"Разбирате защо никога не съм стъпвал в САЩ. И защо никога няма да отида. Културно е невъзможно. Ние не сме американци! Не знам как да го кажа. Без да бъда обвинен, че съм за Националния фронт или националист. Не: ние сме европейци и американският метод не е добър за нас. Внесохме храната им, маратонките, а сега и нравите им. Мисля, че наистина трябва да се посмеем над това и да си върнем френската ирония, която също ни характеризира като европейци!". Интервю с носителя на “Оскар” Жан Дюжарден за неговия герой във филма “OSS 117, alerte rouge en Afrique noire” (“OSS 117, червена тревога в черна Африка”), който излезе миналата седмица, движението MeToo, расизма и Америка.
Жан Дюжарден: Как така прихванахме това чуждо пуританство? Ние не сме американци!

 

Предизвикателство номер 1. Да се върне на власт след отстраняването си. Предизвикателство номер 2. Да оцелее в епоха, която вече не го иска и която насърчава по-младите, по-готините, по-модерните хора. Ето с какво се сблъска Жад Дюжарден това лято. По-точно не той самият, а неговите герои. В предизвикателство номер 1 той е бивш президент на Франция, който прави странни движения с раменете, когато говори, дори пред съпругата си певица. Никола Саркози? Да, или почти. Това е ролята, която Жан Дюжарден играе в “Президенти”, на Ан Фонтен, излязъл на 30 юни. История за бивш президент, който заминава за Корез, за да убеди друг бивш президент, Франсоа Оланд или почти, в ролята Грегори Гадбоа, да се съюзи с него, за да победят Еманюел Макрон. В предизвикателство номер 2 той е таен агент, изпратен на черния континент, който познава само от комикса “Тентен в Конго”, за да помогне на диктатор, когото Франция много харесва. Филмът “OSS 117” на Никола Бедос, “Червена тревога в черна Африка”, който излезе по кината във Франция на 4 август. Интервю с Жан Дюжарден публикува “Поан”.

 

 

- Как се чувствате в кожата на бивш президент?

 

- А! Но това не е точно той… Взехме донякъде от него, но се забавлявахме! Това обаче не е точно президент, по-скоро е на етапа на детето, което е загубило играчката си, търси си друга и пита другарчето си дали не иска да му помогне да я намери. Между другото, хареса ми тази фабула, възможността да фантазираме за властта, когато вече я няма, да го видим като човек, който не знае какво да прави, пуска прахосмукачката, гали кучето си. Хората, които не са гледали филма, казват първоначално: но той няма нищо общо със Саркози, няма ръста на Саркози! Ами не, защото това не е биография на Саркози. Но бившият президент има жена, която пее, и ще разпознаете неговите мимики, интонация…

 

- Наричат ги пожизнено “президент”…

 

- Това не е случайно: те излъчват президентството. Ако кукленото телевизионно шоу Les Guignols все още съществуваше, Саркози щеше да бъде още по-силен. Можеха да го превърнат в марионетка, която манипулира другите марионетки. С цялото влияние, което все още има, щяхме да се забавляваме много с него!

 

- Срещнахте ли с тях преди снимките? Саркози трябва да е бил поласкан. Не е зле да го изиграе Дюжарден…

 

- Не ми каза… И да бъдеш изигран от Гадбоа също не е лошо. В Гадбоа има нещо от Габен. Четейки сценария, си представих дуета  Габен - Дьо Фюнес. Току-що бях играл с него в “Аз обвинявам”, а той никога не беше участвал в комедия и исках да споделя това с него. Той има огромен заряд. Донякъде като Депардийо, с много спокоен глас и опасни пристъпи на гняв, които ме плашеха. И понеже ме плашеха, ме разсмиваха. Мисля, че до две години киното няма да може без Гадбоа. Но да, за да се върна към “бившите”, срещнах се и с двамата. Оланд и Саркози. Има чар и у двамата. Две животни, които действат чрез съблазняване. И с нещо напомнят за търговски пътници.

