Анатомията на Русия

<p>Но може би това е и последният рубеж на Русия. За дванайсетгодишното си управление Путин успя така да вкорени &bdquo;властовата си вертикала&rdquo; в обществено-политически и социално- икономически план, че еволюционната промяна на системата е почти невъзможна.</p> <p>Деконструкцията на руския авторитаризъм или ще предизвика катаклизъм, или ще бъде породена от катаклизъм. И това е може би най-големият грях на руският премиер, който в името на запазването на властовия си комфорт унищожи средата, която може да генерира мирна политическа трансформация.</p> <p>В условията на политическа стагнация този факт бе почти незабележим, но раздвижването на общественото недоволство разкри факти от руската действителност, които чертаят мрачно бъдеще за страната. Под гланца на извайваната от Кремъл виртуална реалност са се развивали и продължават да се развиват процеси, способни да унищожат самата държавност. Те мога да се групират в две оси на противопоставяне и това са отношенията между власт и общество и междунационалните отношения.</p> <p>Тези проблемни области досега бяха потискани информационно и подменяни с харизмата на Путин. Неговата лидерска визия, съчетана с икономическия подем, успя да примири елитите и да внесе успокоение в обществото. Днес именно тази най-характерна черта в руската политическа действителност ерозира. За Путин става все по-трудно да се отъждествява с успехите на управлението и да се разграничи от провалите му. Нещо повече - много от нещата, възприемани до неотдавна като негови постижения, почват да добиват негатвни характеристики. Така например широко програмираната стабилност все повече девалвира до една скучна монотонност, която създава усещането за тъпчене на място. Просто за мнозина руснаци скалата на потребностите надхвърли нивата, които могат да бъдат задоволявани посредством властови решения.</p> <p>Отпушването на информационните потоци в страната чрез новите социални мрежи, постави управлението в почти обсадно положение. Ако то преди можеше да се прави, че в страната не съществуват тежки социални и национални недъзи, то днес Путин трябва не просто да се оправдава, но и да чертае начини за тяхното лекуване. И тук той губи битката с опонентите си.</p> <p>Защото независимо дали става въпрос за престъпност, корупция, междуетническо напрежение, бюрократични бариери, същината на проблема се корени в свръхцентрализацията на властта. А съществуващата система на управление се оказа, че меко казано, не е в крак с новите обществени настроения. Хората трайно префокусираха вниманието си от макрополитиката към своята микросреда и стават все по-склонни да изискват отговорност от ниските и средните властови равнища. Сблъсъкът на това ниво неименуемо ще подкопава устоите не режима като цяло. Путин разбира, че всеки един пробив в системата ще има потенциал да се превърне или в политически, или в сепаратистки плацдарм срещу центъра. Кметските избори в Ярославъл бяха първият успешен протестен вот, който събра в общ фронт срещу &bdquo;партията на лъжците и мошениците&rdquo; демократи, комунисти и националисти. В Астрахан фалшифицирането на местните избори доведе до ярко противопоставяне между властта и местната общественост.</p> <p>Наистина натискът на &bdquo;улицата&rdquo; намаля в сравнение с декемврийските прояви, но много по- опасно за властта е нейното преливане в самия електорален процес. Затова именно в навечерието на президентските избори бе размахано плашилото за последиците от гражданския протест. Терминът &bdquo;оранжева революция&rdquo; явно се е превърнал в истински кошмар за властта. Путин и обкръжението му са наясно, че системата им ще колабира, ако бъде затворен кръга &bdquo;загуба на медиен монопол-нарастващо недоволство-масови граждански протести-протестен вот.</p> <p>Отключи ли се веднъж този процес, неговата мощ едва ли може да бъде възпряна.</p> <p>Засега властта успя най-малко да канализира проявите на опозицията и дори донякъде да ги впише в съществуващия обществено-политически пейзаж.</p> <p>Затова спомогнаха два фактора.</p> <p>Първият бе, че силата, която генерира общественото недоволство, а именно фалшифицирането на парламентарните избори, представляваше един акт, който с течение на времето отшумяваше чисто като емоция.