Агония за лидера и страната

<p>А на Русия ѝ предстоят поне 6 години Путинова власт. Бъдещият стопанин на Кремъл още не е обявил някаква своя програма, а очакването за запазване на статуквото е повсеместно.</p> <p>По-голямата част от руснаците виждат в това гаранция за бъдещата стабилност, а едно малцинство чувства неистов ужас от задаващата се стагнация и безвремие. Парадоксално, но и двете групи са прави.</p> <p>Стабилността в такава държава като Руската федерация може да бъде постигната единствено за сметка на фрустрацията на обществената активност. Всяко нахлуване на&nbsp; модерното и новото води до такава деградация на традиционните и властови механизми, че буквално взривява държавността. И от гледна точка на съвременните руски интереси е добре начело на страната да стои лидер, готов да се бори с тази историческа обреченост. Путин е, разбира се, най-малко подходящият за тази цел, неговото амплоа е да прикрива, кога нагло, кога брутално, слабостите на страната си. Нещо повече, видяхме, че той е готов да се възползва от тях.</p> <p>И фактът, че не последва значима обществена реакция спрямо разиграния фарс на смяната на местата в тандема, е може би най-важният продукт на Путиновата власт. Тя не положи никакви усилия да разчупи хоризонта на политическите надежди на хората, който има строго екзистенциални рамки. Историческа закономерност е, че свободата в Русия идва винаги &bdquo;отгоре&rdquo;. Така е при Александър II, така е при Столипин, така е и при Елцин. Докато стабилността, дори когато е съчетана с икономически растеж, води до историческа безизходица, какъвто е случаят с император Александър III. Путин така и не можа да признае, че тласъкът, който е необходим за модернизирането на страната, означава генериране на свободи за населението. От което пък неизбежно в руските условия ще се генерира непопулярност.</p> <p>Тук се намираше и големият исторически шанс за Медведев и за... Путин. Медведев можеше да изиграе ролята на непопулярния президент, който обаче извършва необходимите реформи в страната. Лишен от политически перспективи, все още действащия президент имаше много по-голям потенциал да заплати необходимата политическа цена в опит да промени бюрократичните механизми в страната. Без да се подобрят условията за проява на частна инициатива, страната е обречена да стои в хватката на ресурсната обреченост и всяка една пенсия и бюджетна заплата да зависи от котировката на петрола.</p> <p>Но е наивно да се мисли, че икономическата модернизация е възможна без политическа такава. Просто хората, които са готови да изявят своята предприемчивост, са същите тези хора, които нямат нужда от&nbsp; Путиновата система. Не просто техният мироглед отхвърля държавния патернализъм, тяхното съществуване е заплашено от днешните политически порядки.</p> <p>Изградената от Владимир Владимирович властова система носи изключителен комфорт не само на &bdquo;върховете&rdquo;, тя се разпростира и до &bdquo;низините&rdquo; и което е наистина трагично, формира в цялата администрация чувство за безнаказаност. При Путин да си на държавна служба означава да имаш един невероятно доходен бизнес. Взривена е сърцевината на пазарната логика, където доходите са правопропорционални на поетите рискове. В Русия е обратното, частната инициатива е единствено разглеждана като хранителна среда за държавните паразити. Само преди месец бе отразен в медиите случай, когато директор на помощно училище бе превърнал поверената му институция в едно наистина &bdquo;свръхпечелившо&rdquo; предприятие и си бе докарал доходи от над 3,5 млн. долара. Не трябва да предизвиква учудване тогава, че почти целият интелектуален потенциал на страната се е устремил или към държавната службица или емигрира.</p> <p>Не по-малко страшна последица от смазването на индивидуалната инициатива е нравственото развращаване на населението. Ако 4 години Русия се е развивала на базата на една скрита договорка между Путин и Медведев, то публичността на властта се ползва за най-обикновена дегизировка, лишена е от всякакъв смисъл, превърната е в собствения си антипод. Странно ли е тогава, че на протест срещу номинацията на Путин за президент в осеммилионна Москва се събраха едва стотина души.