- 10 Sep 2020
- 43
- 3
Как се мисли комунизмът 20 години по-късно, има ли бели полета в изследванията, какви са размерите на соцносталгията - отговори на тези въпрос се опитаха да намерят участниците в кръгла маса на тема: "Българският комунизъм - "живот след смъртта", две десетилетия по-късно". По-долу публикуваме част от изказванията, направени по време на проведената вчера и организирана от Българския хелзинкски комитет кръгла маса, в която взеха участие историци, изследователи и правозащитници.
<p> </p>
<p> </p>
<p><span style="font-size: large;"><strong>За близкото минало и за неговите рефлексии в настоящето</strong></span></p>
<p><strong>Михаил Груев<br /></strong></p>
<p><strong></strong>Когато на 10 ноември 1989 г. Тодор Живков беше свален от власт, това все още не означаваше, че е сложен край на системата, в името на която той бе управлявал в продължение на 35 години. Даже напротив. Както авторите на вътрешния преврат срещу него, така и голяма част от дисидентстващите интелигенти вярваха, че с това се открива перспектива за нейното реформиране и в крайна сметка оцеляване. Всяка една от тези групи имаше своите основания за подобни заключения. Кръгът около Младенов и Луканов имаше ясна и дори детайлна представа за скритите възможности на режима, за размерите на постепенно реализиралото се негово проникване в дълбочина – до всяка брънка на обществото и до всяко семейство, ако не и до всеки индивид. В този смисъл за него не изглеждаше проблематично прекомпозирането му върху релсите на „перестройка“-та и в служба на новото статукво. Цената се изразяваше в отказ от старите идеологически догми и търсенето на консенсус на съвсем нова основа. И ако политическата икономия на марксизма акцентираше върху основното противоречие между труда и капитала, те просто престанаха да робуват на подобни стигми и това беше в основата на техния успех.</p>
<p><img src="/uploads/editor/луканов.jpg" alt="" /></p>
<p>Мнозинството от дисидентите пък, все още вярваше в неизчерпания модернизационен проект на социализма и продължаваше да вижда в него потенциал, който му вършеше някаква работа на всекидневно ниво. В края на краищата повечето от съставящите го интелектуалци бяха добили статуса на такива именно благодарение на системата. Противопоставянето им впоследствие им осигуряваше запазване на публичната роля при междувременно променилите се обстоятелства. Скоро обаче се оказа, че запазването на тази конструкция, макар и в по-хлабав вариант, не е възможно. Налагаше се усложняване на схемата, влизането в нови роли и бавно, но сигурно ориентиране към трансформация в раннокапиталистически и протопазарен дух. Накратко казано – на вратата беше преходът. Разбира се, така очертаната картина нарочно е огрубена. Пълното и безрезервно приемане на конспиративната теория за прехода би освободило всеки от нас от личната отговорност за случилото се, би свалило и моралния ангажимент към обществото и би ни превърнало изцяло в обект на политическото. И най-важното – не било съвсем вярно, тъй като в цялата плетеница от събития и личности имаше и толкова много случайни и непредвидени фактори, че тяхното цялостно контролиране не би било възможно. Същевременно обаче не можем да оспорим, че начинът, по който беше извършен българският преход, подхрани в значителна степен конспиративната версия. Донякъде тя се оказа и вярна.</p>
<p>Мнозинството от българите така и не разбраха защо стана всичко това, кое наложи стартирането му и как беше конструирано новото настояще. Комунизмът си беше тръгнал по начина, по който беше дошъл – по силата на външни и независещи от обикновения човек фактори и обстоятелства, неочаквано и непредвидено, оставяйки наоколо си празнина и въпросителни. Той не беше напуснал в резултат на вътрешната еволюция на българското общество, не беше осмислен от него като излишен, а още по-малко – като зло. Е, след като беше толкова охулен и оплют в международен план – камък му бе хвърлен и тук, само че на думи. На практика той остана да тържествува в „новата класа“, в манталитета, в целия трансформационен процес, който така релативизира ценностите, че на неговия фон времето на Живков започна да изглежда дори симпатично. Поне за някои. Така българското общество не успя (а изглежда и не искаше) да се справи с близкото си минало, за да заживее безконфликтно с него в своето настояще.</p>
<p><img src="/uploads/editor/соц.jpg" alt="" width="290" height="212" /></p>
