГБТ, ГАФАМ, расизъм, пробуждане, анти-бели, антисемитизъм, антисемит, антиционист, Аллах, евреин, омраза, християни, мюсюлмани, тероризъм, атентат, богохулство, малцинства, жертви, църква, сури, тагове, непристойност, заколвам, ориентири, авторитет, суверенитет, Коран, хадиси, халал, харам, харем, материализъм, духовност, задлъжнялост, Европа, Мохамед, Мехмед, пратеник, инш’Аллах, глобализация, президент, боклуци, министри, отстъпка, бюрокрация, корупция, емиграция, статистики, демография, престъпност, експерти, телевизии, преса, субсидии, освобождение, Касандра, биещи тревога, рап, туземен, патриот, буржоа-бохем, ислямо-левичар, комуникация, пропаганда, жълти жилетки, дисидентство, гражданска война, Троянски кон, покаяние, виктимизация, Алжир, Африка, Германия, Брюксел, Маастрихт, Брекзит, фрекзит, Катар, Мека, Китай, Путин, Ердоган, депутати, домошар, ДАЕШ, геноцид и т.н., списъкът е дълъг.
Разточителството не казва нищо съществено, то опиянява.
Истината е, че Франция страда от самата себе си, тя вече не се познава, не се разпознава, което е най-лошата болест. Понякога имам впечатлението, че тя смята, че е мюсюлманска страна, чието съществуване е застрашено от орди неверници.
Учудвам се, че никой не е произнесъл тази дума: мукаддима. Тя обаче казва всичко - болестта, от която страда Франция, лечението и начина да се предпише. “Муккадима” е заглавието на един текст, в който неговият автор - великият Ибн Халдун - обяснява как се раждат и умират империите. Тя би трябвало да бъде настолна книга на всеки французин, който се страхува за бъдещето на своите деца и страна.
Този гений, в който внимателният читател ще открие малко Монтен, малко Монтескьо, Токвил и Макиавели, който е живял през ХIV век и е бил съветник или министър на много крале и кралчета на мюсюлманската империя, до огромния и ужасен Тамерлан, ни учи в монумателната си творба “Книгата на поучителните примери”, че империите се изграждат чрез обезоръжаване на тяхното население, разбивайки традиционната солидарност, която осигурява социалната сплотеност (той измисля дума, за да я обозначи: асабия), като го оставя на машинациите на мудни и арогантни държавни служби, за да го направят зависимо от всемогъщия център и дори да го тероризират, за да вземат все повече и повече данъци. Така те се обричат сами, защото фатално изпадат в диктатура и пораждат бурите на гнева, които ще ги отнесат. Той ни учи, че за да потушат бунтовете, те ще бъдат длъжни да наемат войнствени племена от покрайнините и чужди наемници, после да призоват съседните страни, за сразят племената и наемниците, които, възползвайки се от тяхната слабост, ще оспорят властта им (еничарският синдром в Османската империя и мамелюците в Египет). Ако няма начин да се отърват от тях, те ще им направят място в кръга на властта, с надеждата да ги видят как се цивилизоват и интегрират.
Именно това прави Франция. В края на Втората световна война тя повика работна ръка от Магреба и Африка, за да възстанови икономиката си, а после, тъй като не можеше да я върне обратно, след като е изпълнила услугата, ѝ отвори пътя за настаняване/асимилация/интеграция, за да превърне нейните членове в добросъвестни граждани. Изправена пред провала на този процес, тя преотстъпи полицейските и управленските си пълномощия на ислямистите, за да възстановят реда в изгубените територии на републиката, гангренясали от престъпността, сепаратизма и сатанизма. Порочен кръг. След като вербува ислямисти, за да спасят предградията от голямата престъпност, и възнагради с признание и благороднически титли техните костюмирани представители, Франция и Европа се обърнаха към държавите, от които произлизат ислямистките нашественици (Алжир, Мароко, Тунис, Либия, Турция, Чечня…), за да пазят външните си граници и да спрат разпространението на религията си по целия свят.
Дотук стигна Франция, ударена, замаяна, с вързани крака и ръце, неволно въвлечена в планетарния джихад. Възстановителите на историята на Франция аплодират, движещата сила на ислямската експанзия ускорява страхотно възшествието на блажената глобализация и обещаното отворено общество.
Това, което ни учи Ибн Халдун всъщност, е, че винаги печели най-умният, най-силният, най-бързият, най-жестокият.
Според възстановителите французите били твърде глупави, непоправимо размекнати, за да разберат, че първо трябва да загубят, за да спечелят след това.
Как се излиза от капана? Гениалният Ибн Халдун го казва: трябва възможно най-бързо да се сдобием с продуктивна икономика, която умее да създава богатство, знания, умения, бъдещи професии и която умее да разпространява духа на завоевание в обществото. Рицарите на една страна са нейните предприемачи, а не нейните войници, принцове или контета. В една независима просперираща и изобретателна страна държавата разполага с всички необходими ресурси, финансови, човешки и технически, за да управлява страната, без да накърнява свободите, без да се налага да тероризира населението, за да събира все повече и повече данъци, прибягвайки до услугите на местни и чужди ченгета. Защитите се плащат скъпо. Глобализацията не е хан, трябва да платиш, за да влезеш в нея и да се възползваш от защитните ѝ механизми. Цената е разбиването на националните сили и подчинението на елитите на световните господари. Накрая националната държава изчезва и страната става чужда на собственото си население.
Деконструкцията е доста напреднала. Франция вече загуби много, своя гений, култура, език, ценности, умения, бъдещи професии, територии, армия и международен прием. Но ѝ остава още малко живот, тя може да се сепне.
Една последна дума, супер съществена. Трябваше да започна оттам.
Ибн Халдун препоръчва всичко да се подчинява на присъдата на историята.
Именно чрез нея ние сме, чрез нея ние ставаме и в нея ще бъдем. Извън нея има само празнота и разпръснати неща без значение. Историята е силово поле, ориентирано веднъж завинаги, то не може нито да се променя, нито да се премахва. Страните на исляма не обичат никак Ибн Халдун, за тях религията е мярката на всяко нещо, няма какво да се обсъжда.
Има страни, успели в халдунизма, без дори да знаят, трябва да ги погледнем, защото няма нищо срамно да се учим от другите: Русия на Путин, Япония на самураите, Южна Корея на чеболите, Израел на кибуците и стартъпите, Китай на стените и пътищата на коприната и това удивително Обединено кралство, което винаги успява да се изправи на крака.
Превод от френски: Галя Дачкова
