- Автор: Явор Дачков
- 10 Sep 2020
- 477
- 14
Снимка: Росен Коларов
- Вие сте редовен автор на Гласове, в последно време направихте и два портрета на големи български музиканти. За единия имаше тъжен повод – Георги Бадев ни напусна това лято. За Добрин Петков – не знам дали е имало годишнина – но искам да поговорим малко за мотива ви, за желанието да опресните спомена за тези хора, които май вече са от „изгубената България“, така ли е?
- Да, наистина, исках да напомня за Добрин Петков. „За музикалната почтеност”, така озаглавих спомена за него. Друг е въпросът дали хората в България имат нужда от култура, от сериозна музика. Но сега говоря за музикантите, за хората на изкуството, струва ми се, че сред тях тази музикална почтеност, която познавахме от личности като Добрин Петков, започна да изчезва, вече я няма. Това, което чуваме за Филхармонията, е просто срамно за нашата страна, срамно е за чудесната зала „България“, тази зала, която е видяла такива големи музиканти.
- Защо, ще ви кажат, че салоните са пълни, че ходят много деца…
- Те изобщо не са пълни. На концертите от по-младото поколение почти никой не ходи. А и тази публика, която беше преди, не стъпва в залата, защото това не са истински концерти... А това, че има деца… Преди една година минах през зала „България“ – моите студенти репетираха в малката зала – и надникнах в голямата. Такова срамно нещо не съм виждал никога в живота си: оркестърът седи и вяло свири. Телевизионни камери, наистина пълен салон с деца, но които викат, тичат, скачат. Някакви рап певци. Един, с микрофонче на бузата, свири на цигулка Сен-Санс. Другият, Ешкенази, размахва ръце и се хили... Всичкото това няма нищо общо с музиката! Образователен концерт се прави, когато искаш да образоваш хората с нещо.
Какво ги образоват в момента, на какво ги учат децата!?
- Това е съвсем различно от Ленард Бърнстейн и неговите
телевизионни концерти за деца…
- Обидно е даже да сравняваме. Бърнстейн и Нюйоркската филхармония!... Тук става въпрос за случайни хора, които са заели някакви постове, за които нямат никакви качества. Те не са никакви! Просто тарикати, които лъжат. Това според мен е равностойно на банковата лъжа. Както беше с пирамидите. Лъжеха хората, че ще им плащат проценти, а после им взимаха парите и изчезваха. Това е подобно. Сигурно пак за пари става дума. Това са хора, които вземат някакви пари – от „Америка за България“, и сигурно и от държавата вземат, и кой знае още откъде… Лъжат и там, лъжат и тука, че правят нещо.
В прочутата книга на Илф и Петров Остап Бендер се представя за гросмайстор, а после трябва да бяга от разярените шахматисти. Този Ешкенази е същински Остап Бендер – обявил се е за гросмайстор. Една оркестрантка от оркестъра казваше: „Интересно, за да подадеш документи за конкурс за втора цигулка, трябва да имаш диплома. А за диригент, изглежда, не трябва”.
- Той няма такава?
- И да има, тя е някаква купена. А и това няма никакво значение. При всяка поява на сцената този човек показва колко не може... Но ние говорехме за това, което написах за Добрин Петков, за морала. Нека поне за момент си спомним кои бяха диригентите във Филхармонията. Сашо Попов, който с организационния си гений успя в тогавашна България да намери парите за симфоничен оркестър. Успя да направи оркестър, успя да построи концертна зала, каквато рядко има в света.
- Която и до днес е единствена...
- ... И в тази зала е имало истински концерти, в нея е звучала музиката на Панчо Владигеров и Веселин Стоянов, на Димитър Ненов и Лазар Николов... След това са Константин Илиев и Добрин Петков – големи личности. На концертите им звучеше музиката на Чайковски, на Бетовен, на Прокофиев, Хиндемит, Стравински. Личности като Шостакович и Месиен участваха в музикалния ни живот. В нея са свирили световни оркестри, дирижирали са големи диригенти.
Аз сега почти не ходя в зала „България“, не минавам даже оттам – защото ме е срам... Следващото, което исках да напиша, е „Реквием за една зала“.
- Тъкмо щях да ви питам. Вие не трябва да ходите там като публика, а като музикант. Защо не концертирате там?