<p>И след като проблемът не беше решен от променената политическа констелация, обслужващите я медии, образователната система и културната памет, остана надеждата, че развръзката ще дойде по силата на неумолимата логика на биологията. Или че подобно на опита на немското общество след войната новото поколение, което не е преживяло националсоциализма, ще поиска да узнае от своите родители какво всъщност се е случило и защо е било възможно то да се случи. И през погледа на порастналите си деца по-възрастната генерация ще постигне онази рефлексия и дистанция от миналото, която й е липсвала до този момент. Всеки обаче, който има достъп до съвременната студентска аудитория, ще се съгласи, че това ново поколение, израстнало (а вече и родено) след 1989 г. не изпитва потребност от споменатото минало като отправна точка и „общо място на паметта“ с генерациите на своите предшественици. Нещо повече – не само комунистическото наследство, но и въобще преживяният опит на хората в миналото се осмисля като излишен. Това може да бъде квалифицирано и като „невежество“, но и като нужен и наложен от времето и обстоятелствата практицизъм, за който младите хора не могат да бъдат винени. Просто защото знанието за живота преди тяхната поява не е толкова важно за успеха им тук и сега. В настоящето. А за последния извод отново вината е на обществото. С други думи отново се въртим в един и същи омагьосан кръг, в който публичността не се интересува от своето минало, защото счита, че то не е важно за настоящето, а същевременно за всички е ясно, че съвремието ни е пряка функция от близкото минало.</p>
<p>Остава ни да се надяваме на науката, че тя ще бъде тази, която ще просвети обществото, която окончателно ще осветли тъмните петна в епохата на комунизма и ще накара както живелите го, така и по-младите, да се обърнат назад „без гняв и пристрастия“. И която да го осмисли като травматичен опит, който никога повече не бива да се повтаря. Сред всички науки в началото на промените най-важна за възстановката на реалната фактология на това време беше историята. Просто защото тя не се знаеше, а истинската причинно-следствена връзка беше подменена от тезата за „историческата неизбежност“ на тази система и всичко случило се беше осветлявано в този контекст. В този смисъл позитивистичната нагласа на българската историография се оказа полезна – тя подпомогна инвентаризацията на фактите, хронологическата реконструкция на събитията и осветляването на личности, изпаднали при монтажа на официалната марксистко-ленинска версия на случилото се. Така българското общество научи страшните истини за убийствата на хиляди хора без съд и присъда в първите дни и месеци след Деветосептемврийския преврат, за лагерите, за съдебно-политическите разправи с лидерите на опозицията и т. н. и т. н. Дори онези изследователи, които останаха организационно или емоционално свързани с бившата комунистическа партия, трябваше да приемат съществуването на тези факти и волю или неволю да ги превърнат в предмет на своите анализи. За известен период от време дори беше постигнат своеобразен консенсус вътре в средите на историческата колегия, основан на базата на фактологията, не обаче и на нейната интерпретация.</p>
<p>Днес, повече от две десетилетия след края на комунизма, не само че не беше направена следващата крачка – на установяването на общоприемлива оценъчност, почиваща на морално-етичната дистанция от близкото минало и възприемането на европейската демокрация като референтен негов контрапункт, но сме свидетели и на отказ от приемането на някои от признаваните по-рано факти. В общественото пространство постепенно се намести публично говорене и писане, придобиващо чертите на своеобразна ревизионистична вълна. Става дума за т. нар. „нормализиращ дискурс“, проектиращ комунизма просто като поредния период в и иначе не особено демократичната нова българска история. Станахме свидетели на постепенна, но видима реабилитация на самия Тодор Живков и на неговото време, която при управлението на неговите съмишленици от първите години на прехода би била немислима. Нещо повече. През 2011-та година се озовахме пред гротескното, но шумно рекламирано<em> </em>честване на 100-годишнината от рождението му. Разбира се, тази поредица от факти не може да се разглежда откъснато от соцносталгията, присъща впрочем на всички останали източноевропейски общества. Действително появата на този феномен навсякъде се свързва с проектираното в миналото „златно време“, съвпадащо с младостта на хиляди хора, с красивите и незабравими съзидателни периоди в техните лични биографии, с такива вечни човешки ценности и радости, каквито са любовта, семейството, децата и т. н. Безспорно проблемът със соцносталгията следва да се разглежда в неговата неразривна генерационна връзка и с отношението на старостта и зрелостта към младостта. Тези изводи обаче, са част от анамнезата на проблема, а не от неговата профилактика и лечение.</p>
