Арабският свят – между хляба и Twitter-a

<p>За арабите подобен позитивен пример отсъства. Огромни са различията на културна, религиозна, политическа и психологическа основа, за да бъде възприет европейският опит. При това безкритично. А към момента изглежда повече от химерично да се очаква налагане на неевропейски демократични модели, подобно на тези от Азия.</p> <p>Очевидно, тръгвайки по пътя на демократизацията, ще се оформят нови управленски концепции, ще се зараждат нови идеологически основи, дори появата на демократични институции ще бъде обвързана със съществуващите местни традиции и условия. Тук се и крие най-голямата опасност пред арабската общност: невъзможността да изгради завършен демократичен модел ще предопределя появата на циклични политически кризи, които предвещават трайна нестабилност в региона.</p> <p>Желанието за промяна в арабските общества е повече от очевидно. Но всичко свършва дотам. Няма ясна визия за това каква да бъде промяната. Умората от политическото еднообразие, негодуванието от корупцията и покачването на цените на хранителните продукти се оказаха достатъчно основание, за да започнат народните бунтове. Упражненото насилие върху демонстрантите и бягството от отговорност на управляващите само засилиха решимостта на хората да се противопоставят на властта. Събираният с години гняв, потъпкваният порив за изява, шансът на обикновения човек да оформя съдбата на родината си, опияняващият вкус на свободата, всичко това създаде воля за промяна, по-силна от куршумите, палките, мъченията в затворите и страха от анархията. Това е общият знаменател на протестите в арабските страни.</p> <p>Какво ще последва, зависи от два основни фактора. Това е насоката на обществените очаквания и потенциала на режимите да преодолеят кризата. В Тунис управляващата система просто се срути. Там държавното устройство ще се пише наново.</p> <p>В Египет военните успяха да канализират недоволството и да изградят някакво подобие на матрица на прехода. Обещанието за нова конституция и свободни избори звучи обнадеждаващо, но не е изключено това да е маневра за успокояването на духовете. Не бива да се забравя, че един демократичен Египет не би могъл да съществува при днешния армейски потенциал. Не става въпрос само за разходите за отбрана, но и за цялото позициониране на военните в страната. Повече от съмнително е, при днешните условия, да се изгради система подобна на турската, където армията да има институционално изградени основи на своята автономност. По-вероятно е военщината да потърси преки гаранции, като издигне свой кандидат за бъдещ ръководител на страната.</p> <p>Проблемът е дали ще успее да намери достатъчно харизматична личност, която да убеди сънародниците си, че е антипод на Мубарак и гарант на сигурността. Но към момента е безспорен факт, че военните иззеха инициативата на улицата и те определят дневния ред на страната. Учудваща е лекотата, с която го постигнаха, и това е показателно за степента им на контрол върху протичащите процеси.</p> <p>В Либия нещата придобиха най-кървавия оттенък. Там репресивните органи са изградени според представите на един завършен психопат като Кадафи. Маниакалното усещане за мисия и наркозата от четиридесетгодишното властване са го превърнали в майстор на геноцида. Въпреки размерите на недоволство проявите на фрапантна жестокост може да внесат уплах у хората. Налудничавият полковник е концентрирал целия си ресурс, за да удави протестите в столицата и може да успее. Това ще означава реки от кръв. За да заздрави властта си, страната ще влезе в спирала на терора и вътрешни междуособици. Ожесточението и от двете страни е такова, че дори евентуалното сваляне на режима на Кадафи няма да позволи установяването на плуралистична система на управление. Светът трябва да забрави за Либия като значим износител на петрол и Европа да се приготви за бежанска вълна.</p> <p>В останалите арабски страни, засегнати от протестите, засега няма индикации за рязка политическа промяна. Но подобни индикации нямаше и за Египет, Тунис, а още по- малко &ndash;за Либия. Останалите режими ще преживяват с тежко чувство за собствената си безопасност. И тъй като са неспособни сами да се реформират, ще се опитат да засилят своята социална ангажираност. Кралят на Йордания не се задоволи само да уволни правителството, но и наложи пределни цени на хранителните продукти. Социалният популизъм ще бъде артикулиран от всяка власт, която оцелее след днешния катаклизъм. За много от петролните производителки вече и 100 долара за барел няма да е достатъчно, за да купуват спокойствието на своите поданици. В края на краищата, с парите на демокрациите ще се заздравяват основите на такива прогнили системи като саудитската и оманската.</p> <p>Но подобни мерки носят чисто палиативен характер. Стопанската структура на арабския свят е изцяло продънена. С развитието на социалната и образователна инфраструктура, те създадоха условия за значим демографски растеж, който не може да намери своята реализация в условията на олигархичните икономики. Без да се създадат предпоставки за нормално развитие на частното предприемачество, постоянно ще бъде налице възможността за избуяване на обществено недоволство. Когато Мубарак обвинява Америка за своето сваляне от власт, в много по голяма степен той би трябвало да е сърдит на мистър Путин, който забрани износа на руска пшеница и принуди страната му да закупува тази суровина от Аржентина и Австралия. И въпреки че Египет успя да реализира 4,5 % икономически ръст, покачването на цената на насъщния бе възприето като екзистенциална катастрофа.</p> <p>За да се интегрират в съвременния свят, арабските страни трябва да предприемат спешна модернизация. Те се намират във възможно най-неизгодната позиция за това. Нито разполагат с възможността да прехвърлят това предизвикателство на собствените си граждани, какъвто е западният модел, нито имат властовия и административния ресурс на Китай и Виетнам да управляват централизирано този процес. Еднакво отдалечени от тоталитарните и демократичните системи, те се оказаха в епицентъра на бурята. Станаха жертва на минимума плурализъм, който допуснаха. Новите информационни пространства се оказаха техни антагонисти. Вписването в глобализацията е може би най-голямото неизвестно за това какво предстои да се случи по южните брегове на Средиземноморието и Персийския залив.</p> <p>Дихотомията между модерното и традиционното тепърва ще раздира арабските страни. Всеки опит за значима модернизация ще носи със себе си нови социални разломи в обществата, ще бъде свързана с нахлуването на груб материализъм, който ще ерозира религиозните и патерналистични устои. Заблуда е, ако се смята, че ограниченията и табутата върху индивидуалната свобода са единствено плод на авторитарни и ретроградни режими. Те са плод на органично историческо развитие. Всичко това ще породи ответна реакция. Предстои ни да наблюдаваме римейк на сблъсъка реформация &ndash; контрареформация. Дано аналогиите не продължат с нова трийсетгодишна война. Но драма ще има. Тя ще бъде в обществата, сред политиците, сред прослойките и в душите на хората.</p> <p>Затова дори установяването на демократични системи трудно ще придобие образа на траен успех. На арабските страни им предстои да изживеят своето разочарование от свободата. И тогава ще удари часът на ислямистите. На тях им е крайно удобно да дойдат на власт, минавайки през трупа на демокрацията. Това ще означава, че са станали безалтернативни. Но на тях ще им липсва конформизмът, който се изгради на основата на дългото властване на предишните режими. Новите ще бъдат радикални. И едва ли само във вътрешен план. Сблъскът на идеи и планове за интеграция, дезинтеграция, агресия, опити за сдобиване с оръжия за масово унищожаване, опити за повдигане на престижа и еманципация от миналото, всичко това крие рискове, пред които бледнеят всички досегашни истории в този регион. А вътрешната реакция ще катализира процеси на емиграция, които освен ролята на предпазен клапан рязко ще променят етнографските характеристики на близките и по-далечни региони. Като Балканите например.</p>