- Автор: Николай Гочев
- 10 Sep 2020
- 472
- 23
Публикуваме още един текст от Николай Гочев, посветен на хомосексуализма. Редакцията на "Гласове" дължи на читателите следното обяснение: В петък публикувахме текст на Александър Мануилов, който той сам ни изпрати като отговор на статията на Николай Гочев, озаглавен "Хомосексуалност и елитаризъм". В писмо до редакцията г-н Мануилов ни попита дали бихме публикували мнение, противоположно на това на Николай Гочев и след като получи утвърдителен отговор ни изпрати текста си, без да поставя каквито и да било други условия. Малко по-късно през деня г-н Мануилов ни запита какъв хонорар ще получи за текста, който ни е пратил. Обяснихме му, че нямаме практика да даваме хонорари за материали, които не сме поръчвали, както и на читателски реакции, които публикуваме. Александър Мануилов отговори, че е журналист, а не обикновен читател и ни призова да свалим текста му, което и направихме. Искаме да подчертаем, че статията "Хомосексуалност и академизъм" от Александър Мануилов бе свалена по негово изрично желание, а не заради мнението, което е споделил в нея. Редакцията ни е отворена за всякакви мнения по въпроса, стига да не се нарушава добрият тон. В следващите редове можете да прочетете втория текст на Николай Гочев
<p>Не мисля да се разпростирам прекалено дълго върху темата за хомосексуалността. Аз и не съм специалист. Говоря като човек на словото, гражданин на страната си, пък и баща. Впрочем и много други са така.</p>
<p>Обсъжданията по обществени и етични въпроси не могат да бъдат оставени само на специалисти, защото иначе може да им станем роби – на тези специалисти. </p>
<p>И тъй, 2–3 обсъждания в „Гласове” няма да са излишни, защото вестникът се чете, а въпросът си е важен. Благодаря на г-н Дачков, че ми дава думата. </p>
<p><strong>Още веднъж за въпросите от обществена важност</strong></p>
<p>Нека първо се съгласим, че когато някой говори за нещо общо – политика, религия, семейство – той не би трябвало да търси надмощие в някакви лични или групови конфликти. Каквото казва, това е – и няма защо да се правят персонални намеци. Това е редното. Ако пише сатира (като Архилох, Аристофан, Юлиан или някой модерен фейлетонист) – може. Но аз тук не пиша сатира, а задавам въпроси, които засягат всекиго.</p>
<p>После, при обсъжданията трябва непременно да се избягва изпадането в гняв и размяната на обиди. Това е напълно безполезно, така разговорът просто се проваля. Какво от това, че ще наречем събеседника с думи, които ни се струват обидни? Какво ще установим? Дори събеседникът да ни изглежда недобър и неинтелигентен човек, пак трябва да се занимаваме повече с думите му, отколкото с него самия. Той бил необразован, муден в мислите си – ами нищо, ти пък му помогни, кажи каквото знаеш, съдействай му да разсъждава. </p>
<p>И за какво водим разговори изобщо? За да установим, че сме по-умни от събеседника си? Аз не водя разговори с такава цел. </p>
<p>Ето един пример как може да се предложи разумен разговор.</p>
<p><strong>Сократ и Горгий </strong></p>
<p>В диалога „Горгий” Сократ влиза в разговор с прочутия софист, който по това време, като представител на родния си град, е дошъл за преговори в Атина. Той е по-възрастен от Сократ – с около 15 години. И Сократ го пита какво е това „реторика” – предметът, който Горгий преподава. Това вече е достатъчно смел въпрос. Все едно да питаме Хенри Кисинджър какво е това „дипломация”. И то с намерение да спорим с него. </p>
<p>И тъй като разговорът върви трудно, Сократ казва: „Ако ти, Горгие, можеш леко да понесеш загуба в някой спор, тогава нека продължим нашия разговор. Но ако не можеш, ако предпочиташ твоето твърдение винаги да е вярното, тогава по-добре да спрем. Защото се случва да се съберат мъже да спорят по някаква тема – и вместо да я изследват спокойно, изведнъж се настройват един срещу друг, избухват и си разменят такива оскърбления, че слушателите, които са се надявали да научат нещо от тях, се разотиват изплашени и съжаляват, че изобщо са попаднали на разговор между такива хора...” („Горгий” 457 Архилох 458, преразказвам го). </p>