<p><img src="/uploads/editor/тато.jpg" alt="" width="281" height="224" /></p>
<p>Всичко това представлява поредица от сериозни предизвикателства пред демократичната публичност в страната, пред представителите на научната общност, занимаващи се с изследвания на комунизма и свързания с него преход, както и пред ценностното възпитание на младите българи днес и в бъдеще. Изглежда все по-ясно, че направеното до този момент по осветяването на страниците на близкото минало преди те да бъдат окончателно затворени не е достатъчно. Необходимо е неудобните за някого истини, факти и анализи на тази епоха да станат известни не само на малката и затворена общност на професионалните изследователи, но и на българските медии, на различни кръгове от обществото, които се опитват да забравят миналото (си), и на други, които предпочитат да не се обръщат назад. С други думи – налага се да се започне почти отначало.</p>
<p><strong><em>Изказване на д-р Михаил Груев на кръглата маса: "Българският комунизъм – две</em></strong> <strong><em>десетилетия по-късно"</em></strong></p>
<p><strong><em></em>* * *</strong></p>
<p><span style="font-size: large;"><strong>Комунистическият режим и емиграцията*</strong></span></p>
<p><strong>Бойко Киряков</strong><span style="font-size: large;"><strong><br /></strong></span></p>
<p>Фразата „Историята учи, че хората не се учат от историята” не винаги e вярна. Доказват го българските комунисти, които при вземането на властта при „деветосептемврийската революция” не допуснаха грешките на техните учители по време на „октомврийската” такава.</p>
<p>Една от областите, в която бяха изправени октомврийските грешки беше отношението към емиграцията. На първо място – недопускане на напускане, какво да кажем за осигуряване на кораб, с който интелигенцията да се самоизнесе зад граница. Затова една от първите мерки са взети в насока за ограничаване на потенциалната емиграция в посока укрепване на границите. Това е процес труден и продължителен, пък и не винаги ефикасен. Затова непрекъснато в Политбюро се занимават с въпросите за укрепване на граничните войски. И превъоръжаването им, за да се стигне до леки картечници и противопехотни мини.</p>
<p><img src="/uploads/editor/граничар.jpg" alt="" width="301" height="244" /></p>
<p><span><em>Войници граничари на учебни стрелби. Снимка: e-vestnik.bg</em><br /></span></p>
<p>За тези, които предвидливо са останали извън границите на страната се изпращат агенти за довеждането им. Понякога за единични случаи, с доставката ни на посланика ни в Загреб, друг път – за доставка на цели колективи. И в двата случая герой е Лев Главинчев, като във втория случай успява да докара от Будапеща и Виена около 600 българи. А там, докъдето силите и средствата не достигат – използва се кореспондентски път, като с Николай П. Николаев, който с писмо е уведомен че е осъден от Народния съд и да бъде така добър да се добере до България на собствени разноски за да си понесе наказанието.</p>
<p>Затяга се и законовата рамка. Нарасналите случаи на напускане на страната води до новия закон за българското гражданство, приет на 6 март 1948 г., според който на незаконно напусналите и незавърналите се в разрешения срок се отнема българското гражданство и се конфискува цялото им имущество. Явно недостатъчно, две години по-късно това престъпление се наказва с 10 години затвор и глоба от 50 000 лв., а от 1953 г. то вече се таксува като “предателство на Родината”, което се наказва със смърт.</p>