 

- Значи има много общи мерти между един актьор и един политик…

 

- О, да! С останалата част от света също. Погледнете социалните мрежи: не само всички имат желание да се харесат, но и всички се представят като на сцена.

 

- Интересува ли ви истинската политика?

 

- Не предизвиква големи емоции в мен… Но тук имаше нещо друго, което трябваше да се изиграе. Като в лаборатория: вземате малка мишка и морско свинче, поставяте ги заедно и гледате какво ще стане. Във филма пренесохме един парижанин от 16-ти район в Корез, което е забавно. Особено, когато това е Корез, в който снимахме, в разгара на карантината. Имаше малко снимки в свободна зона… И много “щуротии”… Всичко, което търся. Дали това е рискован сюжет? Със сигурност.

 

- Но не търсите ли това всеки път? Повехнал сърфист, който очаква вълната в Ница, актьор от нямото кино в чернобял филм през 2011 г., чудак, който говори на якето си, като в «Le Daim»… Филм, за който казахте: “Априори това е забранен филм за един актьор”. Не са ли константа при вас рискованите сюжети?

 

- Рисковано начинание, да, но в крайна сметка не падаш от третия етаж! И после, дали това е рисковано начинание? Брис от Ница беше нещо като Дон Кихот. Герой в очакване, извънредно мечтателен, романтичен, който живее в затворен кръг, в щуротията, в самотата си. Ако приема, то е защото неизбежно разказвам нещо за себе си…

 

- Споменахте “Аз обвинявам” на Полански. Как реагирахте на полемиката около наградите “Сезар”?

 

- Това беше “повръщня”. Каквато можем да направим във Франция… както сме способни никога да не се обичаме. Вече няма никакво място за нюанса, и тъй като няма място за нюанса, няма да участвам в тази играя. Знам какво трябва да направя. Темата ме интересува, да, смятам, че е важно да го направя, останах честен във филма и, да, бяхме прави да го направим… После казват: “Социалните мрежи казаха…”. Не знам кой е социалните мрежи. Колко души… Не мога да определя броя им. Сложете ме на един стадион и аз ще знам какво означава това: окей, има 80 хил. злобни хора. Не можем да спрем дотук, дори не можем да се тревожим за това. Аз не се тревожа, защото виждам огромна самота зад тези клавиши. Виждам огромна язвителност, огорчение.

 

- В крайна сметка, не са само анонимните зад клавишите… Хората, които напуснаха залата на Сезарите, са известни. Освен това не за първи път се сблъсквате с т. нар. “феминистки” оплаквания. Имаше такива и срещу афиша на филма ви “Неверните” с Жил Льолуш…

 

- Спомням си, да. Беше по време на раздаването на Оскарите и една френска журналистка ми зададе въпроса: “Какво мислите за полемиката във Франция за афиша на “Неверните!”. Казах си: “Бре! Добре дошъл във Франция”. Не отговорих, казах “следващият въпрос”, защото ако бях отговорил, това щеше да прецака “Артистът”. Като снаряд… “Какво каза Дюжарден?”. С американската преса щеше да е свършено. Още повече, че американската индустрия е готова на всичко, за да продаде един филм, вижте афиша на филма за Лари Флинт. Но ние? Какво ни накара да прихванем това чужда пуританство? Всъщност всичко лошо от САЩ. И дори движението #MeToo, което е много важно, защото наистина трябваше да кажем, че отношенията между мъжете и жените трябва да се развиват, че вече 3000 г. чакаме това, следователно еволюция: дори това движение “приехме” зле. С много нервност, вместо просто да подредим нещата.