- Това е отделна тема, даже не ми се говори за това. Аз не концертирам, защото… И аз не знам защо всъщност. В някакъв момент станах артист „нон грата“ – не разбрах точно по какви причини.
Някъде през 90-те години Пламен Джуров, преди той беше директор на Концертна дирекция, ме срещна на улицата и ми каза: „Е, Венци, ние те предупреждавахме, предупреждавахме. А ти продължаваше да свириш Константин Илиев... Браво!”. „Пламене, извинявай – замислих се тогава аз. – Просто не съм разбрал, че сте ме предупреждавали. Не съм внимавал, затова...”
Но се сетих, че в един момент започнаха да ми казват: „Другарю Николов, оплакват се от концертните дирекции, че свирите много Бах в провинцията”. Попитах какво лошо има в това, че свиря много Бах. Нищо не ми отговориха. Но след това ме повика директорът на Филхармонията, Васил Костов се казваше, бивш тромпетист. Константин Илиев вече беше пенсиониран. Та Костов ме повика и ми каза: „Искам да говоря с тебе... Ти много свириш!”. „А така. Сериозен довод…” „Сериозен довод, да.”
Отговорих му: „Васко, аз съм назначен като солист на Филхармонията и когато главният диригент ми каже да свиря, аз не мога да не свиря“. Той продължава: „Не, не. Ти изнасяш и рецитали“. Аз: „Да. Веднъж годишно изнасям такъв рецитал с нова програма за тези, които се интересуват от мене, да знаят, че нещо правя, че уча нови неща…“. „Ама не може всяка година“, казва той. Попитах: „Добре, на две години тогава?“. Той: „Не, и на две години е много“.
Погледнах го, видях, че нещо друго има… Казвам: „Васко, аз съм на 45 години (на толкова бях тогава). Да кажем така: на 5 години веднъж ще изнасям по един рецитал, доволен ли си? Ето ти три програми, до 60 години, когато ще се пенсионирам“.
- Била ви е запълнена програмата за 15 години напред. Като при световните звезди....Това е било при социализма, а след това?
- Така си продължи. След като стана пък промяната, младите диригенти решиха, че нямат нужда от солисти като мене, и си канеха техни състуденти за солисти, с което си вкараха, разбира се, автогол по сегашния жаргон. Защото ние можехме да ги научим, да има приемственост...
- Да, разбира се. Музиката е традиция като всичко останало.
- Инцидентно имах после няколко концерта с такива млади диригенти, с които нищо не се получаваше, липсваше контактът. И видях, че тази работа просто няма да стане. Те не желаят да се научат! Може би с всяко младо поколение е така – иска само да си стигне до нещата. Но оттогава, вече 25 години, все чакаме и чакаме – да открият топлата вода...
И те отдавна не са толкова млади, а даже не се и сещат, че да правиш музика е нещо съвършено различно от тяхната дейност. (Нека пак си припомним концертите на Бърнстейн и Нюйоркската филхармония!)
- Всъщност вие с това започнахте, с един много провокиращ въпрос – не публиката, музикантите искат ли музика?
- Да, дотам опират нещата. В професионализма и в тази музикална почтеност, за която стана дума в началото...
Но в основата на всичко, разбира се, е публиката. Нея трябва да я има. Ако има публика, която иска това нещо, сигурно ще има и музиканти.
- Но къде е тази публика? Как я е имало преди 89-а година и след това е изчезнала?
- Въпрос на образование. След като музиката е премахната от училищата още по времето на социализма, историята е известна…
- Нека да я разкажем още веднъж. Това и щях да ви запитам – за
музикалното образование въобще.
- Когато премахнаха от гимназията предмета „Музика и пеене“, така се казваше навремето, тогавашният съюз на композиторите поиска среща с министъра на образованието. Министърът на образованието прати на тази среща секретарка с магнетофон. Да кажат каквото имат да казват – защото той нямал време. Тази идея, която се насажда у нас – че културата е нещо странично – вкарва България в руслото на неразвитите страни. Досега музиката се учеше до 9-и клас, искат да я направят до 8-и клас... Веднъж видях един учебник по музика – ужасяващо нещо! След това заминах на концерти в Германия. Но някъде около двайсет дена не можех да се освободя от това нещо. Не знам, виждали ли сте учебник по музика?
- Виждал съм откъси – с песен на Слави Трифонов например.