<p>През първите 8 години Държавна сигурност не се занимава системно с емиграцията. Вярно – следи я, даже през 1950 г. се появява обобщаващ доклад за задграничните представителства на българските изгнаници. А перз 1954 г. юбилейно се отчита, изготвяйки справка за 10-годишната дейност на отдела за борба с именниците на родината. Но през това време органите имат други задачи – разгром на опозицията, колективизация търсене, намиране и обезвреждане на врага с червен партиен билет – всичко това така изяло времето на службите, че те не поглеждали системно отвъд Драгоман, Петрич и Свиленград. Докато най-сетне всички вътрешни врагове са били поставени на място и дошъл ред и на външните. И както се оказва, от признание на самият заместник-ръководител на ведомството Георги Кумбилиев през 1952 г., сред многото неизпълнени задачи седи невземането на разработка на изменниците на родината. Следва светкавична реакция, започват да се трупат разработки, коя от коя по-несмислени. И за да не са изненадани – органите развиват превантивна дейност, която може да се онагледи с анотацията на една архивна единица от архива на МВР от 1952 г., озаглавена „Списъци на потенциални емигранти”. Разпределението е налице. С потенциалните ще се занимават вътрешните войски. С кинетичните – граничните такива. А с успелите – агентите зад граница.</p>
<p>Тези агенти са навсякъде. Най-вече във филтровите лагери. Държавносигурни хора се намърдват и в „пунктовете за вербовка” на радиостанциите, излъчващи за България – РСЕ, Радио Горяни, Гласът на Америка. За качеството им можем да съдим от едно донесение да агент в Атина, който, докладвайки за присъствието на един „специалист по религиозния въпрос, говорещ малко гръцки и отлично френски и английски. Той е възрастен, около 60 години. Името не можах да запомня, понеже беше чуждо.”</p>
<p>В дейността са включени и посолствата. Там се изготвят списъци на емигранти, а служители обикалят лагерите за бежанци, опитвайки се да придумат българите да се върнат у дома си. Това си е направо опасно начинание. В един от докладите си разсейващият идеологически заблуди български чиновник пише: „Колата ни беше охранявана от неколцина агенти, които не допуснаха [лагеристите] да се доближат до нея и да извършат повреди.” Това, докато друга идеологически заблудена група напирала „да изкъртят вратите на стаята, в която се намирахме”. Това са мерките по „разложение на емиграцията”. А за тези, които се оказали неразложими и непожелали да се завърнат – попадат в списъци, надлежно снабдени със снимки. За да няма грешка.</p>
<p>Отношението към завърналите се невъзвращенци личи от изготвените списъци на завърналите се в България. Къде за една година, къде – обединени списъци за по няколко (понякога до 5 години), за по-прегледно и да ги подкараш по един списък. Въпреки че е по-логично тези списъци да се намерят в бюрата по труда, жилищните комисии и другаде. А тези, които са отказали да се завърнат – трябва да попаднат в други списъци. Така например през 1951 г. МВР праща до МВнР писмо, в което приложено прилага списък на лица невъзвращенци, „като за всеки един от поотделно ни се даде съответен документ, че е поканен и е отказал да се върне”.</p>
<p>Разширява се и се засилва дейността на ДС към българската емиграция. Но след 60-те години се забелязва общо разхлабване на режима, поне по външните му белези. По това време са закрити много разработки. Това може би има връзка с факта, че Хрушчов нарежда на Семишчастний, новият ръководител на КГБ от 1961 г. да продължи прочистването на архивите, което неминуемо кореспондира със свалянето на делата от отчет в България. Тогава се прави и пробив в отношението към българската емиграция. Това намерение се вижда в едно решение на ПБ от 1961 г. „Относно идейно-политическата пропаганда сред българската емиграция в чужбина”. Вярно, става дума само за дейците на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, но за първи път се признава, че хората на Иван Михайлов извършват българска пропаганда. Започва изпращане на български журналисти сред емиграцията. Между 1965 и 1968 г. в архива на ЦК на БКП са запазени множество документи от обсъждания за изпращане на журналисти на постоянна работа в чужбина за вестници на българската емиграция. Има дълговременни посещения като на Георги Тамбуев в Австралия през 1965 г. Търсят се контакти сред старата българска емиграция. Но и рефлексите на тоталитаризма са живи – например, пишейки за българския свещеник, Тамбуев отбелязва, че „У него се забелязва много силен стремеж да забогатее”. Това умозаключение Тамбуев прави от факта, че извън работата си в черквата, свещеникът отива да работи „в една градинка”. След което бдително и безапелационно отправя съвет – свещеникът да бъде отзован в България.</p>