 

 

 

- Но може ли просто да се подредят? Днес Академията на Оскарите налага на режисьорите етнически критерии, критерии за джендър или сексуалност, за да могат филмите им да се състезават за “Оскар” за най-добър филм…

 

- Разбирате защо никога не съм стъпвал в САЩ. И защо никога няма да отида.  Културно е невъзможно. Ние не сме американци! Не знам как да го кажа. Без да бъда обвинен, че съм за Националния фронт или националист. Не: ние сме европейци и американският метод не е добър за нас. Внесохме храната им, маратонките, а сега и нравите им. Мисля, че наистина трябва да се посмеем над това и да си върнем френската ирония, която също ни характеризира като европейци!

 

- Ирония, която доста силно присъства в следващия “OSS 117”, където сте в светлината на прожекторите. 80-те години на ХХ век, свободните нрави, цигарите по време на работа, сексистките шеги - които са преувеличени, осмени с много хумор. Това филм срещу “будните” (woke) ли е? Пълна, осъзната противоположност на епохата?

 

- Напълно. И нямаше никакъв проблем да го направим, тъй като пътят вече беше проправен от първите два филма OSS. Въпреки че се случиха някои малки неща през последните десет години! Във версията на Никола Бедос сме отвъд втория план, в третия сме! Например, когато днешните зрители, в разгара на движението Black Lives Matter, видят моя герой да отваря комикса “Тентен в Конго” в самолета на път за Африка, защото са му казали да се осведоми за страната, където отива на мисия, това ще ги накара да се замислят. Расизмът е издълбан в целия филм, но ние се подиграваме на расизма, на миризмата на гранясало, която понякога се усеща във Франция. И как му се подиграваме? Показвайки расистите, които осъзнават своя расизъм, които прекаляват с него и стават нелепи. Както когато OSS взема куфарите от ръцете на африканския служител и му казва: “Това не е ваша работа: какви са тези предразсъдъци?”. Когато проверява касата, непрекъснато се извинява, и казва, облечен в африканска дреха, на пазара: “Вижте, не съм расист, нося вашите роби…”. Затова намирам този филм за много спокоен по тези въпроси, защото заедно със зрителите приема, че героят, който надява перлите и клишетата, е идиот. Защото човек, който запалва светлината, за да накара кокошките да кудкудякат, е идиот.

 

 

 

- Страхувате ли се от нещо?

 

- Страхувам се като човек, като баща, но в киното нямам много страхове. Боря се най-вече срещу скуката, а киното може да бъде много, много, много скучно. След като изиграх 4000 скеча в “Тя и той” (Un gars, une fille), шеги за двойката, за банята, за приятелите, за тъщата, съм сигурен, че не искам да се връщам към този тип филми. Нито във филми, пълни с размишления за четиридесет-петдесетгодишните. Не. Наистина би ме отегчило и ще си проличи. Така че имам нужда от големи истории, като “Аз обвинявам”, големи герои, като съдия Мишел в La French, големи сюжети, като това, което снимам в момента, Novembre (Ноември), за атентатите в “Батаклан”, с много силен емоционален заряд, съзвучен с тежката съвременност. Това ми отнема много енергия, но ми харесва. И имам желание да се насоча към хора с визия, почерк, стил.

 

- Има нещо общо между “OSS 117” и “Президенти”: всеки път става дума за човек, за който всички казват, че е приключил и който се опитва да остане в играта. Трудно ли е да продължиш?

 

- Не мисля за това. Имам чувството, че има неща, които трябва да направя, и ми позволяват да направя. Хората разбраха, че не се ангажирам лесно и правя избор. Имам много съкровена връзка с тази професия и тя минава през мен самия. Трябва да направлявам нещата и ги направлявам.

 

- Тоест?

- Опитвам се да приключа с “ученическия си мързел”. Фактът, в младостта си имах чувството, че не съм на висота, че не се харесвах. Киното ми подейства добре. А успехът е чудо. Бонус. Докато мога и ме оставят да продължа пътя си, не се тревожа дали това ще продължи или не. Просто знам, че след година ще стана на 50, неизбежно ще трябва да реорганизирам избора, героите си.