- О, да. Даже и това го има. Аз съм виждал предишните „звезди“. Имаше на една страница певица, полугола – някаква световноизвестна. Имаше и един друг – с вериги беше… И горе в две квадратчета, мънинки, пишеше: „Минчо Минчев, цигулар. Живее в Германия“. А в другото: „Волфганг Амадеус Моцарт. Писал симфонии“.
- Заедно с тези илюстрации?
- Заедно с тях, да!... Навремето имаше Оркестър на лекарите, Оркестър на юристите. Това бяха хора, учили в Женева, в Мюнхен…
- Но те сами са си ги създавали тези оркестри, не е било някакво партийно поръчение.
- Да, имаха необходимост от това. Защото бяха учили. Ученето не е без значение. Човек не учи факти, не учи коя година какво е станало – с образоването си човек придобива мироглед. Затова са учили хората по един семестър философия – защото това ти дава инструментариум да мислиш. А културата е нещото, което отличава всяка нация от друга – не имането. Потреблението не може да те направи щастлив. Колкото и повече да потребяваш, да си купуваш, ти не можеш да станеш по-щастлив от това – стомахът е един, нали?
Културата е нещото, което е необходимо. Впрочем това е много отдавна известно. Описано е преди почти 200 години от американския философ Хенри Торо: „Богатите хора са богати и имат култура. Някакъв беден човек започва да завижда на богатите. И решава да спечели пари, за да бъде като тях. Спечелва ги. Но богатите не го приемат, защото не е от тях, няма култура. Той разбира това и започва да образова децата си – за да станат те образовани“. Хенри Торо предлага да се започне с културата, не с парите. Защото, като натрупаш пари, вече е късно… Това са процеси, които ги е имало и ги има в целия свят. И аз не виждам защо ние трябва да извървим всичко, след като светът вече го е извървял.
Ние нямахме конвертируем лев, нямахме магазини, нямахме стоки. Но култура имахме. И не разбирам защо тази култура в момента я
разрушаваме. Защо, примерно, трябва да се закриват оркестри? Един диригент обяви преди години, че нямало нужда от оркестрите например във Видин и Враца. Каза, че Софийската филхармония – тогава той беше неин главен диригент – ще обслужва цялата страна.
Това е абсурдно! Защото има огромна разлика между град с оркестър, град с театър и такъв, който няма оркестър и театър. Даже хората в този град да не са ходили в театъра, те виждат, че има на този свят „Отело“ и „Фауст”, Шекспир, Гьоте, Чехов, Чайковски и Бетовен...
(Проф. Цочо Бояджиев ми разказваше как попитал студентите от трети курс философия в Университета: знаят ли за пакт с Дявола някъде в световната литература. Студентите се замислили много дълбоко Той опитал да подскаже: „Фффауст“? „Да, май съм чувала нещо за това” – казало зарадвано едно момиче).
Аз съм от музикално семейство и не мога да си спомня кога за първи път съм чул симфоничен оркестър. Аз съм отраснал с това. Именно това е културата.
- Нещо, което е абсолютно органично и идва от средата, в която израстваш... Това малко противоречи обаче на забележките ни, че по
време на социализма политиката спрямо културата е била по-добра. Защото социализмът воюваше със средата, която описвате и която предполага култура. От една страна, много театри и оркестри, но от друга, ви питат защо толкова често свирите Бах?
- Тогава културата беше визитна картичка на режима. Затова даваха пари.
Освен това какво значи „режимът“? Това са различни хора. Този режим имаше хора като бившия министър на културата Георги Йорданов, който ходеше на концерти, интересуваше се.
- Той май и досега ходи на концерти?
- Да, и досега ходи. Но имаше и други. Даже музиканти, на държавни постове, които вместо да помагат, пречеха.
- Имало е личности тогава. Сега ги няма. Това е нашият разговор като че ли.
- Личности, да. Сигурно и сега ги има. Аз и преди съм го казвал – културата е пирамида. Има някакви талантливи хора, които стоят най-високо. Надолу са по-малко способните. Същата пирамида я имаме и в момента... Проблемът на България е, че от много години тази пирамида се опитват да я поставят обратно. Не основата да е долу, а върхът е долу. И всеки път, като тримата глупаци, казват: „Ъъъъ… Падна!“. Това е проблемът.