<p>Краткото размразяване трае късо – до 1968 г. А за Държавна сигурност – още по-рано. Три години преди смазването на Пражката пролет органите установяват, че разведряването и амнистиите не водят до нищо добро. През 1966 г. председателят на КДС внася в БП докладна записка в която споменава, че от 1954 до 1965 г. е имал три амнистии за невъзвръщенци. Това е неправилно. Защото, завръщайки се тук – те на практика правят антисоциалистическа пропаганда – харчат пари от пенсии, немислими за околните, обличат се с дрехи, ненамираеми по нашите магазини, а някои от тях идват с леките си коли „и преднамерено демонстрират всичко това пред обществото”. Затова Политбюро взима решение да не се провеждат мероприятия за връщане на изменници в страната. Както решението за “За пресичане възможностите на капиталистическото разузнаване да провеждат подривна дейност срещу НРБ чрез вражеската емиграция”.</p>
<p><img src="/uploads/editor/Georgi_Markov1978.jpg" alt="" width="321" height="306" /></p>
<p><em>Една от последните снимки на Георги Марков – на гарата в Мюнхен, 1978 г. Сн.: "Изгубената България" – lostbulgaria.com</em></p>
<p>За радост на Държавна сигурност настъпва 1968 г. Тяхната проницателност е доказана и ръцете им са силно развързани. След събитията в Чехословакия, от 70-те години се отбелязва нов ръст в активността срещу емиграцията. Самата емиграция след 1968 г. не е същата. Последните илюзии за комунизма с човешко лице се изпаряват и към противниковия лагер преминават хора като Асен Игнатов, Георги Марков, Димитър Бочев, Владимир Костов. Успоредно с практиката на КГБ, изработила план за внедряване на агенти в руската емигрантска общност и дестабилизиране на дисидентите в чужбина, българската ДС. Подпомагат се „нашите” издания. За „ненашите” се предлага да се състави комисия, която да следи вражеския печат. Сигнална записка от „Групата за борба срещу буржоазната идеология и ревизионизма” на отдела до секретаря на ЦК на БКП В. Коцев, относно антикомунистическата и антибългарската пропагандна дейност на писателя-невъзвръщенец Г. Марков. 8 юни 1972 г. Засилва се агентурната дейност срещу емиграцията независимо, а по-точно поради Хелзингските споразумения, особено третата кошница – свободата на словото. От 1973 г. разузнаването се води по нов устройствен нормативен документ. В документа е записано, че разузнаването „извършва остри агентурно-оперативни мероприятия”, на прост език казано – убийства. Този документ е допълнен от решението на ПБ от 1977 г. относно усъвършенстване работата за ограничаване и обезвреждане на българската емиграция. С две думи работата ще върви в посока на разложение и компрометиране на ангажираната в престъпна дейност българска емиграция и оказване на положително влияние на неучастващата в престъпна дейност такава. Разложение, стигащо до пълно ликвидиране – не напразно през периода на 70-те години в редовете на емиграцията са отчетени най-много политически убийства – изчезналият инж. Съйко Средногорски, убитата Веселина Стойнова, Георги Марков, отвличането и убийството на Борис Арсов, опитите за убийство на Владимир Костов, опитът за отвличане на Димитър Инкьов и мн. др.</p>
<p>И все пак на вражеската емиграция вече е гледана по-спокойно. И това личи в документите на институциите, призвани да провеждат „меката политика” към емиграцията. Така например за отношението към академическото дружество „Д-р Петър Берон”, независимо че стои на антикомунистически позиции, „Славянският комитет е готов да оказва съдействие в определени рамки на неговата дейност.” Показателно е, че в дружеството участват най-активно служителите от българската секция на РСЕ. Все по-активното се включване на Славянския комитет проличава в насоките за дейността му за 1974/1975 г., където, освен разясняване политиката на БКП и други трафарети, в документа се среща и „решително противопоставяне срещу опитите на реакционните сили да използват част от емиграцията за целите на тяхната идеологическа диверсия срещу нашата страна.” Както и „установяване във възможно най-близко време контакти в второто и третото поколение българска емиграция”, правилно отчитайки, че първото поколение е изгубено безвъзвратно. Адресатът – второ-трето поколение се среща на десетина места в текста. Сещат се да използват църквата за неделни училища за изучаване на български – пак насочено към второ и трето емигрантско поколение. Създаване на комисия за работа сред интелигенцията на нашата емиграция, „които биха могли да бъдат полезни за нашата кауза, ако се спечелят на наша страна.</p>