 

- Какво ще се промени?

 

- Нямам кариерата на Пиер Нини, например, който вече е един млад старец. Или на Франсоа Сивил, на Бенжамен Лаверн, които според мен са страхотни. Всички те дойдоха от театъра, дори от “Комеди Франсез”. Какъв развъдник на таланти! Казвам ви това, защото усещам малка липса. Когато ги погледна, те вече имат багажа на 60-годишен актьор. При мен има недостиг, дупки, които не знам как да запълня и се опитвам да правя усилия. Не искам да бъда първият в класа, но вече не искам да бъда мързеливият ученик. Искам да участвам и да си кажа: “Виж ти, не е зле”. Искам да мога да се обърна и да си кажа: “Не знам как този млад 24-годишен тип е имал дързостта да отиде в един бар до Бастилията и да пита дали може да играе в залата долу”.

 

- Дързостта на скаутите? Научихме, че сте били скаут.

 

- И знаете ли какво? Това продължава. Все още обикалям с моите другари скаути. Всяка година. Обиколихме долината Мервей, Ла Кот д’Аржан…

 

- А какво беше скаутското ви име?

 

- А! Нямах скаутско име! Не бях коварна костенурка, нито хитра жаба. Бях скаут на Франция, не скаут на Европа. Имахме само джинси, риза и беше смесено. Имахме длъжности. Аз отговарях за нощните дежурства. Първите ми скечове, първите пъти, в които се правех на глупак, бяха пред скаутите. Бях на 14 г., забавлявах се и откривах способността да разсмивам. А нощните дежурства бяха смесени, както ви казах, така че откривах колко е готино да разсмивам момичетата. Това ми позволи да съществувам. Принадлежиш към група и ти казват: ето това ще правим през уикенда, това е нашият план…

 

- Като на снимки!

 

- Да, именно, донякъде като на снимки, където всеки знае какво трябва да прави. Жалко, че винаги има една леко глуповата представа за скаутите. Скаутите са добри момчета. Приятелите от детството ми са честни, яки момчета. Като в армията. Между другото, имам приятели и от армията.

 

- Неотдавна разказахте за подигравките, които сте понасяли в детството си…

 

- Да, това не продължи през цялото ми учение в училище. Но попаднах на една луда, смахната, която беше решила, че аз съм нейният обект на подигравки.

 

- Какъв беше малкият Дюжарден?

 

- Много сладък, много мил, много скромен. Бях мечтател, само рисувах. Рисувах свои малки истории, преди всичко не исках да ме безпокоят, бягах от реалността, гледах през прозореца, виждах момчетата по строежите и си казвах: “Това е, ще работя, ще го направя по-късно”. Направих “маневра” след матурата. Пред мен не стоеше въпросът дали да отида във факултет, не исках повече да ме учат на каквото и да било. Дори в театъра не исках да ме учат да играя. Не исках да ми казват: “Страхът е такъв, желанието е такова…”. Маневрата все още е тук. Аз съм работяга. За мен снимачната площадка не е нищо повече от работилница. Френското кино е занаятчийство, добавяме, премахваме, викаме, преправяме. Обожавам това.

 

- С кого имате желание да снимате сега?

 

- Бих искал да отида в Италия да снимам с италиански актьори. Искам да живея в «grande bellezza»! В 3 часа сутринта по улиците на Рим, излизайки от хотел “Дингилтера”. Поговорих със Сорентино в лични съобщения, той знае, че искам да снимам с него. Но по принцип съм отворен към химията: получаваш сценарий и той или те грабва, или не те грабва. Никак не обичам силовите, нарцистични отношения. Ако имаш чувството, че Дюжарден ще обсеби филма ти, веднага забравяш за него. Ако ли не, ще се получи много добре, аз съм добър другар. И ако предлагам неща, то е просто от ентусиазъм и изобщо не е вземане на властта. С две думи, уреждам всичко това наведнъж. Казвам всичко и или ме вземат, или ме оставят. Режисьорите често си представят, че ще заемем мястото им. Някои актьори го правят, но аз нямам такова желание. И никога няма да додявам на един режисьор за начина му на снимане.