Примерно този Ешкенази. Какво прави той в Софийската филхармония? Другият, Мартин Пантелеев? Някакви хора заемат постове, и то в най-големия български оркестър, при положение че има достатъчно диригенти у нас и сега – професионални, с дългогодишен опит, талантливи. Не говорим за Добрин Петков и Константин Илиев… Но има един Йордан Дафов, примерно, чудесен диригент и композитор. И си е жив и здрав. Беше във Филхармонията 30 години. Има, има такива диригенти, ако се огледаме, ще ги видим. Има хора, които СА диригенти, има други, които НЕ СА. Защо сега дирижират тези, които НЕ СА? Това не разбирам.
Изглежда, че тази система на некадърността отхвърля всичко, което е по-стойностно. Така, когато Явор Димитров беше директор на Филхармонията, беше обявил, че такива като Георги Бадев и Венцислав Николов нямат място в нея.
- Сериозно?!
- Да. На художествен съвет. Казал: „Те старите, те…“. Георги Бадев тогава се беше върнал от Япония и ако нещата бяха потръгнали – аз се опитах тогава да го назначим в Академията – толкова полза щеше да допринесе на студентите! Направихме му клас... Но отказаха да го назначат отново като професор, а предложиха на хонорар – това означава по 50 лева на седмица. Георги Бадев каза: „Е…благодаря".
- Най-малкото, това е унизително отношение.
- Да. И още как!
- Не ви правя излишни комплименти, но вие и Георги Бадев като музиканти сте имена от високо равнище, които могат да концертират в най-престижните световни зали. И това наистина е обидно, защото в България хора като вас не се срещат толкова често. Или който може, изчезва и никога не се връща да свири тук.
- Аз продължавам да си живея тук.
- Да, но казвате: „Бях на концерти в Германия“. А минавате покрай зала „България“ всеки ден. Това най-малкото звучи абсурдно.
- Вече свикнах. Но знаете ли кое е по-лошото? Виждал съм познати, даже музиканти, които казват: „Знаеш ли колко е хубаво на тези концерти за деца на „Америка за България?“.
- Тоест тук вече имаме абсолютно ерозиране на вкуса, на усета за приемливо и неприемливо, за тънкостите на красотата и на
познанията за музика. И когато кажеш, че нещо не става, те ти казват:
„Ти си хейтър, ти мразиш. Ти си негативен, ти нищо не харесваш“.
- Да, да. Според мен процесите вече са необратими, именно заради това. Защото художествен идеал на хората станаха, примерно, романите на Христо Калчев и някакви представления, на които се събличат... И това, което сега се случва в така наречения концертен живот. Мой познат – много симпатичен, много искрено желаещ да се образова, ми се обажда в Германия, за да ме покани на концертите в Правец: под открито небе: Моцарт в Правец. Като се върнах, говорихме с него колко хубаво било.
Аз се усъмних. Нали съм от занаята, доста точно мога да кажа предварително за всеки концерт... Защото чудеса не стават. Разбира се, имало е луна, езеро, наоколо планини. Сигурно е било приятна вечер...
Това всъщност ме накара да се замисля: след време, когато нещата се нормализират (защото без изкуство не може!) и у нас отново дойде Мюнхенската филхармония. Или Чешката, или Нюйоркската филхармонии... Тези хора, които отидат на концерта, няма да
харесат това. Или просто няма да отидат на този концерт. Защото няма да има шоупрограма, а от тях ще се иска съпреживяване и някакви сетива, които те нямат развити в себе си... Те могат само да се забавляват.
Това, струва ми се, вече се е случило и това е страшното. Че след време един музикант, колкото и чудесно да свири Бах, няма да има кой да го слуша. Понеже там не се случва нищо, скука, само се свири… Това е вредното и на щедро спонсорираните образователни концерти в зала „България”. Всъщност те с какво образоват публиката? В това, че по време на музика можеш да крещиш и да тичаш из залата; че музиката е рап.
- В най-добрия случай филмите на Уолт Дисни.
- И това, да. Когато правят концерт с филмова музика, с какво образоват публиката? Филмовата музика е много важен компонент от филма, но тя е илюстрация на действието на екрана. И в много редки случаи музика, която те кара да погледнеш в себе си.
Според мен изкуството се случва тогава, когато влиза и остава в нас. А забавата е, когато ти е скучно с тебе самия, затова търсиш някой друг да те забавлява. Разликата е огромна.
- Аз, като знам предварително, че ако отида да гледам дадено нещо, ще бъда подложен на мъчение, не ходя. Но после съм подлаган на критика, че говоря за неща, които не съм гледал. Вие какво отговаряте в такива случаи?
