Юрген Хабермас: В тази криза трябва да действаме в изричното познание на нашето незнание

Роден през 1929 г., Юрген Хабермас е смятан за един от най-важните философи на нашето време. Представител на второто поколение на Франкфуртската школа, той току-що публикува в Германия огромна история на философията в два тома (предстои да бъде публикувана във Франция през 2022 г. от издателство “Галимар”). Убеден европеец, автор на “За конституцията на Европа” и на “Бъдещето на човешката природа”, той обяснява защо Европа трябва да помогне на най-задлъжнелите и структурно по-слаби страни-членки, като Италия и Испания, които са особено засегнати от пандемията на Covid-19.

- Какво разкрива според Вас от етическа, философска и политическа гледна точка, тази световна здравна криза?

- От философска гледна точка забелязвам, че пандемията налага днес, едновременно и на всички, рефлексивен порив, който досега беше дело на експертите: трябва да действаме в изричното познание на нашето незнание. Днес всички граждани откриват как техните правителства трябва да вземат решения с ясното съзнание за границите на познанието на вирусолозите, които ги съветват. Сцената, в която се развива потъналото в несигурност политическо действие, рядко е била толкова ярко осветена. Може би това най-малкото необичайно изживяване ще остави следи в общественото съзнание. 

- Но какви са етичните предизвикателства, с които се сблъскваме в тази здравна криза?

- Преди всичко виждам две ситуации, които могат да засегнат неприкосновеността на човешкото достойнство, тази неприкосновеност, която основният германски закон гарантира в своя член 1 и която обяснява в своя член 2: “Всеки има право на живот и физическа цялост”. Първата ситуация е свързана с това, което наричаме “подбор”; втората - с избора на подходящия момент за вдигане на карантината. 

Опасността от пренасищане на отделенията за интензивно лечение в нашите болници - опасност, от която се страхуват нашите страни и която вече се превърна в реалност в Италия - напомня сценарий от медицината по време на катастрофа, която се случва само по време на война. Когато там са приети твърде много пациенти, за да могат да бъдат лекувани, както трябва, лекарят неизбежно е принуден да вземе трагично решение, защото във всички случаи е неморално. Така се ражда изкушението да бъде нарушен принципа за стриктно равенство в лечението, без оглед на социално положение, произход, възраст и т.н., изкушението да се облагодетелстват, например, най-младите за сметка на най-възрастните. И дори ако самите възрастни хора се съгласят на морално възхитителния жест на себеотрицание, кой лекар би могъл да си позволи да “сравни” “стойността” на един човешки живот със “стойността” на друг и така да се превърне в инстанция, която има право над живота и смъртта?

Езикът на “стойността”, заимстван от икономическата сфера, подтиква към определяне на стойността на нещо, което се извършва от перспективата на наблюдателя. Но автономията на една личност не може да се разглежда по този начин: тя може да се разглежда, само възприемайки друга перспектива, заставайки лице в лице с тази личност. В замяна на това, медицинската деонтология показва, че е в съответствие с Конституцията и изпълнява принципа, че не трябва да се “избира” един човешки живот пред друг. Всъщност тя подсказва на лекаря в ситуации, които позволяват само трагични решения, да се ръководи изключително от медицински признаци, които предполагат, че въпросното клинично лечение има големи шансове за успех. 

- А каква е другата ситуация?

- С решението за подходящия момент за прекратяване на карантината, защитата на живота, която се налага не само в морален, но и в юридически план, може да се окаже в конфликт с, да речем, логиката на утилитаристичната сметка. Когато политиците трябва да решават между икономическите или социални щети, от една страна, и смъртните случаи, които могат да бъдат предотвратени, от друга, те трябва да устояват на “утилитаристкото изкушение”: трябва ли да сме готови да рискуваме “пренасищане” на здравната система и следователно по-високи нива на смъртност, за да съживим икономиката и по този начин да смекчим социалното бедствие на икономическата криза? Основните права забраняват на държавните институции да вземат каквото и да било решение, което приема смъртта на физически лица.

- Няма ли риск извънредното положение да се превърне в демократично правило? 

- Естествено ограничаването на голям брой важни права на свобода трябва да остане от порядъка на изключението с ясно определена продължителност. Но това изключение, както се опитах да покажа, само по себе си се налага от приоритетната защита на основното право на живот и физическа цялост. Във Франция и Германия няма никаква причина да се съмняваме в предаността на управляващите към Конституцията. Фактът, че министър-председателят на Унгария Виктор Орбан използва здравната криза, за да сложи окончателно намордник на опозицията, се обяснява с дългогодишната авторитарна еволюция на унгарския режим, на която Европейският съвет и преди всичко европейските християндемократи присъстваха с, да речем, великодушие.

- Защо Европа отхвърля идеята за създаване на “корона фонд”, гарантиран от 27-те, който би позволил колективното поемане на смазващата финансова тежест на кризата?