<p><strong>Кога думите са обидни</strong></p>
<p>И също: дори думите, с които си служа, да изглеждат някому обидни, аз не ги използвам, за да оскърбявам някого. Просто ги намирам за подходящи, уместни в хода на разговора. Както казах предишния път, аз не смятам думата „селянин” сама по себе си за обидна – и поради това я използвам съвсем спокойно. Нито думи като „циганин”, „турчин”, „евреин” – нали така? Нито думата „хомосексуалист”. </p>
<p>И не мисля, че има голяма полза от евфемизмите. Нищо не пречи да си служим с широко употребявани и разбираеми думи без страх, че някой ще се засегне. Твърде много зависи от контекста на речта ни, а когато словото е устно – и от интонацията. Всяка дума може да бъде произнесена така, че да зазвучи обидно – но и обратното. </p>
<p><strong>Колко начетени е нужно да бъдем</strong></p>
<p>Сега няколко думи за четенето на книги. Случвало ми се е да чуя: „Ти си чел едни книги, обаче други – не. Значи не си достатъчно учен – не можеш да говориш с мен. Първо прочети което и аз съм чел, и тогава ела да говорим – сега не ставаш”. Нещо в този дух.</p>
<p>Първо, ако решим, че всички трябва да прочетем едни и същи книги и тогава да се съберем да говорим – това е неосъществимо, нали, тогава никой с никого няма да говори на никаква тема. </p>
<p>И освен това – човек не става образован просто чрез четене на книги. Ако беше така, образованието щеше да е много лесна работа. Понякога четенето дори не е необходимо. Ето, Омир сигурно нищо не е чел – но пък е бил образован. </p>
<p>Книгите винаги съдържат нечия реч; но тази реч нали трябва някой да я разбере? Ако човекът по една или друга причина не разбира написаното или го разбира погрешно, каква полза, че е минал с погледа си през толкова букви?</p>
<p>Поради това в обществата, които изобилстват с книги и писани текстове, лошо образованите хора също изобилстват – независимо че имат достъп до толкова „информация”.</p>
<p>Способността да се образоваш зависи от способността да разбираш човешкото. А как става това? То е тайна. Може би е свързано със страданието. <em>Pathei mathos</em> – „Зевс е постановил смъртните да учат чрез страдание, ако и да не искат”, казва Есхил (преразказвам „Агамемнон” 176 Архилох 180).</p>
<p>Не, аз не казвам, че е безполезно да се четат книги. Това е все едно да кажа, че е безполезно да слушаме какво говорят хората наоколо. Но е истина, че не може да се предвиди резултатът от четенето и слушането. Едни стават образовани, а други – не. </p>
<p><strong>Смелост и почтителност в подхода към събеседника и темата</strong></p>
<p>Сократ е бил скандална личност. По това той прилича на Сафо. Но за Сафо се знае твърде малко. Тя пишела стихове, имала приятелки, с които си говорели за любов и брак – брак с мъже, разбира се. Обръщали се една към друга в стихове и с музика. Това е. </p>
<p>За Сократ пък се знае много – малко са хората от времето на гръцката древност, за които да са запазени толкова сведения, писани от техни съвременници, и то лични познати. Той е бил обявен за „най-мъдър” – нямало по-мъдър от него. И то от Делфийския оракул (Платон, „Апология” 21). Това е много повече от Нобелова награда. </p>
<p>И тъй, той си позволявал да разговаря с хората, без да смята, че е неприлично да се засяга един или друг въпрос. Примерно, съмнявал се, че разказаните от Омир и Хезиод истории за богове са верни – или поне, че трябва да се разбират буквално. А на тези богове всекидневно се принасяли жертви, изобразявали се в съгласие с разказаното от поетите. </p>
<p>Съмнявал се също, че политиката, която водят управляващите в Атина, е добра за града – и то независимо дали режимът е бил демократичен или олигархичен. </p>
<p>Във връзка с това: да не си съгласен с управляващите в Атина по негово време е било много по-опасно, отколкото да не харесваш министър-председателя в някоя днешна европейска страна. Съвсем друго е било. Могат да се освободят от тебе за няколко дни – и то с напълно законни средства. Защото Атина е била независима и управляващите са имали истинска власт. В зависимите държави – днешните имам предвид – говори срещу правителството каквото искаш. Няма да пострадаш, даже ще те хвалят. </p>