- Че разбирам от занаята си и много рядко могат да ме изненадат... Ако сега се появи една загубена симфония на Бетовен, аз ще отида веднага да я чуя. А пък ако ми кажат, че има много интересна песничка по Евровизията, ще си запуша ушите – защото еднодневките не ме интересуват... Почти никога не бъркам и при качеството на концертите, имам си моя скала: от това, което няма как да бъде смислено, до концерт, който има всички шансове да бъде събитие за мен.
- Следя музикални фестивали. Това лято гледах конкурса „Чайковски“ в Москва, във Вербие има един чудесен швейцарски фестивал, който се предава по интернет. Прави ми впечатление, че има много млади, и то много добри музиканти. Също така и цели оркестри. Фестивалният оркестър на Вербие е от съвсем млади музиканти. Тоест това нещо на Запад, както и в Русия, съвсем не е както е при нас. Защо не можем да вземем такъв пример? И какъв е вашият опит от пътуванията ви в Германия или в други страни?
- Първо за Русия. Това е една страна с потомствена култура поради наличието на тяхната аристокрация. Те са имали голям внос на култура, както и собствена – създадена на базата на тези множество много добри чужди музиканти, които са ходели там и са представяли изкуството си. Руснаците имат от 250 години култура и продължават да я трупат.
- Аз бях изненадан да открия съвсем скоро, че Бортнянски е съвременник на Моцарт…
- Да, да, това казвам... Там наистина има култура от 250 години. Както тревата – нали казват – 300 години трябва да я подстригваш, така и културата.
Западните страни имат друг проблем. Те имат именно тези 300 години. Но имат и проблем, подобен на нашия – само че на тяхното ниво. Добрите млади музиканти са много в момента. И всички се опитват да свирят перфектно. Както се казва: Schallplattenreif, „готово за плоча“. Това излиза извън темата на нашия разговор, но е много интересно: епохата след 50-те години на XX век донесе и нещо много негативно. Понеже записите обикновено са перфектни, публиката се възпита да слуша безгрешни изпълнения. И в момента хората на изкуството може би се страхуват да правят грешки. А когато в изкуството те е страх да не сбъркаш, това убива цялото изкуство. В момента това се случва на Запад. Тези множество фестивали, където свирят толкова добри изпълнители, но ти никого не можеш да запомниш...
- Мислите ли?
- Никого не запомняш! А ако се върнем в недалечното минало и си спомним за Артур Рубинщайн и Хоровиц, Рихтер и Гилелс, Ростропович и Данаил Шафран... Всички са съвършено различни. А сегашните талантливи музиканти се опитват да се нагодят според някакъв вкус, за да ги харесат. И не смеят да рискуват. Стремежът да те харесат и страхът да не направиш грешка убива всичко.
- Това е много хубаво казано. А страхът да не направиш грешка всъщност идва от суета. Да не се изложиш пред очите на другите. Мислиш първо за себе си, после за другите и чак след това за музиката.
- Точно така. Ако го направиш обтекаемо, като всички, няма да е твоето. А след като не е твоето, вече не е убедително.
В музиката е същото – личността е най-важното нещо. Защо харесваме Глен Гулд? Знам, че и вие го харесвате. Защото по онова време, когато романтичната традиция на Бах царуваше, Глен Гулд си позволи да свири Бах по един много необичаен начин – той смеси суинг с Бах. По някакъв странен начин това се оказа приемливо за нашето време.
По този начин Бах продължи да живее.
- И остава като образец.
- Ако Глен Гулд не го беше направил... тогава са го критикували… нищо нямаше да е същото. Ако сега беше в Швейцария, във Вербие, нямаше да може да го направи.
- Не, Глен Гулд щеше да го направи, защото той е такъв, нали… Гений.
- Да. Но много други хора, които също имат дарби, дадености, не се осмеляват да свирят различно. Различното е важно в изкуството. Не еднаквото.
- Но как хем да си различен, хем да си на нивото на професионализма, хем да не си сантиментален по непрофесионален начин. Това също е много интересна тема.
- Едва ли има рецепта как да си гений.