<p>През 1980 г. е изготвена „Дългосрочна програма за работа с българските колонии в несоциалистическите страни за периода 1981–1990 г.” Вътре влиза детайлно политиката към 13 държави – Австрия, Австралия, Англия, Аржентина, Белгия, Италия, Канада, САЩ, Турция, ФРГ, Франция, Швейцария и Швеция. Прави впечатление изброяването и на „Български антикомунистически организации”, омаловажавани (например твърди се че Българската социалдемократическа партия и Съюзът на българите в Австрия общо членуват около 20 души), но все пак за първи път инакомислещите българи са обект на официална и цивилна доктрина. Да не говорим, че дружеството Д-р Петър Берон във ФРГ не е поставено сред антикомунистическите, въпреки че е споменато че по насока е антикомунистическо, но в изданията му липсват груби антибългарски нападки.</p>
<p>Към „меките мерки” към емиграцията трябва да се причисли и контактите чрез Българската православна църква. Дори и структурно, от княз Борис І насам, по линия на цезаропапизма, църквата е подчинена на държавата. Опити за влияние на емиграцията от страна на изпратените от тук свещеници и чрез контактите с емигрантските ни черкви (особено в Америка и в Австралия) много точно в книгата на Момчил Методиев е онасловена: „Неефикасна, деструктивна и късогледа политика”.</p>
<p>Така приближаваме до последното размразяване, дадено с решевието на Политбюро от 1978 г. за тържествено ознаменуване на 1300-годишнината на българската държава. Предвидено е да бъде установена връзка с български интелектуалци-емигранти. Тогава се стоплят и отношенията към Петър Увалиев, кооптират д-р Симеон Симов и др. На 29 май 1981 г. има решение на Секретариата на ЦК на БКП „За работа с българската емиграция в чужбина”. Учредява Държавна комисия за работата с българската колония в несоциалистическите страни, промени в името и усъвършенстване на структурата на Славянския комитет и МВнР „да вземе допълнителни мерки за подготовка на висококвалифицирани кадри за работа с българската емиграция в несоциалистическите страни и за подобряване дейността на всички органи от своята система, които работят в тази област.” 37 години след победата започва подготовка на висококвалифицирани кадри.<strong><em> </em></strong>Ясни са целите и задачите на Държавната комисия, но защо все пак имам плахо възражение, не можейки да си обясня защо в нея, наред с културните институции, участва и представител на Министерство на отбраната. Може би затова тази политика трае толкова кратко. Икономическия крах на държавата, авантюрата Възродителен процес. Промяната се открива и в лексиката на цивилните институции. В плана на КБЧ за 1984 г. се срещат фрази като „ядрена заплаха за световния мир”, „засилване на вражеската пропаганда както с национален, така и със социалистически прицел” и други, позабравени през предходните кратки години. За лексиката на органите няма да говорим. Тя е непроменима. Но в през втората половина на 80-те години държавна сигурност освен репресиите вътре и извън границите има и друга задача – изнасяне на капиталите и подготовка за посрещането на контролираната от Партията пазарна икономика.</p>
<p>Успешна ли беше политиката на държавата срещу българската емиграция? Ако използваме фразата на социолозите – по-скоро да. Поне в психологичен план. Параноята, която тресе българските изгнаници, виждащи агенти дори в декоративните рибки в аквариума, парализира дейността им. Въпреки че параноя не е най-точната дума.</p>
<p>Според мен държавата успя и в изкривяване представата, дори подсъзнателната представа на хората в България към т.нар. вражеска емиграция. За това до каква степен пропагандата влиза под черепа дори на мислещи хора говори следния случай: В първите месеци на 1989 г. се забелязват първите симптоми на разделение в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Различия в тактиката – масовизиране или оставане в тесен кръг – нещо като дискусионен, елитарен кръг, в отношението към Независимото дружество за защита на правата на човека, които Николай Василев нарича “фашистка организация”. Затова в средата на март не е разпространена декларация в защита на дружеството – против са Николай Василев и Невена Стефанова. По същите съображения мнозинството от ръководството на Клуба отхвърлят предложението за съвместни действия, направени от Едуард Генов, Петър Бояджиев и други емигранти, свързани със задгранични политически организации.</p>
<p><em><strong>Изказване на Бойко Киряков на кръглата маса: "Българският комунизъм – две десетилетия по-късно"</strong></em></p>
<p><em><strong>* Заглавието е на ГЛАСОВЕ.<br /></strong></em></p>
