- Автор: Илиана Иванова, Изгубената България
- 10 Sep 2020
- 312
- 0
За някои черти от националния ни характер в статия на Тодор Берберов, известен преводач от немски, публикувана във вестник „Литературен глас“ през март 1934 г.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48731_F5Ap8YGX5zshEPvMcxiWERXXGUL8JU.jpg" /><em>Елегантно облечени мъже и барман на бара в пивница, неизвестно къде, 30-те години на ХХ век</em></p>
<p>Като в сън възлиза у мене смътен спомен. Американ-бар в голям берлински хотел. Блясък, светлина и едни жени, ум да ти зайде. Еднодневният ми приятел, някакъв фалшив барон, но затова пък толкова по-реален милионер, подхвърля сребърни монети, а келнерите разтягат лица в угодничави усмивки. И ето, той захапва една безсрамно дълга „виржиния“, потупва ме снизходително по рамото и, докато зачуденият ми поглед на чужденец се вплита в памучния дим над нас, слушам, как бавно процежда:</p>
<p>„<em>Най-силното оръжие в ръцете на буржоазията спрямо пролетариата ist das Trinkgeld, да, да, приятелю, по вашенски бакшиш, хе, хе!“</em></p>
<p>Смешно изговорената балканска дума ми спомня, че той между другото е доставял топове у нас и на всичките наши съседи. Търговия, няма що.</p>
<p>Той продължава:</p>
<p>„<em>Нищо не държи по-здраво масата в онова тъпо и удобно за нас състояние на покорство и безличие. Един презрително подхвърлен бакшиш струва повече от плесница, защото не причинява болка и е по-ефикасен от сто щика, без да пролее нито капчица кръв… Турция и Русия „пропаднаха“ едва тогава, когато бакшишите престанаха, и равновесието между търсене и предлагане на подкупи се наруши, да, да…“</em></p>
<p>Че има нещо вярно в това, не се съмнявам. Но правилото едва ли важи за нашата бедна държавица, дето бакшишите под най-различна форма играят ролята на първостепенен стопански фактор. <em>Pour se marier il faut être deux („За да се оженят, са нужни двама“ – бел. ред.</em><em>)</em>, а у нас вторият, т.е. ощастливеният с бакшиш ни най-малко не потъва в онова състояние на покорство, ами става по-курназ и по-самонадеян, та дори ще ти намигне фамилиарно.</p>
<p>Същото е и с най-висшата степен на бакшиша – рушветчилъка. Един ми казваше: <em>„Абе, аз треперя и се срамувам, като го подкупвам, пък той, синковецът, като се разпищоли, па плюе на пръстите си и брои ли брои кайметата, </em>– <em>грешка да не станело!“</em></p>
<p>Друг се оплакваше: <em>„Давам му рушвета, давам му и бакшиш онтгоре, а след това, сякаш аз съм му нещо длъжен, вземе та се надуе и ме погледне нахално като снощна годеница: „Хайде сега пък да почерпиш!“</em></p>
<p>Та явно е, че у нас, в България, чудесното противореволюционно средство на бакшишите не би дало резултати и не би могло да замени щикове и приклади. Горе-долу на това мнение е и родната полиция. Пък и представяте ли си, как би изглеждала някоя работническа манифестация, която конни стражари разтурват с галантно подхвърлени петолевки. Вятър! Другите средства са по-изпитани, по-сигурни и главно… по-евтини.</p>
<p>Въпреки удоволствието, с което бих наблюдавал как гордо нашенци приемат като дължим данък какви ли не бакшиши, не мога да забравя онзиденшния геврекчия от площад „Александър“. Доста време бях висял на спирката с писмо в ръка, а за проклетия никакъв трамвай не благоволяваше да пристигне. Пък бързах за другаде. Най-сетне зърнах геврекчията и му подадох писмото с надлежния (ух!) бакшиш и с молба да го пусне в трамвайната кутия.</p>
<p><em>„Мани двулевката!“ </em>се озъби той с тон, който би ме накарал, ако бях по-млад, да го взема за преоблечен принц. И скъта плика под кифлите.</p>
<p>Смятам, че не скоро ще забравя това <em>„Мани двулевката!“. </em>Па ми теква: дали има „геврекчии“ и другаде, да речем в министерствата?... Защото трябва да се издирят – опасни са за съществуващия ред.</p>
<p><strong><em>Тодор Берберов, </em></strong></p>
<p><strong><em>в. „Литературен глас“, март 1934 г.</em></strong></p>
<p> </p>
<p> </p>