<p>Затова казвам – защо да е недопустимо да се поговори и за хомосексуализма днес? И то спокойно, без да се чувстваме длъжни непременно да хвалим или да осъждаме. Така впрочем си отвоюваме и свобода. Защото някои вече казаха, че ако съм живеел в някоя друга държава, нямало да ми се размине така... Ами толкова по-зле за тази друга държава. </p>
<p>Освен това той не мислел, че има хора, на които е неприлично да се задават въпроси. Не се е притеснявал, че пред него стои известен дипломат, интелектуалец, поет – имало е такива. Освен това въпросите му не били провокативни и за пред хората, примерно: „Хайде да кажем нещо остро на този, за да покажем на всички, че не ни е грижа кой е”. Не. Той действително се е интересувал от това, което прави събеседникът му. Позволявал си е да мисли, че като човек е равен на всеки друг човек. </p>
<p>И винаги се е държал така, дори и преди да получи признание от оракула. При това не е бил нито много заможен, нито с прочути предци (каквито са имали Платон или Перикъл), нито с позиция в държавата. Даже не е учил много – попрочел е някои книги (Симонид, Анаксагор) и е говорил с авторите им, когато е имал възможност. </p>
<p>Не е бил склонен да угодничи пред хора, независимо от вида на престижа им. Какво имам предвид. И тогава, както и сега, за възрастния човек е било престижно да общува с млади – особено ако не са зависими от него. Ако си приятел с тях, това е много добре – значи предстои ти живот, не си отиваш така с поколението си. Поради това във всички времена се срещат възрастни хора, които, независимо дали са публични личности или частни лица, се боят от младите и се стараят да им се харесат. А Сократ и това не е правел. Отнасял се е сериозно с по-младите от него – като с равни. Нали и те са хора? Нито ги гледал отвисоко, нито ги ласкаел. Поради това е станал приятел с някои от тях. </p>
<p><strong>Продължителност и стил на разговора. „Изчистване”</strong></p>
<p>Сега да кажа нещо за метода му. Нямам предвид „акуширането” на събеседника – да извадиш от ума му това, което той някак си знае, но не го осъзнава. Възможно е това да е Платонова приумица, да му го е приписал, а самият Сократ изобщо да не е имал такава идея. Но ето какво личи от спомените на съвременниците. </p>
<p>Разговорите, които води, са дълги и упорити и целта е да се проучи какво може да каже събеседникът по предложения въпрос (тема). Да напомня, че Сократ не обижда събеседниците си – напротив, той е подчертано любезен. Известната сократическа „ирония” няма нищо общо със сарказма и подигравката. Тя е просто в допускането, че Сократ знае по-малко от събеседника. Но в това няма нищо обидно. Самият събеседник мисли така, защото е поканен да отговори на въпрос, по който се смята за сведущ. </p>
<p>Но в хода на разговора се разбира, че човекът няма яснота по въпроса. Нещо му се „струва”, но това, което казва, са просто мнения, които е дочул оттук-оттам и с които си живее от години. Оказва се, че той премислен възглед („теория”) няма. При това разговорите не са относно дреболии, а засягат най-важни неща – богове, „красиво/достойно”, „справедливо”, любов и т.н. Разбира се, с груби и нелюбопитни хора такъв разговор е невъзможен – събеседникът трябва да се интересува от темата. </p>
<p>Относно нашия въпрос – аз си мисля, че хората, които просто се развикват, когато чуят някой да задава въпроси за хомосексуализма – те и не щат да знаят нищо. За тях нещата са ясни: те са „така” и е възмутително някой да разпитва. Този човек, който пита, ще е прост, некултурен, психически нездрав и злобен. Или пък – „педераст”. Това е. Ако настоява – трябва да се вземат мерки. </p>