</p> <p>Но обратната страна на медала е, че &bdquo;скриването&rdquo; на политиката от хората води до нейната делегитимация, изпразва от съдържание всеки един властови акт. Лидерството и харизмата на Путин омекотяват последиците от това състояние, но не го преодоляват. Казионната партия &bdquo;Единна Русия&rdquo; се срина като имидж въпреки вожда си и липсата на реална конкуренция. Създаденият на нейно място &bdquo;Народен фронт&rdquo; ще последва съдбата ѝ, защото също ще прекоси разлома между власт и общество. Два фрагмента, които в Русия са научени да живеят отделно и не изпитват потребност един към друг. Дори се ненавиждат. Единствената им допирна точка ще бъде новият-стар президент.</p> <p>Въпросът е доколко и докога той ще бъде в състояние да прикрива властовите си решения като преследване на определени публични интереси. До момента успяваше да убеди обществото, че войните в Чечения и срещу Грузия, милитаризацията и кагебизацията на страната, дистанцирането от Запада и твърдият подход в постсъветското пространство са все неща, целящи запазване статуса на Русия като велика сила. Всъщност това последното представлява рамката на Путиновия мироглед и амбиции, а затвореното вътре пространство е полето на неговото властване. Путин е съвършеното олицетворение на руското имперско начало, но трагедията на страната се състои в това, че тя трябва да скъса с имперските си корени. Не може до безкрайност в съвременния свят фрапантното&nbsp; унижаване на хората да се компенсира със създаването на нови образци въоръжение, победоносни малки войни, домакинство на световни спортни събития, развлекателни телевизионни програми и изящни PR идеи.</p> <p>Самият Путин неизбежно усеща изхабяването на стария инструментариум, с помощта на който управляваше досега. В продължение на почти 2 години личният му рейтинг, макар и слабо, перманентно намалява.Той ще бъде принуден или да усъвършенства сегашните си похвати или да изнамери нови начини за запазване на популярността си. Първият път засега изглежда без изход. Дори и най-оптимистичните перспективи за руската икономика вещаят слаб икономически растеж в следващите 3&ndash;4 години, а наскоро изхвърленият от правителството министър на финансите Кудрин заяви в прав текст, че дори и при запазване на сегашните цени на петрола бюджетите след 2014 г. ще бъдат дефицитни. За режима това означава, че все по-трудно ще плаща социалната си &bdquo;застраховка&rdquo;. А той е изключително уязвим именно по социална линия. Путин дава винаги на заден ход, когато е изправен пред значително народно недоволство. Той отмени проектите си да се монетаризират социалните привилегии на пенсионерите и ветераните и беше принуден да реагира на пожар, когато работниците от голямо циментово предприятие обявиха граждански протести.</p> <p>Така че борбата за собственото оцеляване ще принуди Путин да запази част от реформаторските наченки при Медведев. Проблемът е, че това, което можеше да изглежда като начало при сегашния президент, ще бъде край при новия. Изваждането на министрите от бордовете на гигантските държавни компании едва ли ще прерасне в тяхното приватизиране и поставяне на пазарни релси. Абсурд е да се мисли за изграждане на независими институции и налагането на граждански контрол върху тях. 12 години режимът вършеше точно обратното, стремеше се да не остави зони на влияние, които са извън неговия контрол. Едва ли очаква някой, че изведнъж Путин ще започне да демонтира собствената си система, че ще се превърне в нейния убиец.</p> <p>Известното затопляне на отношенията със Запада ще бъде използвано единствено да задоволява личната суетност на Путин, докато вниманието на последния ще бъде насочено към любимото му постсъветско пространство. Свирепият подход към съюзниците Янукович и Лукашенко идва да покаже, че Русия много по-агресивно ще налага създаването на интеграционни механизми с бившите братски републики. И ако Путин се чувства донякъде изчерпан във вътрешен план, амбициите му да възстанови поне отчасти бившия СССР изглеждат цел, на която си заслужава да посвети едни 12 години.</p> <p>Всъщност Русия се плъзга по спиралата, която отведе Съветския съюз в гроба. Тя вече започна процес на милитаризация, опитва се да провежда хегемонистична политика спрямо т.нар. близка чужбина, заема открито враждебни позиции спрямо Европа и САЩ, като продължава да разглежда последните за свой основен враг. Какво ще последва от всичко това, не е ясно, но конфронтацията ще позволи най-малкото на режима да рекламира своята полезност като гарант срещу външния враг. Последната опора на всеки авторитаризъм, преди да се срине.</p>