</p> <p>Вторият бе копирането на опозиционните прояви посредством контрамитинги. Така несистемната опозиция бе лишена от уникалността на своите прояви и влезе в руслото на баналното. Митингите ѝ като послания и поведение се повтаряха, което доведе до намаляване на техния резонанс.</p> <p>Може да се каже, че двете противоборстващи сили в Русия си размениха по една победа. Силите на статуквото успяха да локализират гражданските протести като мащаб и влияние, а носителите на промяната смъкнаха от режима съкралната му маска и поставиха на нейно място табелата на реакционността. Засега бие на очи повече първата победа, но с течение на времето все повече ще се разкрива същността на втората. Оттук насетне, Путин ще може да се опира на сили, взаимодействието с които е крайно опасно. Става въпрос за руския национализъм.</p> <p>След като патернализмът му бе осмян и отхвърлен, Путин се стреми все по- ярко да се очертае като традиционалист. Опитва се да дефинира кръг от исторически и геополитически ценности, чийто пазител обещава да бъде и около чието съхраняване да бъде консолидирано руското общество. В този си стремеж той вижда начин да маргинализира опонентите си и да изгради твърдо ядро свои привърженици. В чисто тактически план това му донесе успех.</p> <p>Огромен брой руснаци повярваха, че политическата борба в страната им е израз на геополитическо противопоставяне. И приеха сделката на Путин - отказ от стремеж към повече свобода, за сметка на запазването на ясни разграничителни линии с враждебния Запад. Цинизмът на тази оферта се крие във факта, че руската идентичност ще се заключава в наличието на безпределна власт на правителството, безправие за гражданите, милитаризъм и агресия.</p> <p>Но всъщност тези четири елемента наистина са били и продължават да бъдат спойката на руската държавност. Офертата на Путин към избирателите в този смисъл е тривиална. На нея ѝ липсва обаче втората част на уравнението - целта, в името на която хората отново трябва да принесат в жертва стремежа си към свобода. Извайваните образи на вътрешни и външни врагове имат този недостатък, че им липсва осезаемост. Нито Западът, нито Китай са струпали милионни армии срещу Русия, нито опозицията е започнала да създава партизански отряди.</p> <p>Това, което остава, е да се търси еквивалент на идеята на Третия Рим от ерата на царизма или преследването на една обществена утопия в периода на комунизма. Отново ще се прави опит държавата да се превърне в средство, за постигане на някакви по-висши от нея цели. В мислите на Путин тя трябва да се превърне в бъдещото ядро на една евразийска политическа общност, която да има потенциала на глобална свръхсила. Стремежът към този нов Съветски съюз трябва да обективира потребността от наличието на силно редуцирана демокрация, мащабна програма за превъоражаване и ярко протиопоставяне на свръхсилата Америка. И в крайна сметка - нуждата от Путин и системата му.</p> <p>Но шансовете за постигане на успех са минимални. За своето досегашно властване Путин не успя да превърне страната си в интеграционен център на постсъветското пространство, особенно от политическа гледна точка. Въпреки изваяния му от медиите образ на външнополитически хищник Владимир Путин е по-правилно да бъде определен като дефанзивен империалист. Склонен е да брани ретроградното постсъветското статукво, такова каквото е към момента, отколкото да се реши да използва сила за неговата промяна в своя полза.</p> <p>В случая не става толкова дума, че той се страхува от последиците на едно агресивно поведение, колкото е наясно с невъзможността на Русия да акумулира необходимите политически, дипломатически, икономически и културни ресурси за създаването на здраво евразийско наддържавно образувание.</p> <p>Излиза, че неоимперската риторика на Путин има за цел да прикрие имперската импотентност на Русия. Неговата политика просто се опитва да отложи максимално в бъдещето необходимостта от извършване на един модерен и съвременен прочит за самия смисъл от съществуването на руската държавност. Наистина ли в името на необходимостта да се контролират огромни пространства се налага съществуването на една мощна военно- административна система, която със самото си функциониране да потиска порива към индивидуална свобода на гражданите.