<p>И тъй, събеседниците на Сократ никога не успяват да надделеят в спора и да установят нещо сигурно по обсъждания предмет. Резултатът е, че най-добрите от тях остават с едно усещане за вътрешна празнота. Дотогава им се е струвало, че са пълни със знание, солидни и можещи – като политици, интелектуалци и т.н. – да предложат нещо на останалите. А след разговора – нищо подобно. Поради това те се „умълчават” и започват да се въздържат от много говорене. Това въздействие аз наричам „изчистване”. </p>
<p><strong>Ухажване и любов. Как да насочим красивите към добро</strong></p>
<p>Сократ казва („Лизис” 204): „Аз от друго може да не разбирам, но дали човек е влюбен и в кого – това познавам”. Той изобщо се представя за „еротик” – такъв, който разбира от любов, практикува я и винаги е влюбен в някого. Сигурно заради това Платон поставя „еротиката” между изкуствата – наравно с поезията. </p>
<p>Познатите му, когато го срещат в града, питат: „Пак ли си тръгнал на лов по красотата на еди-кого си?”. Но в „Протагор” се оказва, че Сократ се интересува повече от Протагор, отколкото от Алкивиад; при все че Алкивиад е млад и красив, а Протагор – стар, по-възрастен и от Сократ. Но пък твърде учен.</p>
<p>Наистина, Сократ не крие, че ухажва някои младежи. „Щом някой е красив, аз се интересувам от него” – казва. И колкото по-изявен е някой младеж, толкова по-упорито го ухажва Сократ. </p>
<p>Как да се обясни това? Най-напред, то също е ирония. Както се представя за по-несведущ от някои и ги моли да го научат (а после се оказва, че не могат), така твърди, че е влюбен в красавците. А когато те стават съвсем благосклонни, както Алкивиад (според „Пирът”), тогава се разбира, че Сократ не се нуждае от телесната им хубост. Той друго иска от тях. </p>
<p>Тук е мястото да кажем, че както не всеки човек може да бъде въвлечен в сериозен разговор, така и не всеки е подходящ за ухажване. Ще поговоря малко за жени, за да бъда разбран по-добре. </p>
<p>Колкото е по-уверена в красотата си (пък и в социалното си положение) една жена, толкова по-вероятно е тя да поиска нещо повече от това да я разглеждат. Тя е свикнала да й казват, че красива – това вече й е скучно. Тя желае да бъде съвършена. Да е интересна не само с външност, но и с образование, и с душевни качества. </p>
<p>Точно такива жени са подходящи за ухажване. Те не прогонват ухажора си и не бягат от него: напротив, изпитват го – какво може да предложи. И ако се окаже, че той не иска непременно тялото им, а по-скоро интересен разговор; и дори стига дотам да ги кори за несъобразителност, недобър вкус, недостатъчна добродетел – тогава те се вслушват в него, започват да се съобразяват и дори се срамуват в негово присъствие. Това може да прозвучи някому странно, но е напълно вярно. </p>
<p>Сократ е знаел това. Затова той настоявал, че е влюбен, и същевременно ставал все по-взискателен към любимците си – и то не за външност, а за други качества. И тогава те се засрамвали от него и се заемали да му се харесат – с духовитост, умност, разни постижения. Накратко, влюбвали се в него. А той все не бил доволен. Такъв е бил той. </p>
<p>........................................</p>
<p><strong>Николай Гочев е доцент, доктор в „Класическа филология”, преподавател по антична литература. Завършил е класическата гимназия в София, а после и Атинския университет - специалност „Езикознание”, работил е по много проекти в областта на античната литература и философия, превеждал е Софокъл, Аристотел, Платон. От 18 години е преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология в Софийския университет. През 2005 участва в основаването и е избран за председател на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование. От 2007 публикува изследванията си и материалите, свързани с преподаването, в интернет. Основният сайт на доц. Николай Гочев е <a href="http://homoviator-bg.net">http://homoviator-bg.net</a></strong></p>
<p><strong>Предишната статия по темата можете да видите на адрес: </strong><a href="http://glasove.com/interviuta/41534-homoseksualnost-i-elitarizym">http://glasove.com/interviuta/41534-homoseksualnost-i-elitarizym</a></p>
<div> </div>