- Засягате въпрос от непосредствена актуалност, в който е заложено самото съществуване на паричния съюз. Силно задлъжнелите и структурно по-слаби страни-членки, като Италия и Испания, които са особено засегнати от кризата, без да са ни най-малко отговорни за нея, трябва да бъдат подпомогнати от другите държави-членки, ако искаме да спасим еврото и следователно твърдото ядро на ЕС на фона на спекулативния натиск на финансовите пазари. И има малко съмнения, че самото въвеждане на “коронабонове”, също застъпвано от Франция, може да позволи ефективна защита в това отношение. Тези заеми, гарантирани в дългосрочен план от държавите-членки на еврозоната, са единствените, които могат да гарантират на страните от Юга достъп до капиталовите пазари.

Не виждам друго алтернативно решение на това предложение за дълготрайна подкрепа. Във всеки случай маневрите на германския финансов министър за предотвратяването му  - с които френският му колега в никакъв случай не бива да се съгласява - не са на висотата на положението.

- “Каква е тогава ползата от Европейския съюз, ако в тези времена на коронавирус не покаже, че европейците стягат редиците и се борят заедно за общо бъдеще?”, пишете вие в колективно обръщение, публикувано във в. “Монд” и “Ди Цайт”, на 2 април.

- Моите приятели и аз самият поставихме този въпрос на нашето правителство, на нашия канцлер Ангела Меркел и на нашия министър на финансите Олаф Шолц (СДП). И двамата ме оставят напълно озадачен; дори и днес те се вкопчват упорито в кризисната политика, провеждана от десет години насам срещу протестите на страните от Юга, и то с най-голяма полза за Германия и страните от Севера. В огромното си мнозинство германските политици се опасяват, че една по-отстъпчива позиция съвсем няма да се хареса на избирателите им. Още повече, че те самите разпалваха и ласкаеха егоцентризма и самохвалството на нашите световни шампиони по износ, като пресата широко подкрепяше този икономически национализъм. 

Има сравнителни емпирични данни, които показват, че с този заместващ национализъм нашето правителство не е изисквало достатъчно от своето население на нормативно ниво, като по този начин е намалило европейскатата чувствителност. Ако Макрон направи грешка в отношенията си с Германия, то тя се състои в подценяването на доста ограничения национален етатизъм на Ангела Меркел, чиито качества се проявяват в други области. 

- Как живеете в тази карантина?

- Часовете, прекарани пред компютъра в работа върху историческите науки на духа, са най-малко мъчителните.

- Тази световна здравна криза може да умножи силите на националпопулизма, които вече заплашват Европа, как да им устоим?

- Този въпрос стои независимо от настоящата извънредна ситуация, но трябва да му се отговори по различен начин във всяка държава. В Германия националсоциалистическото минало засега ни предпазва сериозно срещу всяка явна проява на крайнодясната идеология. При все това, политическите партии и властите си позволиха дълго време да бъдат заслепени, под прикритието на доминиращия антикомунизъм. 

Във Франция организираният десен екстремизъм отдавна е политическа сила, но има различни от нашите идеологически корени: той е по-скоро етатистки, отколкото етнонационалистически. Днес една част от френската левица с главно универсалистка чувствителност е затънала в омразата си към Европейския съюз. За разлика от човек като Тома Пикети например, тя очевидно спря да осмисля последователно своя антикапитализъм - сякаш глобалният капитализъм все още може да бъде победен или дори опитомен от тази крехка и нестабилна лодка, каквото е националната държава! 

- Какъв разказ можем да създадем, за да вдъхнем нов живот на този недолюбван и разединен Европейски съюз?

- Избраните аргументи и термини не са от голяма полза срещу злобата. Само едно твърдо европейско ядро, способно да действа и да дава конкретни решения на настоящите проблеми, може да се окаже безценно тук. Само на тази сцена си струва усилието да се борим за премахване на неолиберализма. 

- Как си обяснявате, че националпопулизмът до такава степен се разпространи в интелектуалния свят и европейското публично пространство?

- Десният “интелектуален” популизъм може би има интелектуални претенции, но това са само претенции. Това е просто слаба мисъл. От друга страна, “обикновеният” десен популизъм, който се простира далеч отвъд обеднелите и маргинализирани слоеве на населението, е реалност, която трябва да вземем на сериозно. 

В крехките субкултури много мобилизиращи и следователно тревожни фактори оказват влияние върху опита от изживяния свят: технологичната промяна, процесът на дигитализация на света на труда, миграционният феномен, все по-големият плурализъм на формите на живот и т.н. От една страна, тези тревоги са свързани с напълно реалистичния страх от загуба на социален статут, а  от друга - с опита от политическото безсилие. Но афектите на десния популизъм, които навсякъде в Европейския съюз призовават за убежище зад националните барикади, се състоят преди всичко в две неща: гняв, предизвикан от факта, че националната държава загуби способността си за политическо действие и един вид интуитивна защитна реакция пред истинското политическо предизвикателство. 

Това, което абсолютно отказваме да направим, е да си признаем, че само демократичното самоутвърждаване на обединена Европа, че само тази смелост е способна да ни изведе от постдемократичната безизходица. 

Превод от немски на френски: Фредерик Жоли

Превод от френски: Галя Дачкова