- Благодаря. Много добре преведохте моя въпрос. А вашият опит какъв е, като свирите – докъде можеш да си позволиш да се отдадеш на вътрешното си чувство и как го овладяваш така, че формата да не бъде превзета от емоциите – да кажем, когато свириш някакви неща, които винаги може да се изкуши човек да ги поукраси, да ги поуслади? Не знам дали ми е ясен въпросът.
- Съвсем ясен, да. Вече го написах – традицията е само в нотите. Гледаш нотите и се опитваш да ги прочетеш ТИ. Въпросът е да прочетеш текста. Не да чуеш в Ютюб как някой е прочел текста. Ти да го прочетеш. И ако този текст ти заговори на теб, ти да потърсиш в себе си твоето разбиране на прочетеното. То може да е съвършено различно от това, което други правят. Но когато намериш своя път към текста, когато това е минало през теб – то е убедително. Когато подражаваш на някакъв образец, никога няма да си убедителен. Не бива да те е страх. Не бива да те е страх, че твоето няма да се хареса. Трябва да знаеш, че ти си ти и трябва да си сигурен, че е искрено. Дали ще се хареса или не, ти правиш това, което искаш. Голяма грешка е да искаш да те харесват всички. Особено в изкуството, то просто няма как… Ако опиташ да угодиш на всички, вече си загубил. Губиш себе си. Изкуството е лично.
- Да се върнем в началото, за да завършим. Вярвате още в смисъла на думите, щом говорите за очевидния разпад – така ли е? Защото глупаво ще е да ви питам: „Какво да се прави?“. Естествено, че ако знаехме какво да правим, щяхме да го направим. Или пък другият отговор – както вие казахте – ясно е: култура, образование. Всички тези неща, които могат да се подредят. Но също така казахте, че има и надежда. Нещата рано или късно ще се случат тук, защото не може да има вакуум в изкуството. Културата ще се върне отново. Как си го представяте да стане?
- Ами в Сахара има пещери, където са рисували художници – по стените, бизони. Там не е имало държавна подкрепа. Един решил, че ще нарисува бизон. И ние сега го гледаме и викаме: „Ах, че хубаво!“.
Тоест надеждата ми е, че изкуството няма как да умре. То си е част от живота. Изкуството, него просто не може да го няма. То може да бъде „ъндърграунд“. Долу. Истинското може да бъде заменено с официозно, както се е случвало. Може да бъде отхвърлено от публиката, както е било при Ван Гог, никой не е искал да купува картините му. Но няма как да няма изкуство, докато има хора, това е моята надежда.
А говоренето е необходимо, защото трябва да се казва, че кралят е гол. Както е в известната приказка. Трябва да се каже, че този Ешкенази не е диригент. Че просто не му е мястото там! Понеже у нас няма постоянна музикална критика, която да казва, че кралят е гол, затова се случват тези неща. Моля да бъда разбран правилно. Нямам фиксация върху този човек, а го използвам като събирателен образ.
- За да завършим. Благодарение и на наши усилия, в „Гласове“ писахме за проблемите във Филхармонията, най-накрая се обяви конкурс. Говорих с няколко сериозни хора, сега не мога да им кажа имената. Питах ги: „Ще участваш ли?“. Те ми отговарят: „О, не. Конкурсът е нагласен“. Мои източници в Министерството на културата твърдят, че това не е вярно. И имам всички основания да им вярвам за конкретното прослушване. Но читави хора се отказват да участват. Мисля, че най-добрите, които са можели да заемат тази позиция, не са се явили. Това също е проблем. Защото хората, които могат, не вярват на системата и не участват в конкурси, защото са отвратени. Но! Ако те се дръпнат, идват хора като Ешкенази или някой след него…
- Това е много важен въпрос. Аз не мога да си представя, че Херберт фон Караян ще се яви на конкурс в Министерството на културата на Германия, например. Не мога да си представя, че Тосканини от Италия ще си подаде документите за диригент на новосъздадения оркестър в Америка. Но зная как е станало това. Представител на Ен Би Си е отишъл при Тосканини в Италия и го е помолил да оглави оркестъра. Поел е цялата отговорност – и за преговорите, и за финансовите въпроси. И Тосканини се е съгласил.
Министерството не иска да носи отговорност. Комисия означава, че липсва всякаква отговорност, тя е по-скоро бягане от отговорност.
- Тоест трябва да се промени целият механизъм, по който да се избират хора за подобни позиции.