 

- Но не е ли интересно с извратен режисьор, който ви отвежда далеч от зоната ви на комфорт?

 

- Но всички режисьори са извратени! Мисля, че това дори трябва да бъде записано в речника: “Режисьор: извратен”. Това не означава, че е негативно. Бертран Блие например има много интересни, продуктивни неврози. И иска от актьорите си да го придружат в неговите неврози. “Ела да го схрускаш с мен”. Да дадеш на един актьор ролята на рака на друг все пак е страшен делириум! Но актьорът също е извратен, тъй като приема.

 

- Какво е актьорът за един режисьор! Добър войник, съучастник, любовник? Казвали сте, че с Блие е било: “Ще те глезя, но трябва да ме зарадваш”…

 

- Актьорът е куртизанка. Снимачният период е съблазняването. А съвокуплението идва накрая. Или пък не. Веднага щом режисьорът каже: “Режете!”, гледаш главата му, както куче гледа окото на господаря си. Чудиш се дали му е харесало, какво е почувствал. Някои не казват нищо, милувката им е малко студена. Думата на Ан Фонтен винаги е на място. Понякога справедлива, понякога забавна, понякога хитра, но невероятно безпогрешна.

 

- Труден ли сте за околните, когато приключите снимки? Кога Дюжарден става Жан?

 

- Не. На разположение съм за хората около мен, точно както съм на разположение за режисьора. Обичам да ходя в “Монопри”. Сутрин рано преди всички останали, в 7.30 часа, имам нужда от “Монопри” в живота си. Знаете ли, онзиден прелетях над непреодолимия Париж с хеликоптер за филма “Ноември”. Беше изключително, но обичам да правя пауза, защото това отнема безумна енергия. Трябва да бродя из горите, да потърся малко хлорофил, да поема светлината, истинската. Това ми позволява да нахраня моите зверове, чудовища, герои. А храната я намираш само в живота, иначе имитираш чудовища, а от това няма никаква полза. Докато в живота, ако си починеш малко, ако срещнеш тъпаци на масата по време на вечеря, или попаднеш на неуместни пристъпи на гняв на касата в супермаркета, и ако се вгледаш в тях за малко, тогава ги поглъщаш и няма нищо по-хубаво от тези сцени.

 

- Направили сте някои блокбастъри, “Пазители на наследството”, “Вълкът от Уолстрийт”… Какво промени фактът, че сте се снимали в тях?

 

- Това е световно кино! За един френски актьор е голяма играчка, екзотика. Така както ние сме екзотика за тях. Никога не трябва да смятаме, че ще станем американски актьори. Аз лично никога не съм го допускал. Макар че Тахар Рахим постигна много добър напредък в САЩ, Марион Котияр също. Но не мисля, че можем да бъдем нещо друго в САЩ, освен френски актьор в САЩ. Не мисля, че американците го искат, между другото…

 

- Какво е един френски актьор за американците?

 

- Мирис на цигари и високомерие. Едва ли преувеличавам. Може би важи по-малко за източния бряг. Но на западния бряг съм чувал невероятно малоумни неща. Същите глупости, които могат да се чуят за Африка от някои французи, които бъркат Конго, Камерун. Един и същ език ли имате в Европа? Уверявам ви, че не преувеличавам. И не се увличам. Забавна е малка изневяра на Франция от време на време, да снимам с Клуни беше страхотно. Той е истинско човешко същество.

 

- Все още сте много близък с Белмондо. Какво ви вдъхновява в него?