</p> <p>Трагедията на Русия е, че силата, която ѝ действа консолидиращо, е същата, която не позволява да се развиват демократичните практики в страната. Става дума за централната власт. Независимо дали тя е отговаряла на обществените потребности или ги е накърнявала, винаги е била безконтролна и неограничена. И независимо дали е била царска или съветска, винаги се е опитвала да вмести изцяло в своите рамки развитието на обикновенния човек.</p> <p>&bdquo;Историческата заслуга&rdquo; на путинския режим е, че заложи на тази обвързаност в името на собствените си амбиции и оцеляване.</p> <p>Затова и днес измъкването от хватките на руския авторитаризъм изглежда като мисия невъзможна. Тя изискава не просто да бъдат премахнати съществуващите властови порядки, но също така и цялостно преформулиране на отношенията власт-общество-индивид и център- региони. Нещо, което дори не фигурира отчетливо в програмата на нито една опозиционна сила. И причината е, че няма достатъчен обществен натиск в подобна посока.</p> <p>Все още голяма част от руснаците изпитват необходимост от усещането за силна власт, която да компенсира личната им безпомощност. Разкъсването на тази трагична взаимнообвързаност крие в себе си огромна опасност за дестабилизация, но е необходима за реалната модернизация на страната. Русия повече не е в състояние да издържа своята социална инфраструктура, опирайки се само на суровинните си богатства.</p> <p>Без да бъде даден простор на личната инициатива, няма да може да бъде запазено дори днешното социално- икономическо ниво в страната. Факт е, че продължаващото се покачване на цените на петрола и газа вече не води до повишаване на БВП.</p> <p>Докато в сетовната история има случаи, когато чрез авторитаризъм се е провеждала модернизация на една страна (кемализмът в Турция или ерата Мейджи в Япония), то в Русия диктатурата е била винаги в услуга на ретроградната и безинациативна част на обществото. На това се дължи нейната устойчивост и дори харизматичност. Но и нейното безсилие. Основната причина за провла на можеството инициативи на Путин и Медведев (нека си припомним, че Путин обеща през 2001г, че ще удвои БВП за 10 години и се провали тотално, Медведев рисуваше някакъв си иновационен образ на икономиката ) е именно невъзможността им да създадът условия за проява на свободната инициатива. От тук насетне за Русия съществуват множество пътища, но със сигурност тези на авторитаризма и развитието не са успоредни.</p> <p>Другото огромно предизвикателство пред Русия е дали е възможно да съществува днешната федерална структура в условията на демокрация. Каквито и обвинения да се сипят по адрес на покойния президент Елцин, той успя да създаде един държавен механизъм, който инегрира в себе си политическите процеси в регионите. И ако съществуваше риск за разпад, той можеше да бъде най- малкото контролиран. Случаят с Чеченя е изключение от правилото.</p> <p>Путин по същество премахна федералният характер на Русия. Той лиши регионите от автономен механизъм за формиране на институциите си и ги превърна в част от властовата си вертикала. Така различните национални републики отново бяха сведени до ролята на обикновенни руски губернии и е повече от наивно да се смята, че този подход е елиминирал стремежите им към еманципация. Просто на тях е оставен единствено нелегалния път за самобитна изява. В Дегестан това е тероризма, а в Татарстан- повсеместната русофобия.</p> <p>При евентуална демократизация не е изключено различните националности да потърсят своето трайно отделяне от Москва, за да не бъдат отново заложници на руските политически игри, т.е. свободите от времето на Елцин вече не са достатъчна цена, която може да им бъде заплатена за участието им във федерацията.</p> <p>Притиснато между социалната и национална проблематика, следващите 6 години на путиновото управление ще бъде близко до политическата агония. За него ще бъде все по-трудно да заплаща цената на своето оцеляване. Ще се търсят всевъзможни начини за отлагане на наложащите реформи, което само ще задълбочава съществуващите проблеми, до момента, в който катастрофата ще бъде неизбежна. Колкото това ще се отнася за Путин, толкова и за самата Русия</p>