- Представете си, че сега Константин Илиев, Добрин Петков или Васил Стефанов са живи и могат още да се реализират. Ще треперят в коридора дали главният счетоводител на Министерството ще хареса концепцията им? Попитайте Васко Казанджиев ще се яви ли на конкурс! Няма да се яви, разбира се! Ня-ма! Никой голям музикант няма да се яви.
- Трябва да се промени и обърне наопаки цялото мислене към този подход.
- Има някаква институция, в случая Министерството на културата – независимо кой е там – която носи отговорност. Тя трябва да покани диригент. Аз на мястото на министъра на културата ще се обадя на Йордан Дафов в Бургас и ще му кажа: „Моля ви, елате за две години да бъдете диригент на Софийската филхармония, за да въведете ред“. Ще се обадя, ще кажа и ще поема цялата отговорност за този избор. И когато Йордан Дафов знае, че е повикан за това, той също ще положи максимум усилия – защото е избран от принципала. Така се назначават в целия свят интендатите на всички фестивали. Те не се избират от комисия!
- Това е криворазбраният опит за демокрация, който е свързан с разговора ни за сриването на ценностите. Тоест те не знаят кой е добър и кой е лош и за да се оправдаят, обявяват конкурс, все едно става дума за обществена поръчка за строеж на мост, примерно.
- Точно това е. Тук става въпрос да привлечеш една личност. И тази личност може също да не се одобрява от много хора…Наскоро прочетох, че било много демократично оркестрите да си избират диригент. Примерно, защо Филхармонията 20 години беше без главен диригент? Причината е, че оркестърът няма никакъв интерес от главен диригент. Оркестърът се състои от музиканти, които искат да си взимат заплатите и да не работят. За какво им е на тях главен диригент, който ще ги тормози, ще репетира… Затова Филхармонията стоя така толкова години. През 90-а година всички оркестри у нас си махнаха диригентите. Гласуваха и ги махнаха – защото е демокрация… Добрин Петков не би намерил изобщо място в никакъв оркестър при това положение.
- Тук стигаме и до въпроса за аристократичната природа на високото изкуство, която не може да бъде подлагана на всенародно допитване или вкарана в демократични процедури.
- Ама разбира се! Личността на диригента няма нищо общо с демокрацията. Оркестърът свири това, което диригентът иска. Има, разбира се, механизми, които спират властта на диригента. Той трябва да има власт само художествено, на репетицията и концерта. Затова диригентът не бива да бъде административен ръководител. Трябва да има някой друг, който да върши административната работа. В западните страни се нарича интендант, у нас е директор. Но той не бива да е диригент, а администратор.
Добрият диригент кара оркестрантите да бъдат общност. Той е обединяващата фигура. Лошият диригент е този, който воюва с музикантите... Както виждаме сега в държавата България. Нашето правителство воюва с гражданите – не знам защо. Като лош диригент, не си учи партитурата, а постоянно се сърди на оркестъра... И той свири фалшиво. Или тръгва да си търси друго място.
....................................
Венцеслав Николов е роден през 1943 г. в Русе. Започва да свири на чело при баща си - известния русенски виолончелист, диригент и педагог Мишо Николов. Завършва Музикалната академия в София, след което специализира в Московската консерватория при Мстислав Ростропович и Н. Шаховская, както и при Янош Щакер в Швейцария. Гастролира в големите музикални центрове на Европа и САЩ, от Мексико и Куба до страните от бившия Съветски съюз и Монголия, където до този момент е изнесъл над 1500 концерта. Творческата му биография включва над 200 записа в Радио София, БНТ, в музикални центрове в Кьолн, Франкфурт, Баден-Баден, Бремен, Карлсруе; за Балкантон, "Мега", "Гега", МДФ - Лайпциг. Репертоарът му обхваща повече от 400 творби от барока до съвременността и новата българска музика. В. Николов е професор по камерна музика в ДМА "Панчо Владигеров" в София, създава Лятната академия на остров Фьор в Северно море, води курсове и семинари в Баден-Баден, в Швейцария, Италия, САЩ, както и майсторски класове в България. Венцеслав Николов свири с инструмент на М. Гофрилер от 1726 г. Автор е на книгите "Едно учителско семейство" (2003), "Пътуване с Venzicello" (2005), "Капричии" (2006), "Острови" (2007), "Пътека от звуци" (2008), "Крадци на сенки" (2009), "Да бягаме ли?" (2011), "Заточен в Рая" (2013), поетичната книга "На бис" (2014)