 

- Родството, което можем да изпитаме, е удоволствието да играем. И една втора степен, която понякога малко липсва в професията. Казвам, че той е последният герой. Бебел направи всичко. Преживя тридесетте славни години, златната епоха на киното, работил е с най-големите режисьори в света, с най-големите автори на диалози. Той е представител на тази златна епоха, за чието завръщане мечтаем.

 

- Какво казвате на децата си за своята кариера? Какво се опитвате да им предадете?

 

- Двете ми момчета, на 20 и 21 години, си задават немалко въпроси в този момент. Казвам им да не си създават илюзии, но също така, че имат правото да сбъркат. Казвам го и на младите актьори, които излизат на снимачната площадка с топка в стомаха. Разказвам им какво направи за мен Андре Вилмс. По време на първия ми филм бях много зле, чувствах се нищожен. Той отвори вратата на гримьорната ми и ми каза: “Жан, прости си”. И това ме освободи. Обещах си, че никога повече няма да преживея това. Всички бъркат на снимачната площадка, това е позволено. Малко любезност успокоява, мотивира трупата. Един актьор може да е добър, само ако другите срещу него са добри. Ужасно е, когато поемаш тревогите на актьора срещу теб.

 

- Какво промени вашият “Оскар”?

 

- Почувствах се страхотно. Но движещата сила в живота ми беше да се боря срещу етиката на изостанал, който ми лепнаха на осем години. А това отнема време все пак. Но реваншът е доста приятен. С късмета и пътя, който имах, малкият “Оскар” на 40-годишна възраст, често казано мога да имам все още някои дребни проблеми с егото, но е достатъчно да погледна назад, за да се успокоя. Няма да го гледам всеки ден, не съм най-добрият актьор на света, знам го, не се увличам, но ето, все пак в живота ми се е случило нещо, което ми позволява да бъда малко по-спокоен сега. Мога да се отпусна. Без да се главозамайвам. Между другото, големите звезди, които можах да срещна, далеч не са се главозамаяли. Дори често е точно обратното при онези, които не са успели да постигнат онова, което са искали, които виждат как приятелите им ги изпреварват по стълбицата и на които вече е останало само огорчението…

 

- Мислите ли за смъртта?

 

- Както казваше Вентура, аз мисля по-скоро за идеята да не живея повече. Казвам си, че трябва да свърша нещата доста бързо, сега. Смятам, че ни е даден кредит от 85 години, който е нищожен: 85 години не са достатъчно. Всъщност са нужни 130 години. Да бъдеш тийнейджър до 30 или 40 г., за да се фокусираш върху себе си и да направиш всички глупости. После да успокоиш топката, да градиш, да се обърнеш към другите.

 

- А Бог?

 

- Имам много вярваща майка католичка и баща пълен атеист. Аз съм плод на това неравновесие. Мисля, че имам духовност, дори и да го отричам. Направих всички тайнства, кръщение, конфирмация и т.н. и може би все още имам малко християнско чувство за вина… Предпочитам да ходя в празни църкви и да долавям нещата в даровете, които ми прави животът. Бог съществува, когато съм в малката си кола MG на възвишението над Рио и играя в OSS.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

Още от категорията

14 коментар/a

Анонимен робот на 12.08.2021 в 18:49
Интересно съчетание на интелигентен човек, добър артист участвуващ в скучни филми. Четейки през ред имам чувството за и така, и вака...
румен геров на 12.08.2021 в 19:33
А не, не участва в скучни филми, участва в много добри даже. Наистина е интелигентен, мислещ човек. Добронамерен съвет: прочети цялото интервю, а не през ред :)
observer на 12.08.2021 в 19:54
Не разбрах, как се е снимал в американски блокбастъри, как е общувал с местните от западното крайбрежие, получавал е Златни глобуси и Оскари (по един) и в същото време никога не бил стъпвал в САЩ. Може би това е тънък френски хумор!
Като гледам положението - Франция не е мала такова тиранично управление в своята история от времето на своите крале. на 12.08.2021 в 20:09
Къде е този френски дух, защо някакъв си Микрон стъпи върху снагата на свободолюбивия френски народ. Микрон не тръгна срещу престъпността в цветните квартали, а в политкоректен изказ започна да преследва неваксинираните французи като евреи по времето на Хитлер. Този dujardin/на градината/ е един възпитан лицемер, който не казва нищо за бърбата на народа си срещу терминаторите -ваксинатори, плюе данайците/американците/, но приема лично техните дарове/Оскарове/.
до Анонимен робот на 12.08.2021 в 22:16
Участва в едни от най-скучните филми? "Артистът" е един от най-нескучните филми, които съм гледал през последните 10-ина години. Е, ако очакваш някакъв физически екшън непрекъснато, гледай Дуейн Джонсън ( Скалата), а не Дюжарден..
OLD на 13.08.2021 в 03:43
Благодаря на г-жа Дачкова за предоставения превод и избор ! ПП Малка но съществена разлика : ".... .н. и може би все още имам малко християнско чувство за вина......".
Eisblock на 13.08.2021 в 11:50
Прекрасен превод, много поучително интервю - особено за закостенели скептици към това изкуство... Едно хубаво нещо на соца (не и единствено ако сравняваме с настоящето) бе, че даваха много френски и италиански филми. САЩисанинте третокласни помии не ни липсваха - но не знаехме и ни доведоха до сегашната ситуация. ... А Франция дали е също обречена?
observer на 13.08.2021 в 15:06
През соца вярно даваха много френски и италиански филми, защото там имаше силни комунистически партии. Но има и друго, тогава Франция и особено Италия имаха голямо кино. По-късно почнаха да дават и американски филми, и всички бяха хубави. Всъщност бяха минали през строга цедка. На боклуците им се насладихме като дойде демокрацията.
ЗА румен геров на 12.08.2021 в 19:33 и до Анонимен робот на 12.08.2021 в 22:16 на 14.08.2021 в 00:46
Ако твърдях, че ВСИЧКИТЕ му филми са скучни, не бих написал, че е добър артист. Имах предвид ОСС и една две други бози, за които не желая да си напрягам паметта. Отлично помня, че съм ги гледал очаквайки поне нещо по-различно от клишета и изтъркан хумор да се случи до края, но не би. Е, в Северна Америка не се и напъват да покажат нещо по-различно по простата причина, че нито има кой да го гледа, нито някой да се напряга да мисли. Но, занапред не ми четете постовете през ред.
killbill на 14.08.2021 в 08:25
Любим актьор. И именно заради OSS 117. Гледах първия филм през зимата на 2007 във Франция - мои приятели французи ми го пуснаха там, направо се спуках от смях. Какво по-добро представяне може да направи един артист от това, да изживееш емоция до край докато го гледаш? Дори и да е смях до сълзи. Благодарности за публикуваното интервю!
Jospin на 18.08.2021 в 11:23
Second degré не се превежда "втора степен", а означава, че едно изречение/теза не трябва да се тълкува буквално, а по-нюансирано, най-често иронично. - Във версията на Никола Бедос сме отвъд втората степен, в трета степен сме!
Madame на 20.08.2021 в 00:02
За Никола Бедос - по-хубав от неговия филм "Madame et Monsieur Adelman" според мен не съществува в съвременното френско кино! Моля ви да го гледате.
Анонимен робот на 21.08.2021 в 22:12
Неолиберализмът е всичко друго, но не и пуританство.
майната от бруклин на 03.09.2021 в 23:11
..а бе мен ако ме питат...чиста проба европейски провинциализъм. и комплексарство..франция е страна от миналото и нейната псевдо-интелигенция все се прави че не разбира как историята ги изтласка на заден план..."...и вкупом ненужни станаха" както се казва в една книга с главно Б нейсе запуши я...все ще се намери нещо за гледане и без тъпички френски филмчета

Напиши коментар